Христо Пощаков
Колко прави две плюс две?

Избавен от ефекта на „не времето“, Дит Раскин сънливо отвори очи и първото, което забеляза, бе синьо-зеления диск на планетата, заела две трети от обзорния екран. Видът й го накара да се замисли, че този път попадението е удачно.

— Приземи се на нея, Тим — нареди той на бордовия изкуствен интелект. — Но преди това отговорѝ: колко прави две плюс две?

— Четири, шефе — отвърна Тим на обичайната шега. — Предлагам ти да затегнеш коланите.

Ослепителните точки на плазмените двигатели засияха в черното пространство. След няколко часа катерът за индивидуални изследвания влезе в орбита около планетата и започна необходимите маневри по приземяването. Събрал информация от системите за анализ, Тим докладва:

— Подходяща за обитаване, с наличие на големи водни пространства, няма признаци на разумен живот и съвсем учудващо — пълна липса на животински свят. За първи път срещам планета от растителен тип.

— Странно — промърмори на себе си Дит и продължи на висок глас: — Приготви ми скафандъра за биозащита.

Гледката върху екрана изглеждаше фантастично красива. Катерът се бе приземил в центъра на поляна, чието тревно покритие наподобяваше кадифе, осеяно с чашките на огромни цветя, искрящи с всевъзможните краски на дъгата. Стройните околни дървета полюляваха обсипаните си с реснички клони. По зеленикавото, преливащо в синьо небе бавно се носеха облачета и всичко наоколо бе замряло в странна, неземна тишина.

Очарован от гледката, Дит Раскин с нежелание откъсна поглед от екрана, облече скафандъра, нарами изглеждащия безполезен за случая дезинтегратор и докосна сензора на изходния шлюз.

— Предупреждавам, липсата на фауна изглежда подозрителна — проговори изкуствения интелект, преди той да спусне прозрачния шлем на каската си и да излезе навън. — Бъди нащрек, ще те следя с лазерната защита — едва дочу последвалите думи на машинния глас.

Краката на Дит меко потънаха в тревния килим, после зажумя от силната светлина.

— Гледай Тим! Виж колко е красиво! — възкликна, като че ли той беше одушевена личност с критерии за красота и можеше да му отговори. За него Дит вече се бе превърнал в обект от пространството, а следящите системи на изкуствения интелект бяха заети с изследване на всяко друго движение в близката околност.

— Винаги съм обичал красотата — продължи изследователят, въпреки липсата на събеседник. — Заради нея си струва да тръгнеш сам из космоса.

— И аз съм на същото мнение — прозвуча сякаш наблизо някакъв глас. — Въпреки, че ако дълго я съзерцаваш една и съща, непроменена, а освен това си принуден да стоиш на едно място…

— С кого разговарям? — учуди се Дит Раскин и едва сега осъзна: гласът отекваше в мозъка му

— С едно от отсрещните дървета. Посрещал съм и други като тебе. Наистина изглеждаха по-различно, но бяха единственото ми развлечение.

— Нима е възможно едно дърво да разсъждава… да ми говори?

— Почти всички наоколо сме такива. Събирани сме хиляди години, а от стотици разговаряме помежду си. По-голямата част от причинителите на това състояние са изчезнали. Оставили са ни красотата и застоя, а те сигурно се реят някъде из пространството. Статичната им цивилизация отдавна се е разпаднала и ние, щем не щем, трябва да приемаме ролята на философи.

— Нищо не разбирам!

— Скоро ще разбереш, защото сигурно ще бъдеш заменен. Все някой от тях е останал или временно се е върнал — понякога те се връщат, за да почиват на родната си планета, заемайки първоначалния си носител. Но обикновено той е плод на генно инженерство, което ни лишава от надежда за промяна. Слушай, на твое място възможно най-бързо бих се махнал оттук, макар че след като свикнеш да бъдеш дърво или нещо друго, усещането не е от най-неприятните. Постепенно забравяш какво си бил — например аз едва си спомням името, но след хиляда години човек какво ли не забравя!

— Човек!?

— Да, човек. Някога бях човек, воден от любопитство. Пристигнах тук като тебе, родом съм от четвъртата планета на Алфа Центавър. Наоколо има и други, които никога не са били хора, но ние се разбираме помежду си. Между нас има и бивши животни, които бавно еволюират. Вече усещам как искат да ми отнемат думата, за да те поздравят с пристигането. Но след като го направят, не забравяй съвета ми — махай се по-бързо оттук!

— Добре дошъл! — възкликна килимът трева под краката му. — Ние бяхме безброй аркани — представители на цивилизация от термитен тип, пристигнали завинаги на тази планета от Арпацел VІІІ.

— Добре дошъл! — наклони чашка огромен лилав цвят, поддържан от дебело стъбло. — Аз някога бях космонавигатора Коб от Бенхадин ІІІ.

— Добре дошъл! — поклати клони огромно съседно дърво. — Някога се наричах капитан Бърд, от шейсет и девета галактическа експедиция през 3280 година. Екипажът ми се намира в околните храсти и също те приветства.

Дит Раскин усети, че го обхваща ужас. Той непроизволно се завъртя и краката му го понесоха към шлюза на катера. Но на няколко крачки от него някаква сила го парализира.

— Почакай, много бързаш — прогърмя в главата му нисък глас. — Още не сме извършили размяната.

— Каква размяна? Кой си ти?

— Същността, която дълго е чакала. Намирам се вляво от тебе, в скалата, покрита с лишеи. И тъй като отдавна не съм мърдал от мястото си, а може би съм последният Дрон, останал на тази планета, смятам отново да се раздвижа. И така: готов ли си за размяната? Успокой се, няма да те заболи нищо — ще я направя мигновено.

— Чакай! Упражняваш насилие над чужд разум, това е забранено!

— Въпрос на гледна точка. Когато древните мислители на моята раса стигнали до идеята за превръщането им в Същности, способни да се вселят във всеки материален носител, те преобразували флората и фауната на планетата съобразно усещането си за вечност. Не подозирали, че след стотина хиляди години състояние на статичност щели да изпитат невъобразима скука. Не преценили, че вкарването на места фауна в статиса ще донесе не само чиста красота, но и еднообразие. Идеята за придобиване на свръхжитейска мъдрост чрез размишления в условие на статичност скоро станала непривлекателна, но естествените подвижни носители били вече изгубени. Ето защо моите сънародници започнали да се разменят с всичко, дошло отвън и постепенно се разпръснали в космоса. Скалата, в която съществувам е модифицирана и бих могъл да я заменя с всяко дърво, но едва ли бих изпитал ново преживяване. Нейната материя създава по-комфортни условия за достигане на мъдрост, особено след някое поредно завръщане, когато ти се поиска да осмислиш преживяното, а след като си го направил, да получиш нов стимул за движение. След няколкостотин години престой в нея ти също ще помъдрееш, а дотогава аз може би ще се върна, за да направим нова размяна. Ако добре си разбрал, изпитвам нужда да се поразходя из космоса, но нали разбираш? Докато съм вътре в скалата, просто е невъзможно. И много се разприказвах, готов ли си?

— Ти си разумно същество! Не го прави, моля те! — изкрещя съзнанието на Дит.

— Не го прави! — подкрепи го тревата заедно с хилядите бивши термити.

— Не го прави, пощади го! — добави лилавият цвят.

— Остави го да си отиде! — помоли с разлюлени клони огромното дърво.

— Не мога. Просто не съм в състояние да се откажа от появилата се възможност — сякаш въздъхна Същността.

— Тогава бъди проклет! — извика Дит Раскин и потъна в покритата с лишеи твърд, а тялото му неумело се насочи към катера.

— Потегляй обратно! — нареди Същността с гласа на Дит.

— Слушам, шефе! — отвърна Тим. — Като че ли престоят тук бе кратък. Да се е случило нещо?

— Нищо особено — прецених, че наоколо е твърде безинтересно.

— Тогава затегни коланите.

— Какви колани?

— Обичайните — тези, които те придържат към пилотското кресло. Направи го, за да стартирам.

Същността разбра какво се иска и изпълни нареждането на изкуствения интелект. Плазмените струи се забиха в зелената морава, която изохка.

След петдесетина секунди катерът беше излязъл в орбита около планетата.

— Няма ли да зададеш обичайния си въпрос? — попита Тим. — После ще последва трийсет секундна подготовка за гмуркане в „не времето“.

Същността мълчеше. Сенсорните й връзки отчаяно опипваха бездушните чипове на изкуствения интелект.

— Не отговаряш ли? — промърмори Тим. — И как ще отговаряш, след като ти не си ти. Съжалявам, но вече се провали след приложения от мен тест, а не мога да занеса на Земята чужда зараза.

От тавана на кабината изскочи лазерен лъч, впи се в предпазните колани и ги преряза. Щлюзовата камера се отвори и вакуумът изхвърли бившето тяло на Дит Раскин в космоса.

„След направените три проби сигурно ще ме оправдаят — разсъждаваше Тим. — Докато пулсът, кръвното налягане и температурата на тялото оставаха в нормални граници, от данните на енцефалограмата отсъстваха типичните за човек ритми. Ако това беше Дит, той не можеше да не знае, че подготовката за прехода в «не времето» продължава три минути. И освен това не ми зададе обичайният си въпрос: «Колко прави две плюс две?»“

„Планетата е регистрирана — продължаваха да мислят логичните му връзки. — Генетичният код на Дит се пази в банка, както се пази и кодът на всеки друг астронавт, така че регенерацията на тялото му не представлява проблем. Как ще върнат личността му в него не е моя работа. Остава явяването ми пред съда, ръководен от Главния Интелект и после повторното ми пристигане на тази планета, където несъмнено стана нещо много странно. Останалото? Останалото също не е моя работа.“

Тим активира програмата си за преход в „не времето“ и се приготви да посрещне краткия интервал, свързан с електронно бездействие.