Христо Смирненски
Рицари след бой

На Fol

Любимата дева изпрати ни

на път в теменужни зори,

целуна за подвиг челата ни,

по къдрица ни подари.

 

Взе лилия, в слънце потопи я

и хвърли я през планини…

Ний вдигнахме своите копия

на път за далечни страни.

 

По пътища страшни заскитани,

жадувахме бранния час:

бе светло и гордо в душите ни,

а мрачно и сиво край нас.

 

Не станахме плахи отшелници,

дочакахме славния бой,

сразихме се с ветрени мелници

и всеки от нас бе герой.

 

Прегазихме черни чудовища

с хвъркатите свои коне

и странни, неземни съкровища

заловихме в бой насъне.

 

Оплискани в кърви, напрашени,

потеглихме и за венци,

но свърнахме в пътя, уплашени

от толкова много овци.

 

След рицарски празни усилия

не зърнахме нийде в света

сребристата девствена лилия,

която тя нам завеща.

 

Но верни на светла утопия,

живота всуе ни гнети:

пак носим на дървени копия

железен товар от мечти.

 

С душа през неволи пречистена,

пак бродим в житейския лес

и шепнем си тихо: „Наистина,

добре, че умря Сервантес!“…

 

… Но нявга сред шумната столица —

за нас монумент ще блести,

сграден с неплатените полици

и скъпо платени мечти.