Христо Смирненски
Робът

Роден в урагани, целунат от мълния,

сред мрака той вдигна в почуда глава —

душата му огнена болка изпълни я,

ръцете му хладна верига скова…

 

Безброй векове са над него преминали,

море от беди и тъги го люля,

преброди пустини и пропасти зинали,

обагри с кръвта си безплодни поля.

 

В Египет по жълтите огнени пясъци

реди канари — пирамиди гради;

в арените римски, сред дивите крясъци,

той грохва с пронизани смъртно гърди.

 

Над черните угари, сред мрака на мините

с безропотна мъка земята дълбай;

отровен от черния дим на комините,

кове той метала, мълчи и страдай…

 

Но ден подир ден и в очи опечалени

проблясва заплаха, ненавист гори;

искра след искра и пожарища алени

избликват в смълчаните тъмни гори.

 

Възкръсват в душата надежди погребани,

ръката се свива в закана за мъст;

и ето: наравно с планинските гребени

изправя днес роба грамадний си ръст.

 

Посрещнат там — злобно, тук — с привети ласкави,

върви той и в погледа му е разлян

и нежния трепет на цъфнали праскови,

и смъртния гръм на разбунен вулкан.