Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Jailbird, 1979 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Христо Кънев, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- maskara(2009)
- Сканиране и разпознаване
- Румен Вучков
Издание:
Кърт Вонегът. Затворникът
ДИ „Народна култура“, София, 1981
Редакционна колегия: Блага Димитрова, Вера Ганчева, Драгомир Асенов, Здравко Петров, Камен Калчев, Кръстан Дянков, Людмила Стефанова, Михаил Берберов, Наташа Манолова, Павел Вежинов
Редактор: Николай Попов
Художник: Александър Поплилов
Художник-редактор: Николай Пекарев
Техн. редактор: Олга Стоянова
Коректор: Наталия Кацарова
История
- —Добавяне
6
Съдията от разказа на доктор Фендър се мъчи да отгатне кой от философите в центъра за медитация е най-мъдър и най-задоволен. Решава, че това е дребничкият старец, седнал на едно легло в стая на втория етаж. От време на време този малък старец така се възхищава от своите мисли, че пляска по три пъти с длани.
Съдията влиза в ухото на дребничкия старец и веднага прилепва завинаги към него; прилепва, както се твърди в повествованието, „здраво като отчупените краища на пластмасово изделие, когато ги намажем с епоксид“. И чува, че в главата на мъничкия старец звучи:
В градината си Сали
пресява пепел в дъжд,
повдига крак високо
и пръдва като мъж…
И така нататък.
Разказът е много интересен. Дъщерята, одухотворила лунната скала, е избавена. И прочее, и прочее. Но истинското повествование за това как самият автор извършва предателство в Осака, не му отстъпва с нищо и ще си остане образец и занапред. Боб Фендър се влюбва в агентката на Северна Корея, подражателката на Едит Пиаф, и то от цели двайсет стъпки разстояние, в кабарето, посещавано от американски офицери. Не посмява да намали разстоянието, нито да и прати цветя или бележка, обаче нощ след нощ я съзерцава упорито от една и съща маса. Той е винаги сам и почти винаги най-едрият американец в кабарето, затова певицата с артистично име Ицуми пита някои от другите американци кой е Фендър и каква е службата му там. Фендър е целомъдрен контрольор по месото, но колегите му офицери си позволяват шега — казват на Ицуми, че е така самотен и умислен постоянно, защото работата му е строго поверителна и важна. Казват й, че той командува елитна част, която охранява атомните бомби. Но ако го запита какво работи тук, ще й отвърне, че отговаря за месото.
Ицуми действува. Сяда на масата му, без да е поканена. Пъхва ръка под ризата му, погъделичква зърната на гърдите му и тъй нататък. Казва му, че си пада по едрите, умислени мъже и че всички други американци много бръщолевят. Помолва го да я отведе в квартирата си, като затворят кабарето в два след полунощ. Тя в същност иска да открие къде са атомните бомби. А бомби в Япония няма. Те са на самолетоносачите, в Окинава и другаде. До края на вечерта Ицуми пее песните си само за него и за никой друг. Той едва не припада от щастие и притеснение. Джипът му чака отвън.
Става два часът, тя се намърдва в джипа му и му разкрива, че не само иска да види къде живее нейният едър американец, но и къде работи. Дендър отговаря, че не е трудно, защото живее и работи на едно и също място. Отвежда я на новото пристанище на американската интендантска служба в Осака, където по средата има много дълга барака. В единия й край са канцелариите, в другия — двустайното жилище за началника на ветеринарния надзор. Помежду тях — огромни хладилни шкафове за месо, пълни със заклани животни, които Фендър е прегледал или ще прегледа. Има ограда откъм сушата и стража на вратата; но както става ясно на делото, дисциплината не е на висота. Часовият обяснява, че задачата му била да пази месото от крадци.
Същият часови, по-късно оправдан от военния съд, само махнал на доктор Фендър да вкара джипа си. Не забелязал, че на пода в джипа лежи жена, която няма право да влезе в обекта.
Ицуми пожелава да надникне в някой и друг от шкафовете и Боб с голямо удоволствие й ги отваря. Докато стигнат до жилището му в оттатъшния край на пристанището, Ицуми вече знае, че той е най-обикновен инспектор по месото.
„Но тя беше толкова мила — каза ми Фендър веднъж, — аз също бях разнежен, ако мога да се изразя така, че остана да преспи при мене. Бях изплашен до смърт, разбира се, защото дотогава не бях се любил. Но след това си рекох: «Не бързай. Успокой се. Успешно си се справял е всяко животно, едва ли не откак си се родил. Помни единствено това: „Сега си си довел едно ново, прекрасно животинче.“»“
На процеса срещу Фендър става ясно: той и останалият персонал на кашата ветеринарна служба само външно наподобявали войници, те съвсем не разсъждавали като военни. Това било излишно, понеже единственото, което вършели, било да контролират месото. Последният ветеринар, участник в сражение, загинал при Литъл Бигхорн, недалеч от Къстърс Ласт Станд. Изяснило се и друго: че ветеринарите са галеници на войската, защото трудно ги вербуват. В цивилния живот те трупали луди пари — най-вече в големите градове, където поддържат здравето на домашните любимци на хората. Затова и дали на Фендър толкова приятно, уединено жилище на края на пристанището. Той само контролирал месото. А докато се занимавал е тази дейност, никому не хрумнало да контролира него.
„Ако бяха инспектирали квартирата ми — каза ми той, — нямаше да открият нито една прашинка.“ Но щели да открият „една от най-добрите частни колекции от японска керамика и тъкани в Осака“. Просто се побъркал от изяществото и финеса на всички японски изделия. Тази естетическа мания бе несъмнено извинение за неговите огромни и, както той се изрази, „грозни, непохватни“ ръце, крака и пропие.
„Ицуми непрестанно гледаше ту мен, ту красивите неща по рафтовете и стените… в шкафовете и чекмеджетата — довери ми той веднъж. — Да можеше отнякъде да видиш как сияеше лицето й в онези митове, щеше да се съгласиш с дълбокото ми убеждение, колкото и надуто да ти звучи, че тя се влюби в мен.“
Той приготвя закуска на сутринта, използува само японски съдове, макар че закуската е американска — бекон с яйца. Той готви, а тя го наблюдава, сгушена в леглото. Прилича му на млада кошута, на сърничката, която е отглеждал като малък. Усещането вече не е ново. Нали галил сърната цяла нощ! Пуска си радиото, настроено на вълната на армейската радиостанция. Надява се да чуе музика. Вместо това уцелва информационната емисия. Най-потресаващата новина е следната: в малките часове на нощта в Осака били обградени шпиони на Северна Корея. Разкрит е предавателят им. Само един член на групата е в неизвестност — жена с името Ицуми.
По думите на Фендър, той „… вече бил навлязъл в коренно различен свят“. И се чувствувал много по-естествено в новия, отколкото в стария, просто защото сега си имал приятелка и никак не искал да се върне към стария живот. Ицуми му разкрила, че работи за комунистите, но думите й не му прозвучали като думи на враг. „То бе проява на здрав разум, показан от добър човек е други възгледи“ — заключи той.
Укрива я, храни я тайно единайсет дни, без да пренебрегва служебните си задължения. Но на дванайсетия смущението и наивността му го подтикват да попита един моряк от кораб, дошъл от Нова Зеландия, натоварен с говеждо, дали ако получи хиляда долара, ще се съгласи да вземе на борда млада жена и я откара далеч от Япония. Морякът съобщава това на своя капитан, който долага на американските власти. Веднага арестуват Фендър и Ицуми, разделят ги един от друг и с това свършва любовта им.
Фендър не успява да научи нищо за съдбата на Ицуми. Тя изчезва като вдън земя. Най-правдоподобният слух е този, че била предадена, противно на всякакви законни норми, на южнокорейските агенти, които я откарали в Сеул — и там била разстреляна без съд.
Фендър не съжаляваше за нищо, което бе извършил.
Сега държеше панталоните на цивилните ми дрехи — сив костюм на тънко, светло райе, купен от „Братя Брукс“, и ми ги показа. Попита ме дали си спомням голямата дупка от цигара, точно между двата крачола.
— Да — казах аз.
— Покажи ми я.
Не можах. Не намерих и другите дупки. За своя сметка той пратил костюма ми на непознат кърпач в Атланта.
— Това, скъпи Уолтър — рече той, — е прощалният ми подарък за теб.
Почти всеки, който си отиваше, получаваше прощален дар от Фендър. Боб нямаше какво да си нрави парите от научнофантастичните произведения. Но в поправката на костюма ми се криеше нещо много интимно и трогателно, което не очаквах. Вълнение задави гърлото ми. Едва не се разплаках. И го споделих с Фендър.
Преди да успее да ми отговори, чухме викове в бърз тропот из канцелариите в предната част на корпуса — из помещенията, чиито прозорци гледаха към четирипистовата магистрала навън. Бяха решили, че Върджил Грейтхаус, бивш секретар на здравеопазването, образованието и благосъстоянието, е пристигнал пред вратите на затвора. Тревогата обаче се оказа лъжлива.
Клайд Картър и д-р Фендър изтичаха към изхода, за да видят какво става. Всички врати в затвора бяха отключени. Фендър преспокойно би избягал, стига да искаше. Клайд нямаше оръжие, нямаха и другите пазачи. Ако Фендър полегнеше, някой все пак можеше да се опита да го улови, но аз се съмнявам. Това щеше да е първото умишлено бягство от затвора през двайсет и шест годишното му съществуване и никой нямаше да има представа как трябва да му се противодействува.
Не проявих любопитство дали Върджил Грейтхаус е пристигнал. Това пристигане, както и пристигането на всеки нов затворник инак би напомняло публична екзекуция. Не исках да гледам нито него, нито когото и да било друг, поругал своето достойнство. Останах сам в гардеробната. И бях доволен от самотата. Възползувах се от нея. Извърших деяние, може би най-неприлично интимното физическо деяние в живота си. Родих едно невзрачно сприхаво старче, като си облякох гражданските дрехи.
Имах бели долни гащи от сукно с копринени кенари и дълги до прасците рипсени черни чорапи от магазина за мъжка мода „Хей, ела“ в Чеви Чейс. Бяла риза модел „Стрела“ от универсалния магазин „Рарфинкъл“ във Вашингтон. Костюма от „Братя Брукс“ в Ню Йорк Сити, военна връзка лак в райе и черни обувки, все от същия магазин. Връзките и на двете бяха скъсани и завързани на възли. Фендър явно не беше ги разгледал по-обстойно, иначе щях да имам и нови връзки.
Най-старинното в облеклото ми бе вратовръзката. Бях я носил през Втората световна война. Представете си! Англичанинът, е когото готвехме плановете за осигуряване е медикаменти на предстоящия десант в деня „Д“, ми каза, че с тази връзка приличам на офицер от полка на уелските кралски стрелци.
— Убили са те във втората битка край Сома през Първата световна война — продължи той, — а сега, в това облекло, си бил убит отново при Ел Аламейн. Може да се каже, че не ей от най-късметлийския полк на света.
Райето има следния десен: широка ивица от бледосиньо, оградена с тясна лентичка горскозелено отгоре и оранжево отдолу. Нося тази връзка и днес, седнал в кабинета си в Отдела за вътрешнорегионални грамофонни плочи на корпорацията „РАМДЖАК“.
Когато Клайд Картър и д-р Фендър се върнаха в гардеробната, бях отново цивилен. Изпитвах неудобство, стеснение и краката ми трепереха като на новородено бебче. Още не можех да си представя как изглеждам. В гардеробната имаше огледало за цял ръст, но стъклото му бе обърнато към стената. Фендър винаги го обръщаше така, когато чакахме пристигането на нов затворник. Още една проява на деликатност от негова страна. Новодошлият, ако не желае, не се поглежда веднага, за да види преобразуването си в затворнически дрехи.
Лицата на Клайд и Фендър обаче по-красноречиво от огледало ми показаха, че видът ми е по-долу и от този на весел boulevardier, като, да речем, покойния Морис Шевалие. И побързаха да прикрият, че ме съжаляват, с нескопосни шеги, но не дотам ловко, че да не се досетя.
Фендър се престори на мой слуга от някакво посолство.
— Добро утро, господин посланик — рече той. — Днес денят е свеж и ведър. Кралицата ще ви очаква за обяд в един часа.
Клайд каза, че лесно се познава човекът, учил в Харвард, той излъчвал нещо особено. И все пак нито Клайд, нито Фендър посмя да пристъпи към огледалото и да го обърне. Направих това аз.
И видях в него следното: кльощав стар метач, непривикнал да носи костюм и връзка. Яката на ризата му бе много широка, такъв бе и костюмът му, който обгръщаше тялото като цирково платнище. Изглеждаше нажален — сякаш отиваше на погребение на близък. Между него и костюма нямаше нищо общо. Сякаш бе измъкнал дрехите си от кофата за смет на богаташ.
Тишина.