Христо Пощаков
Иван и изродите

Той не приличаше на нормален турист. Носеше син костюм, бяла риза и връзка, а краката му бяха обути в мокасини от мека кожа. Тънките им подметки не възпрепятствуваха действието на камъните по пътеката и предизвикваха неприятни усещания. Но след като таксито го бе оставило до станцията на лифта и бе побързал да се шмугне между дърветата по склона, те слабо го интересуваха. Единствената му цел беше да се усамоти по възможно най-добрия начин. Денят не беше почивен, сезонът на гъбите бе преминал, лифтът не работеше поради липса на достатъчен брой пътници и всяка измината стъпка навътре в гората увеличаваше шансовете му за избягване на среща с някой жив придставител от рода „хомо сапиенс“.

Иван бягаше от цивилизацията и търсеше утеха в лоното на природата. Само преди петдесет минути, той се бе надигнал от бюрото си с вид на лошо платен държавен служител, след това бе бръкнал в джоба си, за да извади тъничката пачка банкноти с току-що получената заплата. Беше последвал кратък размисъл, примесен с чувство на ужас, и бе изхвърчал от стаята, съпроводен от смаяните погледи на колегите. Спомни си, че след като се озова на улицата, спря първото свободно такси и погледна часовника си — показваше два без десет следобед.

Докато се катереше по пътеката, отпуснатите му, леко затлъстели гърди ритмично се подрусваха, кръглите му бузи се зачервяваха и по широкото му, сбръчкано от несгоди чело избликваха първите капчици пот. „Дишай, дишай, не мисли!“ — напътстваше го свободната му воля и завладян от дивия й устрем, продължаваше да драпа нагоре. Но разумът отказваше да се съгласи с нея, в главата му продължаваха да се въртят сметката за тока, празната бутилка за газ, наемът за жилището, предстоящата абитуриентска вечер на дъщеря му, връщането на няколко заема и какво ли не още? Сети се — повредената пералня. „Некадърник! — звучеше в мозъка му констатацията на собствената му жена. — Хората станаха милионери, улиците гъмжат от скъпи коли, а ти, нещастник такъв, какво направи? Защо не подхвана някакъв доходен бизнес?“

И Иван бягаше. От нея, от себе си, от семейното гнездо, от службата и от немотията. Бягаше и не искаше да вижда никакъв представител на човешкия род. Дишането му стана хрипливо, лицето му доби цвят на домат, но стиснал зъби, изкачваше своята голгота.

След около час разбра, че наоколо става нещо нередно. Клоните на дърветата не помръдваха, гората бе необичайно смълчана, сякаш очакваше нещо да стане. И то не се забави. Блясна светкавица, небето се смрачи, тътен раздра туристическите дебри. Закапаха едри капки, притъмня още повече и от небесната твърд се изсипа пороен дъжд, като капак на всички останали гадости.

Измокрен от глава до пети, той намали темпото и започна да се оглежда за някакво укритие. Сети се за горната станция на лифта и за ресторанта до нея, прецени, че сигурно са наблизо. Настроението му се променяше заедно с жвакащите звуци, които идваха от обувките му. Вече съжаляваше за необмисления порив, предназначен да осигури частица осъзната самота всред природата, а тя се подигра с него и чувствата му.

„Пътеката трябва да води нанякъде — надделя прагматизмът в душата му. — Всички пътеки стигат до нещо, снабдено с покрив.“ Логиката на разсъждението се потвърди, след като стигна до някакво било. Пред него просветна просека, в края й се забелязваха няколко бели постройки. Иван се затича към тях, мина покрай огромно дърво, излезе на свободно пространство, обрасло с гъста трева, спасението изглеждаше близко… и небето сякаш се стовари върху главата му. Ослепял и оглушал, той се строполи върху зеления килим на тревата.

Когато дойде в съзнание, първо разбра, че е жив, а малко след това, че не е съвсем сам. Зад гърба му се извисяваше овъгления труп на грамадно дърво, дъждът беше престанал и докато зъбите му тракаха от студ, успя да различи около себе си няколко изрода. Бяха особени, едни такива полупрозрачни, с изпосталял вид и някак си разноцветни. Полюшваха се като прострени чаршафи на вятър.

Иван се ощипа, но те не изчезнаха. Двама от тях, най-ниските, загърчиха покритите си с брадавици лица. Ококорените им кръгли очи, лишени от клепачи, се пулеха срещу него.

— Я марш оттука! — полууплашено, полугневно извика той. — Само вие ми липсвахте!

Подканата не им направи впечатление, но все пак престанаха да се полюляват и го загледаха втренчено. Стори му се, че трима от тях леко примляснаха.

— Какво сте се облещили?! — попита без да получи отговор и гневът го обхвана. Хвърли се към най-близкия изрод и се опита да го ритне. Кракът му премина през тялото на грозното същество, обувката му политна по посока на ритника, прободе друг изрод, разля малко вода и тупна на десетина метра. Иван я настигна, обу я и събу другата, за да излее водата от нея. Докато я обуваше, изродите втренчено наблюдаваха действията му.

— Вървете по дяволите! — изрева и се насочи към ресторанта, но странните същества не тръгнаха да общуват с нечистивите изчадия, а го последваха.

„Останах жив, това е най-важното! — помисли той и се обърна да погледне поразеното от мълнията дърво. — Трябва да съм бил на петдесетина метра от него, затова оживях.“ След това се сети за неплатения наем, абитуриентската вечер на дъщеря му, тока, газта и предстоящата поправка на пералнята. „По-добре да бях пукнал!“ — каза си, ала във въздуха се разнесе мирис на скара. Коремът му се сви в неприятен спазъм, плътта замъгли разума и ускори хода му. „Човекът е слабо същество“ — констатира остатъкът от желанието му за уединение и се примири с предстоящата среща със себеподобните.

В камната на ресторанта гореше огън. Разпръснати из залата, няколко млади двойки търсеха ръцете си и водеха задушевни разговори. Останалото пространство бе пълно с изроди, които изглеждаха по-различно от тези, които го следваха. Бяха по-дебели, по-лъскави, не се развяваха като чаршафи на вятър и не бяха толкова ококорени. Представителен на вид келнер пореше насам-натам през телата им, но те не го удостояваха с внимание. Иван също премина през някои от тях и се настани на масата в близост до камината.

— Какво ще поръчате? — попита го човекът с бяла риза и черна папионка. — Пържоли, кебапчета, шишчета, със или без гарнитура? Нещо за пиене?

— Преди да поръчам, искам да попитам нещо. Как се оправяте с цялата тази пасмина?

— Каква пасмина? — стреснато изрече келнерът.

— Ами с всичките тези изроди, дето се мотаят между масите.

— Какви изроди? — запита съвсем изненадано мъжът в черно облекло и добави смутено: — Мокър сте, да не би да ви тресе? В планината настинката и високата температура бързо пристигат. Да ви донеса ли един аспирин?

— Няма нужда. Наистина ли не ги виждате? — недоумяващо изрече Иван. — Едни такива… никакви. Например ей този, най-дебелият. Видя, че го гледам и започна да се криви.

— Може би виждам нещо — смени физиономията си келнерът и бавно взе да отстъпва.

— Не съм направил поръчката, гладен съм.

— Няма проблеми, обаждам се по телефона и веднага идвам.

Той вече бе преполовил разстоянието до кухнята.

— И вие ли не виждате? — обърна се Иван към съседната маса, заета от явно влюбена двойка.

— Не му обръщай внимание, откачен е — прошепна миловидно девойче на приятеля си.

— Затваряй си устата! — внезапно се озъби седналия до нея набит младеж — Дошъл съм да си правя кефа, а не да ти слушам глупостите.

Иван се сви на масата си, обхванат от съмнения. Изглежда само той виждаше изродите, другите бяха слепи за тях. Но забеляза и още нещо, което го изуми. Около телата на младежите горяха разноцветни сияния, завършващи с с ореоли с цвят на злато. Един от дебелите изроди неочаквано се размърда, надигна се над главата на момичето и го захапа. Златният ореол се изниза в устата му, като изсмукан от прахосмукачка. Изродът примлясна няколко пъти и отново легна на пода. Ококорените му очи се замъглиха от блажена пелена.

— Писна ми! — нацупено каза момичето. — Дъжд, пържоли като подметка и откаченяци. Плащай и да си тръгваме!

— Почакай! — умолително произнесе момчето. — На чист въздух сме, не е чак толкова лошо!

— Изчезна ми настроението, повикай келнера!

Младежът се надигна с неохото и злобно изгледа Иван — една от причините за промяната в настроението на приятелката му.

„Не съм аз, а онзи, заспалия изрод — извика наум измокрения мъж. — Той й изяде златния ореол!“

Искаше да обясни и за изродите, и за аурата, но не му достигаше смелост.

Младежът се завърна с келнера и уреди сметката. Приятелката му стана и с недоволна физиономия се запъти към изхода. Партньорът й още веднъж изгледа злобно Иван и я последва. Вратата не се бе затворила зад тях, когато през нея се промъкнаха собствените му изроди.

„Защо досега са стояли навън?“ — запита се той.

Обяснението дойде бързо. Вътрешните изроди бързо заобиколиха новопристигналите, после най-дебелият легнал на пода се размърда, стана и с неочаквана бързина се спусна към един от новодошлите. Разтвори огромната си уста, щракна със зъби и му отхапа ухото. Между изродите настъпи суматоха. Петима от дебелите нападнаха влезлите тънки, които панически отстъпиха и побързаха да се изнижат през отвора над прага на входната врата.

— Гадове! — възмути се Иван по адрес на дебелите и се обърна към келнера. — Умирам от глад — заяви твърдо и мъжът в черно и бяло едва не изпусна чиниите, които събираше от съседната маса. — Докога ще чакам поръчката, безобразие!

— По-добре ли се чувствате? — внимателно го попита келнерът.

— Няма да стане, докато не донесеш две големи водки със смесена салата и порция шишчета.

— Значи сте се оправили? И нищо не ви се привижда? Ще трябва пак да се обадя по телефона.

— Не ме интересува телефона ти. Донеси водките и салатата, после търси когото искаш!

— Веднага, господине! — обеща келнерът и се затича към кухнята. На входа й го очакваше едър готвач, който въртеше в ръце голям касапски нож.

— Какво? Продължава ли да откача? — попита той заплашително.

— Изглежда се е оправил. Нали ги знаеш тези, откаченяците? Имат си временни пристъпи. Докато отнеса водките, обади се и им кажи, че отказваме линейката. И без това заявиха, че до час не могат да пристигнат. И прибери този нож, недей да стряскаш останалите клиенти в салона. А ако дойде управителят?

Водките кацнаха на масата и Иван набързо ги ликвидира. След това бодна от салатата и се отдаде на наблюдения. Отвътре и отвън по тялото му се разливаше приятна топлина. Окаченото на облегалката на стола сако почти изсъхна.

Около главите на двойките в заведението искряха златни ореоли. От време на време някой от дебелите изроди подскачаше, хапваше по парченце от тях и отново застиваше на мястото си. През прозореца се виждаха собствените му — изглеждаха съвсем излиняли, замръзнали в плаха редица — просто да ги съжалиш. Продължаваха да се развяват и го чакаха.

Келнерът донесе шишчетата и Иван поръча още две водки. След това започна да се храни. Ядеше и премисляше, премисляше и ядеше. Между хапките не преставаше да хвърля поглед към съседните маси. Докато изяде шишчетата, същата участ постигна и ореолите на близката двойка. Гласовете им измениха интонацията си, накрая стигнаха до скандал. Девойката напусна ресторанта и сърдито тръшна вратата след себе си. Младежът хвърли пари на масата и се спусна да я догонва.

„Мамицата им изродска, какви ги правят! — помисли Иван. — Изяждат щастието на хората и никой не ги вижда!“

След четвъртата водка, той се запъти към тоалетната. Облекчи се, излезе от малкото сепаре и тръгна към умивалника. Неволите му бяха останали някъде далеч назад, изгубени сред алкохола в кръвта му. Лицето в огледалато срещу него изглеждаше подпухнало и безизразно, но над него… Над него се зараждаше малка и бледа аура, немощна като изстискан лимон, но на върха й светеха златисти отблясъци. А зад гърба му? Там се прокрадваше един от дебелите изроди, готов да изяде малкото, което бе сътворил.

— Марш оттука, гадина мръсна! — кресна Иван. — Собствените ми изроди умират от глад, а ти какво си въобразяваш, твар проклета?!

Запрати сапуна в грозната мутра, ала той премина през нея и се удари във вратата на тоалетната. Изродът неумолимо се приближаваше и дебелите му устни лакомо примлясваха.

„Трябва да има някакъв начин, трябва да има“ — простена душата на Иван и той, без да иска, се прекръсти.

Очите на изрода станаха двойни, субстанцията му се разтресе и отстъпи назад.

„Ааа, гадно нищожество, страх те е от Бога! — възкликна вътрешно почти изсъхналият човек и се сети, че до този момент атеистичното в него винаги бе преобладавало. — Сега ще прекръстя и тебе!“

Още не беше свършил с кръстния знак, когато изродът панически побягна.

„Хванах им цаката! — ликуваше Иван. — Ще ги гоня, когато си поискам.“

Излезе доволен от тоалетната и му се стори, че останалите изроди му правят път.

„Да пия ли още една, да не пия ли? — зададе въпрос собствената му съвест. — Няма да пия повече“ — реши накрая.

— Келнер, сметката! — прогърмя увереният му глас, доволен от факта, че дрехите му вече са изсъхнали.

Собствените му изроди го очакваха навън. Бледи и излинели, всичките се развяваха. Един от тях понечи да си хапне от зараждащият се ореол, но той го отстрани с уверен кръстен знак.

— Вървете след мене, няма да ви оставя гладни! Новите ми способности ще служат за доброто на хората — заяви твърдо.

Спускането по склона отне двойно по-малко време, но краката го заболяха. Около станцията на лифта чакаха няколко таксита. Иван влезе в едно от тях и остави вратата му отворена, за да се настанят изродите. Те се разположиха на задната седалка — до тези, притежание на шофьора. Изглежда, че последните бяха свикнали с непрекъснатите клиенти, така че не се стигна до разправии. За всеки случай, докато казваше адреса, Иван побърза да ги респектира.

„Всъщност изродите са свързани с човечеството и сигурно съществуват, откакто то съществува — разсъждаваше той по пътя. — Липсата на щастие кара хората да се стремят да го придобият. Изродите се хранят с него, слабите индивиди не издържат и изродите им пролиняват, а силните го постигат и има и за тях, и за нещастните изчадия. Нещо като естествен подбор, свързан в екологичен цикъл, необходим за човешкото развитие. Лошото е, че между самите изроди не съществува разбирателство, но и в природата е така. Нито хиената се разбира с лешояда, нито вълкът с чакала, а светът има нужда от прочистване на загнила материя и паднал дух.“

Към осем часа вечерта Иван се прибра в къщи. Жена му и дъщеря му го чакаха с празни погледи, в които все пак просветваше загриженост. Холът на наетия под наем апартамент бе препълнен с изпусталели изроди, които вяло се полюляваха.

— Пил си — заяде се жена му. — Само да видиш пари и ето го резултатът.

— Не се заяждай, каня ви на ресторант.

— Какво? — изненадано възкликна тя. — Вече сме вечеряли. А наемът, тока, газта?

— Ще почакат.

— Токът няма да чака, ще ни изключат.

— Тогава ще му мислим.

— Иване!

— Никакво Иване. Тръгвате и толкова.

Слабата женица го изгледа като извънземен и неочаквано се съгласи.

— Какво да облека? — внезапно смени тона тя.

— Най-хубавото. Ще има преразпределение на изродите. Тези тук няма да ги оставя гладни.

— Какви ги приказваш?

— Приказвам си, не ми обръщай внимание.

Ресторантът беше от скъпите. Ако не си се хранил с месеци както трябва, два пъти вечеря няма да навреди. Още с влизането Иван прогони местните дебели изроди, после настани своите. Докато правеше поръчката, те се нахвърлиха върху няколко гешефтари, двама шефове на групировки, чуждестранен милионер и трима богати търговци, които вечеряха с жените си. Наистина ореолите им биеха на фалшиво злато, но ставаха за ядене. За разлика от техните, след като се прибраха в къщи. Иван установи, че собственото му домочадие е придобило истински златен оттенък. Изродите му вече не се развяваха като чаршафи, изглеждаха надебелели и в оцъклените им очи се забелязваше израз на удивление и почит. В атмосферата на наетия апартамент витаеше щастие.

На следващия ден Иван се завърна в работната си стая и нищо не се случи. Той се наведе над бюрото си, извади преписките и реши, че е дошло време за преразпределение на служебните изроди. Толкова на шефа, толкова на директора, малко повече за клюкарката от съседното бюро, още повече за С., известен като основен доносчик, по-малко за чистачките, още по-малко за миловидната Е., която все не успяваше да си намери свесен приятел, и така нататък.

Служебните изроди бързо свикнаха да се подчиняват, спряха да се нападат един друг, престанаха да се хапят и да си изяждат ушите, изобщо свикнаха с новия ред. За тях Иван се превърна в неоспорим авторитет — властен и справедлив, готово да помогне на всеки от тях.

Скоро го повишиха в длъжност. Началниците интуитивно усещаха, че в него има нещо особено, с което трябва да се съобразяват. Самият той знаеше, че да се справиш с всички изроди на света е невъзможно, но поне със стотината в собствената му служба бе в състояние. След време жена му наддаде на тегло и се разхубави, а дъщеря му се ожени. Ще не ще, Иван трябваше да поеме контрола над новопоявилите се роднински изроди. Ще признаем, че той успешно се справи с тази задача, без да пренебрегваме факта за тяхното непрекъснато размножаване. Да, скъпи читателю, изродите са полезни, но никога няма да свършат!