Христо Смирненски
Вечерно ехо

Далече се сливат и губят блестящите релси

сред цъфнали шипки и трепетна ръж

и старият орех бленува, широко прострел се,

обкичен с седефени капчици дъжд.

* * *

И тайнствено лятната привечер сплела е мрежи

от синкави сенки и златни петна

и в техните дипли безмилостен спомен бележи

последния укор на свята жена.

 

А помня тез нощи, тез нощи на знойна забрава

под сънния припев на бледи звезди

и сякаш по малкото мостче тя пак се задава,

смутена и влюбена, както преди.