Христо Смирненски
Вечер (Цигулката шепне и стене уморено…)

Цигулката шепне и стене уморено,

дайрето сребристо звъни,

а в хор на естрадата пеят присторено

напудрени блудни жени.

 

Със стъклени погледи стари пияници

изпразват стакан след стакан,

задрямали сякаш над сетните страници

на своя печален роман.

 

А юноша бледен въздиша там в ъгъла

и свива с закана юмрук:

„Ах, винаги, друже мой, тя ме е лъгала

и ето — днес срещнах я с друг!

 

А тъй я обичах!… Но мрат обездомени

последните бледи звезди

и хищно пълчище от кървави спомени

над мене безмилостно бди.“

 

И вдига той чашата в болка безименна,

с премрежени морни очи,

и глухо сред залата плътно задимена

откъсната нота звучи.

 

Но старият келнер пристъпя сред синкави

кълбета и лентички дим:

„Вземете! За вас е цикламата, Тинка ви

изпраща цветеца любим!“

 

За миг към естрадата кимват те двамата,

изпращат й поздрав с очи,

но пада на пода безшумно цикламата

сред сноп бледожълти лъчи…

 

И ето цигулката шепне уморено,

дайрето печално звъни,

а там на естрадата пеят присторено

напудрени блудни жени.