Мина Стоянова
Париж

като някаква флейта,

като пътник обсебен,

тичам по безтегловната вечер.

мисля си за мечета, за лампи и фенери,

и по-малки и по-големи —

скитници те всички.

спомням си за мечето,

помня и разказа,

и кафето и морето —

просто така беше.

 

вървя и бързам,

бързам, ще протрия обувките на Амели Пулен,

и полата с цветята и слънцето,

просто така беше.

миришеше на Париж, на града и на човека,

но не този, който съм аз

и който ти знаеш или не знаеш.

 

ах как ухаят местата, където никога не съм била

и които така добре си спомням…

и мирише кафето и морето,

и това мече, което си имаше разказ,

и разказът почти си имаше мече…

 

а Париж сега свети, блести, ухае и мечтае

и хиляди пътници слизат да го послушат,

да го разгледат, огледат

и да забравят…

 

и аз гледам, разглеждам тези очи зелени,

сиви, пъстри или сини

те шават, играят и живо си пеят улична песен.

искам да се запозная с тях,

да ги питам за Париж,

за кафето и морето,

за онези хора,

не като мен или тях,

и не каквито ти знаеш или не знаеш —

 

хора с бели, големи и кръгли обувки,

с чадъри и шапки и мокри коси,

крачат със книги, унесени в песен,

която уличните лампи и фенери,

и по-малки и по-големи, им шепнат,

скитници те всички…

 

очите ти блестят като Париж —

те може би така се казват,

ако изобщо някак се наричат…

очите ти играят —

те познават онези малки улички

и всичките бутилки, които се търкалят в празничния ден.

очите ти не гледат мен,

не гледат…

 

някак кратък миг се заключва в кръг

и се свива, изпива, завършва,

просто потъва така лежерно

заглъхва, издъхва

и хиляди начини има да споделя…

 

някак кратък миг убива музиката на Париж

и колелата и децата

и кафето и морето…

те не бяха там —

потопени, уморени,

от поглед сив, син, зелен, игрив

 

някак кратък миг и дълга крачка във завой…

тръгвам си — ей там — далеч, далеч

почти политам…