Христо Пощаков
Кродо

Прем Вохра се събуди от крясьците на златисто-сините кожести капри, които проникваха през стените на бунгалото. Атмосферата в стаята беше привична — климатикът шумеше едва доловимо, екранчето на часовника показваше 6:45 местно време.

Ксенопсихологът се измъкна изпод завивката, посегна към монитора върху тоалетната масичка и тъмното стъкло на прозореца стана прозрачно. Навън, през мрачния гъсталак от синкави дървета с дебели стволове, проникваха кървавите лъчи на огромно червено светило. По клоните на близкия могъщ доаб бяха накацали множество капри — изглежда с единствената мисъл да отмъкнат нещо от лагера. С жест на досада, Прем включи ултразвуковия генератор, предназначен да ги разпъди и се запъти към тоалетната. Още преди да отвори вратата й, усети неприятния ефект на ултразвука. Надарен със свръхчуствителност, той трябваше да понася и отрицателните й страни.

След като привърши с тоалета си, Прем се завърна в спалното помещение и се зае с обичайната сутрешна медитация.

Когато привърши с нея се обърна към прозореца и се взря в мрачното вълшебство на Атлас VII — планета от земен тип, на която местните хуманоиди бяха развили цивилизация от III — та степен по скалата на Можайски-Меткович, а целта на малобройната експедиция, в чиито състав бе включен, бе нейното изследване. Първите контакти вече бяха установени, туземците бяха показали миролюбив характер и работата на експедицията протичаше в атмосфера на взаимно сътрудничество. Социалната структура на аборигените се състоеше от няколко клана, които живееха в отделни селища, всеки със свой старейшина, а централното ръководство се определяше от нещо като техен съвет. За изминалите няколко седмици бяха уточнени структурните тънкости на местните диалекти и те бяха вкарани в паметта на автоматичния преводач, свързан с няколко разговорни устройства.

Старейшината на близкото селище, на име Дарк, вече се бе разположил до едно от тях, разположено в центъра на лагера и търпеливо чакаше аудиенция. Тъмните прозорци на съседните бунгала все още не даваха признак на живот, изглежда техните обитатели не бързаха да се събуждат.

Прем Вохра облече антисептичното облекло, което не бе особено подходящо за задушния климат на Атлас VII, взе за всеки случай парализатора, окачи го на халката в колана си и излезе навън.

Докато доближаваше Дарк, за кой ли път любопитно го разглеждаше. Кожата на аборигена бе тъмна почти като неговата, хуманоидният му тип го правеше да изглежда приемлив за човешкия поглед и само острите, покрити със снопчета косми уши на фона на котешките му зеници, придаваха на физиономията му нещо хищно, което съвсем не отговаряше на благонамереното му поведение. Подобната на плащ дреха от кожи на местни животни, преметната с вкус през рамото му, костните катарами, свързващи отделните й части и достойнството, с което я носеше, му придаваха осанка на древен римски патриций.

— Здравей! — изрече Прем и повдигна ръка в знак на приветствие.

— Здравей! — преведе разговорното устройство на местен език.

— Добра бодрост — прохърка гласът на аборигена.

— Добра бодрост — прокънтя говорителят на устройството.

— Доста си подранил днеска — продължи Прем.

— Пристигнах, за да ви предупредя — отвърна Дарк. — Наоколо се навърта кродо, а това е лошо, извънредно лошо. Вие не разполагате с пазител на сънищата.

— Какво му е лошото на това кродо? Животно ли е? — попита Прем с нараснал интерес.

— Кродо е лош дух. Ако те срещне те кара да сънуваш, докато умреш. След това кродо те изяжда — лека полека, защото е малко и слабо, но много зло.

Ксенопсихологът се усмихна, но лицевите мускули на аборигена останаха застинали в маска на пълна сериозност.

— Какво предлагаш? — попита Прем.

— Вие сте добри. Нуждаете се от наш пазител на сънища. Кродо ще се страхува от него и няма да се доближава.

Мерките на безопасност, взети от експедицията, които включваха защитни полета, алармени инсталации и телекамери, бяха напълно непознати на туземеца и това предизвика нова усмивка.

— Благодаря Дарк, засега ще се пазим сами. Но ако забележиш въпросното кродо да се навърта около нас, можеш да ни уведомиш, знаеш, че всичко в твоя свят ни интересува.

— Пазете се — огорчено отвърна туземецът, — вече ви предупредих.

Той се обърна и бързо изчезна в гъсталака.

Сякаш по даден сигнал, прозорците на трите останали бунгала изсветляваха и не след дълго от тях излязоха Бъд Ренкин, високият рус и вечно засмян ксенобилог, Борис Манилов — черноокият, винаги скептично настроен техник, обслужващ камерата за нулево транспортиране и Сандра Мартинели — червенокосата красавица, която упражняваше няколко професии със слаба съвместимост — лекар, етнограф и антрополог.

Съставът на експедицията се събра на „площада“ пред бунгалата, в близост до камерата за нулеви преходи, поставена от автоматичния разузнавателен кораб, осъществил мигновения достъп до планината. Прем им разказа за посещението и обяви програмата за деня — същият ден беше негов ред да бъде шеф на екипа.

— Кродо — ухили се Бъд след приключване на служебните разговори, — умирам от желание да го видя. А още повече да му направя някоя друга дисекция.

— Не следва да пренебрегваме предупреждението — заяви Прем. — Особено ти, който обичаш да се заплесваш по всяка мравка. Предлагам придвижване в обща група, а не двама по двама, както правехме досега.

— Съгласна съм — присъедини се към него Сандра, а Борис пренебрежително сви рамене.

Прем погледна с благодарност зеленооката красавица и даде знак за потегляне. От предишния ден имаше договореност с Дарк да им демонстрират лов на крутани — гущероподобни бързи същества, чието месо представляваше определен гастрономичен интерес за туземците.

Малобройният екип се настани в скутера на въздушна възглавница, Борис включи турбините и те потеглиха, оставайки под себе си разлюлени вълни от синкава растителност.

Ловът премина успешно и беше заснет в детайли, после двата убити гущера в компанията на водача на ловците се настаниха в машината и успешно пристигнаха до туземното селище, за обща радост на населението му, а Сандра бе възнаградена с последвалите ритуални танци, съпътствуващи „готвенето“ на месото на гущерите, накиснато в сока на лимоноподобни плодове. Танците се изпълняваха предимно от мъжката част на населението. Стройните тела проблясваха под лъчите на слабото слънце, хрипливите подвиквания, отсечения ритъм на стъпките и плавните движения на ръцете създаваха чувство за неповторима екзотика.

Увлечен в гледката, Прем отначало не забеляза изчезването на ксенобиолога, което не беше за първи път. За специалиста по извънземна психология не бе трудно да отгатне причината — тя сигурно беше елементарна. Някакъв нов вид летяща жаба би бил достатъчен повод за Бъд, за да забрави всичко наоколо и да хукне след нея, той бе регистрирал подобни прояви и по време на предишни експедиции.

Прем се опита да установи връзка по ръчния комуникатор, но опитите му останаха напразни. Шестото му чувство подсказваше нова неприятност и с всеки изминат миг безпокойството му се усилваше. Същевременно церемонията продължаваше и дотолкова, доколкото бе успял да вникне в местните обичаи, прекъсването й изглеждаше неуместно.

Измина около час. Неколкократните опити за установяване на връзка останаха безуспешни, тревогата му нарастваше. Той дръпна Сандра и Борис настрана и ги извади от състоянието им на захласнатост.

— Къде да го търсим, по дяволите? — повиши тон Борис и погледна околния гъсталак. — Заврял се е някъде, за да ни развали удоволствието и изобщо не забелязва индикаторът за повикване на ръката си.

— Налага се да го открием — настоя Прем. — Ако не беше тази церемония, трябваше да го направим доста по-рано.

— Планетата е регистрирана като безопасна — възпротиви се Сандра. — Едва ли друг път ще имаме възможност да видим подобно зрелище!

— Край на дискусиите — заяви шефът на групата, — излишно е да спорим. Неприятно ми е, но ще прекратим тържеството. Нуждаем се от помощта на туземците, не познаваме местността.

Червеният гигант бе застанал в зенита си, когато няколко колони аборигени се изгубиха сред просеките в мрачните дебри на огромните дървета. Прем избра водачеството на Дарк, Сандра и Борис се включиха към други групи. И тримата поддържаха непрекъсната връзка.

Богатият опит на Дарк му помогна пръв да открие следите на Бъд. Скупчени около него, спътниците му приведени продължиха да се взират в подробностите на терена и бавно започнаха да напредват по станалата наклонена местност. За Прем процесът на търсенето изглеждаше непонятен и непривичен. Изтънченият му усет не бе в състояние да долови разликата между клонка, полегнала от тежестта на някакъв плод и такава, стъпкана от човешки крак, но после намерила сили да се поизправи. Той се движеше след групата, с неудоволствие разбрал, че му е присъдена ролята на пасивен наблюдател.

Скоро излязоха на открито пространство, на стотина метра пред тях се издигаше скалист скат, в който природата бе изрязала доста отвори. В настроението на туземците настъпи промяна, в забързаната им реч се долавяше думата „кордо“. Късите копия в ръцете им се повдигнаха, стъпката им стана дебнеща и предпазлива.

Огледът на първата пещера, в която се вмъкнаха, остана безрезултатен. Събудени от дневния си сън, от нея изхвърчаха обезпокоените й нощни обитатели.

При влизането в следващата, водачите на Прем оживиха говора си — по пясъчния под, примесен с екстременти, отчетливо се забелязваха следи, оставени от ботите на Бъд. Внезапно Прем долови нещо обезпокояващо, лек натиск в съзнанието си, което го накара да настръхне. Беше усещане за нечие мрачно присъствие, съпроводено с неочаквано детско желание, когато ти се иска да покриеш главата си със завивката и да заспиш, предпазен от нещо неизвестно, но несъмнено страшно. Тренираният му мозък мигновено се възпротиви и се напрегна, за да възстанови състоянието на душевно равновесие. Застинал в миг на концентрация, кракът му с непроизволно движение разрови мекия грунт на пода, а в оставената следа нещо проблясва. Той се наведе, разрови почвата и го взе. На дланта му лежеше парче метал — бляскаво, с неправилна форма и с няколко правилни отвора в задната си част. Донякъде приличаше на голямо копче за дреха, но полираната му повърхност и строгата симетричност на отворите подсказваха, че в ръката му се намира продукт на технологично развита цивилизация. В един от ъглите на пещерата беше натрупан куп кости и пробити черепи, при вида на които туземците нададоха злобни крясъци. Дарк се наведе и повдигна от пода някакъв предмет. Беше парче обработен камък с гравиран върху челната му повърхност силует. През пробития в горната му част отвор се подаваше парче от оплетен шнур.

— Кродо — произнесе той и посочи костите.

Въпреки липсата на преводач, обяснението бе достатъчно ясно.

В третата пещера, която посетиха, откриха Бъд. Лежеше на пода й и изглеждаше непробудно заспал. Прем го разтърси в опит да го събуди, но усилията му останаха напразни.

— Бъд! — извика той, но не получи отговор. Повдигна клепача му, зеницата не реагираше на светлината.

— Кродо — повтори Дарк и добави още нещо. После се обърна към спътниците си и даде някакви указания.

Обратният път до туземното селище беше неприятен и тежък. Поставен на импровизирана носилка, Бъд не бе в състояние да оцени усилията, полагани от носачите, тъй като почти не даваше признаци на живот. Мълчаливото шествие бавно се промъкваше през гъсталаците от дребни и жилави растения, които обграждаха дебелите дънери на застиналата гора. Самата тя беше замряла, потънала в странна тишина, лишена дори от крясъците на каприте. Мрачната обстановка действуваше на нервите на Прем, пръстите му неволно стискаха ръкохватката на парализатора. И на връщане, той се движеше последен в процесията.

Нещо се мярна встрани от пътеката, някакво леко но все пак доловимо движение. Предишният натиск отново се появи в съзнанието му, усили се и се превърна в отчетлива фраза.

„Подчини се!“ — нахлу в мозъка му чужда мисъл, която остави следите на хладна безпощадност. „Подчини се и ще бъдеш щастлив! — продължи тя упорито — Спри, за да го разбереш!“

Сенките на доабите ставаха непрогледни, лъчите на слънцето потъмняха, кървавият им цвят се промени в лилав. Стъпките му се забавяха, изпита странен унес. Инстинктът му за самосъхранение нададе тревожен сигнал. Няколко дихателни движения, концентрация, блокаж, отново дълбоко дишане, достигане на първата степен на волята. Стажуването при Раминтранат Чандра не бе отишло напразно. Натискът изчезна.

„Подчини се, подчини се!“ — нещо белезникаво и отвратително грозно отново се мярна зад ствола на близкото дърво.

Този път проникналият в съзнанието глас му се стори смешен. Той се усмихна и ускори крачки, за да настигне групата. Едва сега се сети да установи връзка със Сандра и Борис.

След двайсетина минути в просеката на пътеката се показаха покритите с тънки плочи, островърхи покриви на селището.

Вкараха Бъд в една от шестоъгълните постройки и го положиха на нисък нар, покрит с пресни листа. Прем отиде до скутера и се върна с портативното разговорно устройство, свързано с преводача. Анарк, главният пазител на сънища бе влязъл там и го очакваше.

— Няма да се справя без твоята помощ — обърна се той към него. — Голяма част от съновиденията на пострадалия са непознати за мене.

— С какво мога да ти помогна — попита психолога.

— Ще те науча да влизаш в тях и да бъдеш съпричастен — отвърна туземецът. — Трябва да го измъкнеш, иначе ще умре.

— Дали ще се справя?

— Да, подходящ си, вече надникнах в теб — изрече пазителят и добави: — Но трябва да го направим заедно. Погледни ме в очите, не си отмествай погледа, а аз ще ти направя подарък.

Прем се вгледа в котешките зеници, стори му се, че стават все по-огромни. Разговорното устройство мълчеше, но в съзнанието му отчетливо отекваше гласът на Анарк:

— Пострадалият е изпаднал в трети под-сън, необходимо е да го изведем от него и да се върнем към втория, а после да преминем към първоначалния, едва тогава ще можем да го събудим. Това е тайнствената сила на кродо — хипноза, в която заспиваш, а после сънуваш, че заспиваш, отново и отново, докато умреш. Разбра ли? Сън в сън, от който няма излизане, а действията на всички сънища се пазят в заспалото му съзнание. Необходим ни е техния разбор, ключовата точка на всяко тяхно начало, причинило развитието на събитията в тях и това е строго индивидуално за всяка личност. Ти трябва да я определяш, заедно да го измъкваме от дълбочината на съзнанието, в която е попаднал — нещо като движение на действието в обратен ред. Съсредоточи се, аз съм в тебе и в него, започваме!

Прем потъна в необикновен свят. Еротично усещане, Маги, топлина на човешко тяло, холовизор и приятна обстановка, изпращане на станция за нулево транспортиране, Маги липсва сред изпращачите, ключов образ Маги. Стоп! Маги, неудовлетворена мечта. „Добре го направи, продължаваме към втория сън, предизвиках разпадане на веригата“ — прошепна гласът на Анарк.

Топка, отборът на „Червените дяволи“ от колежа, гол, овации, незадоволена амбиция за център нападател, стоп! „Изключително добре, преминаваме към началния!“

Птерактодон, други ципокрили животни, планетата Федрос, професор Дикси сразен, Институт, асистенство, отново незадоволена амбиция, стоп! „Чудесно, стигнахме до началото, вече можеш да починеш!“

Той отново се върна при себе си, застанал в полумрака на помещението. Беше шокиран, изумен, с напълно променено отношение към тези, които само до преди няколко минути наричаше туземци. Котешкото лице срещу него бе възвърнало нормалните си размери и излъчваше спокойна мъдрост. Бъд се размърда на нара, след това изпъшка и отвори очи. Учудено огледа двамата около себе си и попита:

— Къде съм? Какво е станало с мен?

Едва сега Прем изтри с длан потта от челото си.

— Успяхме да те спасим — лаконично отвърна той. — Може би дължиш обяснение? — попита с недоволен сарказъм. — Защо се отдели от групата? Какво се случи с тебе?

— Да си призная, не помня много — честно отвърна Бъд. — Забелязах интересен ципокрил, преследвах го, стигнах до някакви пещери, после ми се приспа. Това е всичко.

В светлата рамка на входа се появиха Борис и Сандра. Прем даде знак да го почакат отвън и се обърна към Анарк:

— Приеми благодарностите ми, пазителю на сънища. Не разбрах как успя да го постигнеш.

— И ти имаш същите възможности, дори по-големи от моите, но още не си успял да ги осъзнаеш. За в бъдеще, всеки кродо ще бъде безсилен пред тебе и това е подаръка, който получи.

— Разкажи ми нещо за тях. Какво представляват?

— Това ще научиш сам, моите сведения са бедни. Зная, че са се появили по времето на баща ми и не са тукашни. Опитали се напълно да ни изтребят, но не успели, научили сме се да се защитаваме. И все пак някой от нас продължава да става тяхна жертва, не всички притежават моите умения. Те са грозни, разумни и лоши твари, не напразно ги наричат зли духове. И могат да въздействуват само там, където съществува разум. Едно кродо е бавно и неумело, безпомощно да улови и най-дребната животинка. Не е в състояние да подчини нищо друго, освен някой от нас. Това е всичко, което знам, добре, че по волята на великия Диск, те са малко на брой.

— Още веднъж ти благодаря — рече Прем и се обърна към Бъд: — Ставай и излизай навън! Изнеси разговорното устройство!

Бъд изпълни нареждането и го последва с виновно изражение на лицето. Наведе глава преминавайки край Сандра и Борис и се запъти към скутера.

Обратният път до лагера премина в мълчание. Всички някак си инстиктивно бързо се вмъкнаха в бунгалата си, сякаш в търсене на защита от неведомата опасност. Атлас VII вече ги подтискаше и погледите им неволно се насочваха към камерата за нулево транспортиране.

Лицето на Бъд първо се появи върху един от екраните на вътрешния комуникатор в спалното помещение на Прем.

— Извинявай! — каза той. — Получи се извънредно глупаво.

— Не ти е за първи път.

— Възможно е да не съм прав, но не желая да оставам повече тук.

— Утре ще решим, ще гласуваме.

На съседния екран се появи Сандра.

— Може би също трябва да се извиня, но бях включила общата връзка и чух разговора ви. И аз настоявам да си отиваме.

— Искате да преустановим изпълнението на програмата? Да тръгнем незабавно?

— Напълно си ме разбрал. Изпитвам страх, който непрекъснато нараства.

Красивото лице на Сандра излъчваше уплаха.

— Прилича на бягство — отвърна Прем.

— Дори и така да е. Настоявам.

Прем усети, че се захласва в образа й, помисли дали скоро ще има нова възможност да бъде в нейната компания. Докато се чудеше какво да й отговори, светна и последния екран. Беше Борис и изглеждаше разтревожен.

— Излезте навън! — заяви той. — Приличате на уплашени зайци, които се крият в дупките си, но това, което ще ви покажа, още повече ще ви стресне. Не е лошо да вземете и оръжие.

След няколко минути, те изпълниха поканата. Борис ги очакваше пред камерата за нулево транспортиране.

— Погледнете натам! — посочи той телекамерата. — Кабелът и е срязан с остър предмет. А сега разгледайте следите по ключалката на силовото табло за енергийно захранване. Някой се е опитвал да го отвори.

Те се погледнаха стъписани. Прем пъхна ръка в джоба си, извади намерения в пещерата предмет и го показа.

— Вижте и това — рече той. — Намерих го преди да открием Бъд.

— По кожата ми лазят мравки — промълви Сандра. — Не сме сами на тази планета и това е още един довод да се махаме по-бързо.

Борис набра кода на ключалката и с леко изщракване, капакът на таблото се отвори. Контролната светлина показваше авариен резерв, главната силова връзка също бе прекъсната.

— Добре да си отидем — най-сетне проговори Бъд. — Но докато не извършим ремонт, няма как да го направим. Контрольорът в центъра едва ли ще забележи повредата, преди да изминат няколко часа. Не можем да се надяваме и на обратно захранване.

— Изводи? — лаконично попита Прем.

— Тук става нещо ужасно! — възкликна Сандра.

— Цивилизовано и същевременно съвсем дивашко — добави Бъд.

— От което изглежда няма да спим — заключи Борис.

„Последното е най-вероятно“ — помисли Прем.

— В ред ли е силовата защита на бунгалата? — попита той.

— При нея единствено няма проблеми. Генераторите са с автономно действие.

— Не ни остава друго, освен да се върнем в тях при непрекъснато включени вътрешни комуникатори.

С посърнали физиономии, те се запътиха към временните си убежища. Прем се излегна в леглото си и се помъчи да се отърси от дневните преживявания. Беше му необходимо да се съсредоточи и да намери изход от създадената ситуация, той беше психологът, от него доста зависеше настроението и социалния климат на групичката от хора.

„Подчини се! — внезапно отново нахлу чуждата мисъл. — Тук съм, съвсем наблизо, ела да ме видиш!“

„Кой си ти? Какво искаш от мен?“

„И ти и останалите да умрете щастливи. След това да отстъпите вашия свят на нас — тези, които ще ви заменят“.

„Кои сте вие по-дяволите и какво си въобразявате?“

„Излез навън, след това ще повикам и другите“.

Анарк, сънищата, подаръкът. „Всеки кродо ще бъде безсилен пред тебе“.

Прем стисна парализатора и отвори вратата на бунгалото. До камерата за нулево транспортиране смътно се забелязваше белезникавото нещо, което бе забелязал зад ствола на доаба. Стори му се, че някъде зад него забелязва още няколко белезникави тела. Доближавайки го успя да различи тънките му сгърчени крайници и уродливата му глава.

„Подчини се, заповядвам ти!“ — нахлу с нова сила чуждата мисъл.

Той различи носовите дупки върху бледото, подобно на череп лице и неистовата злоба, която фосфорицираше в огромните кръгли очи. Втренчи се в тях и стовари волята си в чуждото съзнание.

„Ти ще се подчиниш и ще разкажеш кой вятър те е довял насам!“

Грозното създание пред него сякаш омекна и като пихтия се свлече към земята.

„Аз, аз, аз… — повтаряше то несвързано и се опитваше да се съпротивлява на натиска на Прем. Аз съм Дигалт, вожд на въстаниците от Дегт. Аз ще владея всички светове, аз ще диктувам блясъка на сънищата, аз ще се храня с разумна материя!“

Прем надникна в първия пласт на съзнанието му. Чувство за маниакално величие, наниз от индивиди с противоположен пол, измамна илюзия за величие. Дочу стонове. Втори пласт: пълна хаотичност, объркани морални понятия, халюцинации, предизвикани от опияняващи вещества, хаотични грамади от геометрични фигури, непонятни концепции. Трети: страх, усет за непрекъснат глад, отчаяност, безпомощност, нарушени принципи, безизходност. По-надолу — някаква абсолютна каша.

„Пусни ме, пусни ме! — изстена безобразното създание. — Винаги ще се съобразявам с теб!“

„Не, ще ме придружиш до Земята, заедно с твоите приятелчета. Повикай ги, колкото са останали!“. Погледът на Прем се отмести и се спря на контейнера, останал от транспортирането на бунгалата — изглеждаше подходящ за случая.

Извадки от заключението на Галактическия съд по дело РС — 440927:

— Подсъдимият Дигалт и неговите съучастници от планетата Дегт с регистрационен номер Ехс — 3983, принадлежаща към системата ОКХ — 4457, осъждан, в последствие с отменена присъда, не подлежи на никакво наказание по статуса на Галактическия кодекс, тъй както е доказана невменяемост. Съдебният състав от психиатри потвърди факта, в съответствие с пристигналите от Есх — 3983 сведения по належащото дело. Установи се, че подсъдимият Дигалт съвместно с други невменяеми е бил транспортиран до АВС — 49040, но заедно с група съмишленици е откраднал капсула от транспортния кораб, който го е отвеждал до рехабилитационния център за неизлечимо болни и случайно е попаднал на планетата Атлас VII, където е нанесъл вреди на местното население. Съдът постановява незабавното транспортиране на обвиняемия до предназначението му и изказва персонална благодарност на Прем Вохра, жител на Земя — I, с регистрационен номер ЕХС — 1214, от системата АРС — 9810.