Христо Пощаков
Моята сянка

Първият ден на почивката ми. Неприлично бял, свенливо пристъпвах по плажната ивица, а пясъкът пареше приятно по ходилата — за такова усещане бях мечтал цяла година. След дълго търсене, намерих свободно място и се изтегнах. Изпълнен от задоволство поемах яростните лъчи на слънцето; по кожата ми пълзяха приятни тръпки, представях си как потъмнява. Гърдите ми леко се пълнеха със свеж морски въздух и ако не бяха кресльовците до мен, удоволствието щеше да бъде несравнимо. Стараех се да игнорирам присъствието им, но трудно ми се удаваше. Те ставаха все по-шумни, накрая се скараха. Най-дебелият хвърли картите за игра и ме изгледа ядосано, сякаш му бях виновен, че губи. След това се втренчи в нещо зад гърба ми, а лицето му застина в изумена гримаса. Какво ле имаше там?Змия?! Настръхнах от страшното предположение и се извърнах уплашено. По пясъка не пълзеше нищо, ала не всичко беше наред. Едно добре очертано, кърваво-червено петно повтаряше контурите на тялото ми. Естествено, скочих като ужилен. Петното промени формата си и се превърна в човешки силует — моят. Несъмнено бе сянката ми, добила такъв отвратителен цвят. Затичах се към най-близкия чадър, скрих се под него и кошмарният цвят изчезна. Озърнах се, после плахо протегнах ръка. Аленият й отпечатък незабавно се появи извън тъмните очертания на чадъра. Какво се бе случило? Защо се отличавах от всички наоколо? Улових облещения поглед на дебелия, почувствувах се неловко. Разсъждавах усилено и не стигнах до никакъв извод. Дали не страдах от халюцинации? Но този тип отсреща?

— Извинете! — обърнах се към съседа си.

Беше човек на средна възраст с очила. Погледна ме въпросително и остави списанието.

— Бъдете така любезен, какъв е цветът на тази сенчица?

— Червен — отвърна раздразнено. — И не ме занимавайте с глупости.

Той разтвори лъскавата корица и се направи на увлечен в четенето. Колко лоши са хората! Помислиха, че погаждам номер, а сянката ми не ставаше по-нормална. Усетих внезапен пристъп на самотност.

Слънцето изчезна зад облак, моментът беше удобен. Притичах до съблекалните, напъхах се нервно в собствените си дрехи и забързах към почивната станция. Към средата на пътя, сянката ми отново се появи. Ръцете и главата й червени — останалото черно. Вероятно дрехите унищожаваха по-ярката тоналност.

Вървях и си мислех за бъдещето. Дали случилото се с мен бе временно явление? Възможно ли е една сянка да бъде болна или болният съм аз? Реших да изчакам вземането на окончателно решение.

За всеки случай се придържах към сенките на дърветата. Въпреки предпазните мерки, няколко деца забелязаха моята аномалия и дълго вървяха по петите ми. Тяхното поведение беше естествено. За разлика от възрастните, децата обичат да наблюдават сенки. Възрастните гледат далече напред, дори се препоръчва от лекарите. В процеса на придвижване някои така повдигат погледи, че престават да забелязват себеподобните си. Все още запазил детски навици: когато ходя по улицата гледам в краката си; често намирам копчета и стотинки.

Увлечен в подобни разсъждения, неусетно стигнах до определената ми стая. Влязох, веднага дръпнах завесата на прозореца и се опитах да се отпусна в полутъмата.

Същата вечер имаше увеселение. Танцувах с приятна колежка, дневните ми премеждия се изгубиха в звуците на оркестъра. Под светлините на лампите, около мен се въртеше нещо бледо-розово, което не впечатляваше никого.

След забавата се разхождахме по брега на морето. Хармонията между луната и нежните женски рамена възвърна настроението ми. Прибрах се късно и веднага заспах.

Когато се събудих, слънцето грееше отвисоко. Показах се на балкона, прозях се сладко и неволно погледнах в краката си. Останах изумен, сянката ми бе станала тъмно-зелена. Разбрах с огорчение, че моят случай подлежи на изясняване от съвременната медицина. Курортът беше провален, с такава сянка не можех да се покажа на плажа. Обзет от нерадостни мисли, започнах да подреждам куфара.

Внезапното ми отпътуване изненада администратора. Измънках някакво оправдание и се запътих към автобусната спирка. Безпрепятствено стигнах до летището, успях да се снабдя с билет и същата вечер се прибрах в столицата.

— От какво се оплаквате? — попита лекарят.

— От сянката си.

Човекът в бяло ме изгледа особено, после протегна ръка към телефона.

— Почакайте, говоря сериозно! Сами можете да се убедите!

Пъхнах едната си ръка в светлото петно на прозореца, а с другата посочих към пода, по който се бе протегнал ясно-син силует. С беглите си познания по живопис определих цвета като сиел-блау.

Лекарят пребледня. Бързо изтичах до умивалника и му донесох чаша вода. След като отпи глътка, той постепенно дойде на себе си.

— От кога сте така?

— От два дена.

— Усещате ли вътрешно неразположение? Имате ли температура?

— Не. Нито едното, нито другото.

Човекът в бяло се сви зад бюрото си. Неговата наука беше безсилна.

Изминаха няколко месеца. По светло избягвах да ходя по улиците, ползвах такси или обществен транспорт. Когато все пак се налагаше, гледах да се придържам към сенките на сградите / сенките на дърветата се оказаха негодни, бяха пролинели от отровните газове на автомобилите /.

Мислех, че съм останал незабелязан, но се излъгах; съседите са вездесъщи. Един късен следобед, на вратата се позвъни. Отворих, беше Петров от горния етаж, когото познавах съвсем слабо. Външността му излъчваше безпокойство.

— Може ли да вляза? — попита ме с опасение.

Поканих го най-учтиво. Той се шмугна край мен, премина през антрето като вятър и се спря в най-отдалечения ъгъл на хола.

— Не е нужно да се доближавате — декларира твърдо. — Ще бъда съвсем кратък: ние ВСИЧКИ сме загрижени за вашето състояние! Разбирате за какво става дума.

— Не разбирам.

— За вашата сянка, естествено. Изобщо за вас като неин причинител. Не можем да позволим на децата си да сънуват ненормални сънища, а след това да боядисват сенките си с цветни тебешири. Нима това е нормално?

— В известен смисъл сте прав. В началото аз също притеснен, но впоследствие свикнах. Всъщност сянката не ми пречи.

Лицето на съседа почервеня.

— Каква безотговорност! — изрече натъртено. — А ако заразите останалите?! — Съжалявам, медицината не е в състояние да се справи с моя случай. Освен това, на тъмно нямам сянка.

— Не е оправдание — отбеляза хладно Петров. — Медицината е безсилна при редица болести, но те не стават по-малко опасни. Длъжен съм да ви предупредя: или ще направите нужните изследвания за да докажете своята безопасност, или ще напуснете съпритежателската собственост. Наредбата НИ дава право да приложим тази санкция!

— Намеквате, че ще ме изгоните от собственото ми жилище!

— Да, точно така! — потвърди той с дълбока вътрешна убеденост. — Освен ако не представите документ за добро здравословно състояние.

— Ще представя! — почти изкрещях аз. — А дотогава вървете по дяволите!

Достатъчно вбесен, тръшнах входната врата зад гърба му. Из апартамента се носеше някаква особена воня, затова се върнах в хола и отворих широко прозореца. Погледнах по навик зад себе си и въпреки, че бях престанал да се учудвам на всичко, изпитах внезапна ненавист, после безуспешно скочих върху отровно-жълтата си сянка, която неочаквано смени цвета си — стана виолетова.

Принудих се да тръгна по болници. Навсякъде ме преглеждаха учтиво и повдигаха рамене. След това ме препращаха.

— Разберете, нужен ми е документ за добро здравословно състояние! — умолявах непрекъснато.

Никъде не бяха напълно сигурни и не го издаваха. Чуках объркан от врата на врата, докато съвсем случайно стигнах до физиците. Те се отнесоха сериозно към случая и задълбочено ме изследваха.

— Вие сте феномен — констатира един старши научен сътрудник. — Необяснимо явление в природата. Тялото ви притежава невероятни оптични свойства, способно е да трансформира различни дължини на светлинните вълни. От гледна точка на квантовата теория…

— Безвреден ли съм? — прекъснах го мрачно.

— Разбира се, какво говорите!

— Издайте ми документ.

Издадоха.

— Не е валиден — компетентно отряза Петров. — Не е от медицинска инстанция.

Отново го изгоних, като за малко не употребих груба физическа сила — възпря ме доброто ми възпитание. Изглежда, че видът ми е бил достатъчно красноречив, защото оттогава оставиха на спокойствие сянката ми.

Постепенно се научих да променям цветовете й в унисон с моите настроения. Мрачен ли съм, тя става тъмно-синя. Ако съм весел — в цвят кармин. Напоследък открих, че мога да съставям комбинации, постигам все по-големи естетически успехи. Отдавна свикнах с тълпата любопитни, които през всеки слънчев ден ме преследват, но ме измъчва въпросът: аз ли съм по-интересен или собствената ми сянка? Вие как мислите?