Кърт Вонегът
Затворникът (6)

5

Около двайсет години по-късно Ричард М. Никсън, избран за президент на Съединените щати, най-внезапно се запитал какво ли е станало с мен. Той надали щеше да заеме този пост, ако не се беше превърнал в национален герой — надушил и проследил докрай фалшивия американец Леланд Клус. Както споменах, неговите емисари ме свариха да помагам на жена си в декораторската й дейност, разгръщана от тухленото ни бунгало в Чеви Чейс, Мериланд.

Предложиха ми служба от името на президента.

Какво изпитах при предложението им? Гордост и чувство, че още съм полезен. Ричард М. Никсън не беше само някогашният Ричард М. Никсън. Той вече беше президент на Американските съединени щати, нацията, на която жадувах да служа отново. Можех ли да откажа — под претекст, че Америка, която наблюдавам, не съвпада с моя идеал за нея?

Можех ли да упорствувам и от честолюбие да си остана ненужен труп в Чеви Чейс?

Не.

Клайд Картър, пазачът, когото така дълго чаках на леглото си, най-после пристигна да ме изведе. Емил Ларкин си бе отишъл — вдигна ръце от мен и закуцука надолу по стълбите.

— Много извинявай, Уолтър — каза Клайд.

— Няма нищо. За никъде не бързам, а автобусът е на всеки трийсет минути. — Никой не дойде да ме вземе и до Атланта трябваше да пътувам с автобус на военновъздушните сили. Щях да стоя прав през целия път, защото автобусите винаги са претъпкани още преди да стигнат спирката при нашия затвор.

Клайд знаеше за безразличието на сина ми към моите страдания. Всеки в затвора знаеше. Знаеха и че е рецензент на книги. Половината арестанти пишеха мемоари, романи — шпионски или a clef^[1] — и разни други произведения, затова доста се говореше за рецензиране, най-вече в „Ню Йорк Таймс“.

Пазачът ми рече:

— Може би не трябва да го казвам, но този твой: син заслужава да го обесят, задето не дойде да прибере баща си.

— Няма нищо — повторих аз.

— Това ти е отговорът на всичко. Каквото и да ти рекат, вее отвръщаш: „Няма нищо.“

— И обикновено с основание.

— Такива били и последните думи на Карил Чесман — рече той. — Бас държа, че ще са и твоите.

Карил Чесман беше осъден за отвличания и изнасилвания, но не бе убивал; той прекара дванайсет години в килия на смъртен в Калифорния. Направи всички възможни молби за отлагане на екзекуцията, научи четири езика и написа два бестселъра, преди да го вкарат в някаква душна камера с прозорци и да му пуснат циановодород.

Последните му думи наистина били: „Няма нищо.“

— Чуй сега какво ще ти река — продължи Клайд. — Като станеш барман някъде в Ню Йорк, сигурен съм, че след две години този бар ще бъде твой. — Това бе проява на любезност от негова страна, не оптимизъм. Клайд се мъчеше да ме окуражи. — А като придобиеш този най-прочут твой бар в Ню Йорк, надявам се, че ще ек спомниш за Клайд и ще ме повикаш при себе си. Не само ще ти помагам в бара — ще ти поправям и климатичната инсталация. А дотогава ще разбирам вече и от ключалки.

Зная, че се готвеше да запише курс по шлосерство към Илинойския институт за обучение. Явно беше взел решението.

— Реши ли вече? — попитах аз.

— Да, реших се. Днес научих първия урок.

Затворът представляваше кух четириъгълник, подобен на обикновена двуетажна казарма. Вървяхме с Клайд през широкия плац в средата, аз носех постелките в ръце. На този плац младите пехотинци, славата на нацията, са били обучавани, показвайки готовността си да изпълнят своя дълг или да умрат. В затвора аз също бях служил на родината си с униформа и всеки миг в продължение на две години старателно бях изпълнявал повелите на своето отечество. То ми беше заповядало да страдам. Не беше пожелало да умра.

По някои прозорци се виждаха глави — хилави злодеи на преклонна възраст, които страдат от сърце, от болни бели или черни дробове и други заболявания. Но на плаца имаше само още един човек. Той тътрузеше след себе си голям брезентов чувал с отпадъци и набождаше въргалящите се хартии с острие, прикрепено в края на дълъг бастун. Беше дребен и стар като мен. Видя ни, че се задаваме, застана между нас и административния корпус и насочи острието си към мен, с което искаше да ми подскаже, че има да ми съобщи нещо много важно. Това бе доктор Карло ди Санца, получил докторат по право от Неаполския университет. Натурализиран американски гражданин, той излежаваше втората си присъда за злоупотреба с пощенските чували във връзка с плана Понци. Бе неистов патриот.

— Освобождават ли те?

— Да.

— Никога не забравяй едно. Каквото и да ти направи тази страна, тя си остава най-великата в света. Ще го запомниш ли?

— Да, сър… ще го запомня.

— Сглупил си, че си станал комунист.

— Това бе отдавна — отговорих аз.

— В комунистическите страни хората са лишени от възможности. Нима искаш да живееш в страна, където няма да имаш никакви възможности?

— Грешка на младостта, сър.

— А в Америка съм бил милионер два пъти… и пак ще стана милионер.

— Не се съмнявам — казах, и то искрено. Той просто ще започне третия си план Понци… и ще предлага на глупците, както и с предишните два „Понци“, огромни проценти срещу вложения от тях капитал. Както преди, докторът ще използува повечето от парите им, за да си купува луксозни къщи, „Ролс-Ройси“, бързоходни катери и така нататък, но ще върне част от сумите като обещана високопроцентна лихва. Нови и нови хора ще се хващат на въдицата му, ще научават за него от потресаващо доволни получатели на лихвените му чекове, а той ще използува средствата им и ще подписва нови и нови чекове…

Убедих се, че силата на д-р ди Санца бе крайната му глупост. Макар тъй ловък мошеник, той не можа да разбере след две присъди и излежаването им в затвор кое неизбежно проваля поредния му „Понци“.

— Направих много хора щастливи и богати — рече той. — А ти?

— Не, сър… още не. Но никога не е късно да опитам.

Склонен съм да предположа въпреки оскъдните си икономически познания, че всеки успешен режим става по необходимост вариант на плана Понци. Правителството сключва огромни заеми, които никога не погасява. И бих ли могъл другояче да обясня на своите внуци-полиглоти как са изглеждали Съединените щати през трийсетте години, когато техните стопани и политици бяха безсилни да осигурят за голяма част от населението задоволяване на най-насъщните нужди от храна, дрехи, топливо. Истински ад бе да се снабдиш с обувки!

А после по офицерските клубове изведнъж се появиха разни бивши бедняци, облечени в прекрасни дрехи, които си поръчват филе миньон и шампанско. Такива бивши бедняци се появиха и в клубовете за войници и сержанти, прилично облечени, които си поръчват сандвичи с кюфте и бира. Човекът, който до преди две години бе затискал дупките на обущата си с мукава, изведнъж се бе сдобил с джип, камион, самолет или моторница, с неограничен запас от гориво и екипировка. Даваха му бинокъл и пособия, ако му бяха нужни, и го имунизираха против всяка възможна болест. Където и да беше по земното кълбо, той получаваше топла пуйка и сос от боровинки за Деня на благодарността и Коледа.

Какво бе станало?

Какво друго освен осъществяване на план Понци?

Д-р Карло ди Санца отстъпи и ни пусна да минем; Клайд почна да се кори, задето никога не е имал широта на погледа.

— Барман, техник по климатични инсталации, шлосер… пазач в затвора — изрече той. — Какво ми има, та съм толкова ограничен в амбициите си?

И заговори за дългата си връзка с престъпници, разкри ми заключението, до което беше стигнал:

— Преуспяващите хора в нашата страна никога не се задоволяват с посредствени амбиции.

— Преуспяващи ли? — удивих се аз. — Но те са злодеи, хвърлени в затвора!

— Е, да — отвърна той, — повечето обаче имат купища пари, още потулени по кьошета. А дори и да нямат, знаят как отново да ги натрупат. Като се отърве оттук, всеки се замогва.

— А аз не съм ли невероятно изключение? Жена ми ме издържаше почти през всичките години на брака ни.

— На времето и ти беше укрил милионче. Докато аз няма да видя толкова пари дори да живея милион години.

Намекваше за corpus delicti на престъплението ми във връзка с аферата „Уотъргейт“: стар моряшки сандък, пълен с един милион долара в небелязани и още в обращение банкноти от по двайсет долара. Това бе една незаконна вноска за изборната кампания. Наложи се да укрием парите, когато се разчу, че всички сейфове в Белия дом ще бъдат прегледани от Федералното бюро за разследване и служители на особената прокуратура. Невзрачната ми канцелария във втория сутерен изглеждаше най-сигурното място. Отстъпих и се съгласих.

Някъде по това време жена ми умря.

И после намериха сандъка. Полицията дойде за мен. Познавах хората, които донесоха сандъка в службата ми, и знаех под чие ръководство работят. Бяха високопоставени лица, някои предрешени като обикновени докери. Нямах намерение да съобщавам на съда, нито на защитниците си кои са те. И се наложи да отида в затвора за известно време.

Ето на какво се поучих от общото ни нещастие с Леланд Клус: гадно е да пратиш в затвора още някой клет глупак. А показанията, дадени под клетва, могат да направят след това живота ти банален и отвратителен.

И още: жена ми бе починала съвсем наскоро. Нехаех какво ще ми се случи по-нататък. Бях жив мъртвец.

Дори и сега не ми се иска да издавам престъпниците със сандъка. Тава не е толкова съществено.

Не ще скрия от американската история обаче думите на един от тях, произнесени, когато оставиха сандъка в кабинета ми. Той каза:

— Кой ли тъпак си е наумил да вкара това лайно в Белия дом?

— Хората като тебе — продължи Клайд Картър — си играят постоянно с милиончета. Ако съм ходил в Харвард, щях и аз да си играя с тях.

Дочухме музика. Наближавахме гардеробната, откъдето звучеше грамофон. Едит Пиаф пееше: „Non, e ne regrette rien.“ Това естествено означава: „Не, не съжалявам за нищо.“

Песента свърши точно когато аз и Клайд влизахме в гардеробната; д-р Робърт Фендър, служител там и осъден на доживот, получи пълна възможност да ни разкрие прочувствено как тази песен допада на философията му.

— Non! — каза той и скръцна със зъби, а очите му горяха. — Je ne regrette rien. Rien!

Той, както вече ви съобщих, бе ветеринарен лекар и единственият американец, осъден за измяна по време на Корейската война. Деянието му се наказваше с разстрел, защото, когато го извършил, бил младши лейтенант от армията на Съединените щати; намирал се в Япония и преглеждал месото, изпращано за войските в Корея. Трибуналът показал снизхождение и го осъдил на доживотен затвор, без право да бъде освободен след време под гаранция.

Този предател на Америка поразително напомняше един голям американски герой, Чарлс Огъстъс Линдбърг. Беше висок и с едър кокал. В жилите му течеше скандинавска кръв. Произхождаше от фермерско семейство. Говореше свободно ридаещ френски, поради продължителното слушане на Едит Пиаф. Като изключим затвора, където се намираше сега, п-р Фендър беше посещавал само Еймс, Айова, и Осака, Япония. Така се стеснявал от жените, каза ми веднъж, че бил още девствен, когато пристигнал в Осака. После се влюбил безумно в една кабаретна певица, която се представяла за японка и пеела дословни имитации на плочите на Едит Пиаф. Тя била шпионка на Северна Корея.

— Скъпи приятелю, драги Уолтър Старбък — рече ми той, — бих искал да чуя как е протекъл този последен ден в затвора за теб.

Казах му, че съм седял на леглото си, а в главата ми неспирно е звучала една и съща песен — за Сал и, която пресява в градината си пепел в дъжд.

Разсмя се. По-късно включи мен и случката в свой научнофантастичен разказ, който, имам честта да заявя, излиза този месец в „Плейбой“, списание на „РАМДЖАК“. Авторът е подписан като Франк Кс. Барлоу. Разказът описва живота на бивш съдия от планетата Викуна, отстояща на две и половина галактики от нашата Земя; той трябва да напусне тялото си и душата му литва в космоса да търси обитаема планета и друго тяло, в което да се вмъкне. Открива, че вселената фактически е лишена от живот, но ето че най-после стига до Земята и каца първо на паркинга за войници и сержанти при Финлетърската военновъздушна база — на тридесет и пет мили от Атланта, Джорджия. Той може да влезе през ухото на всяко тяло, което си избере, и да се разхожда в него. Нужно му е тяло, за да контактува с други същества. Защото душа без тяло, както се твърди в повествованието, не може да поддържа контакти с никого — нали никой няма да я вижда, а и тя не може нищо да докосва, не може да вдига и шум.

Съдията е убеден, че отново може да изостави тялото почти веднага след като установи, че то или съдбата му са неподходящи. Той съвсем не подозира, че поради несъвършенство в химическите производства на земните и викунските същества, щом проникне в някое тяло, ще остане вътре завинаги. Разказът включва и кратко есе за лепливите вещества, известни вече на земните обитатели, и разкрива, че най-здравото от тях е онова, което прилепва напълно възрастните морски ракообразни към камъни, лодки и стълбове, както и към всичко друго.

„Когато тези морски рачета са малки — пише д-р Фендър под псевдонима Франк Кс. Барлоу, — те плуват по водата или пълзят накъдето пожелаят, из всичките седем океана и солени естуари на реките. Горната част на тялото им е покрита с конусовидна броня. Малките им крачета се люшкат от тези конуси като езиците на звънчетата за обед.

Но ето че настъпва времето, което слага край на детството на всяко раче и бронята му почва да изпуска лепкава течност; тя го прикрепва завинаги към предмета, до който то ще се допре в следващия миг. Така че на Земята не е просто нещо да кажеш на един, достигнал зрелост морски рак, или на бездомната душа от Викуна: «Седни там, седни там.»“

Героят от Викуна споделя и начина, по който хората от неговата планета си казвали „здравей“ и „довиждане“, „моля“ и „благодаря“. Това се изразявало единствено с думата „тинг-а-линг“. Той разкрива, че на Викуна хората влизали и излизали от телата си така лесно, както земните обитатели си сменят дрехите. Когато са извън телата си, те са безтегловни, прозрачни, имат притъпени чувства и реакции. На Викуна нямало музикални инструменти, защото самите хора произвеждали музика, когато се носят в простора без тела. Кларнетите, арфите, пианата и прочее щели да бъдат ненужни средства за произвеждане на жалки подражания на летящите души.

Но на Викуна изчерпали всичките запаси от време. Нещастието на планетата се състояло в това, че нейните учени открили начини да се извлича време от горния пласт на почвата, океаните и атмосферата — за отопление на жилищата, за движеща сила на корабите и за тор на техните култури; за ястия; за приготовляване на дрехи, и тъй нататък. Поднасяли време на всяка трапеза, хранели с време котките и кучетата си — така показвали колко са богати и умни.

Големи късове от време гниели в забрава по претъпканите им боклукчийски кофи.

„На Викуна — казва съдията — живеехме така, сякаш за нас не съществуваше понятието «утре».“

Най-лошата проява били патриотичните огньове, накладени с време. Когато съдията бил невръстен, родителите му го държали на ръце да им гука и джомоли от удоволствие, а факлата си заредили с милион години бъдеще в чест на рождения ден на кралицата. Но когато наближил петдесетте, на планетата били останали само няколко седмици бъдеще. Навсякъде в реалността зеели големи дупки. Хората можели да минават през стените. Личният катер на съдията се превърнал чисто и просто в кормило. Дупки зейвали по празните места, където играели децата, и децата падали в тях.

Затова всички викунци трябвало да излязат от телата си и да заплуват в космоса без много шум и врява. „Тинг-а-линг“, казали те на Викуна.

„Хронологическите аномалии и гравитационните бури, както и магнитните вихри разпръснали викунските семейства из космоса — продължава разказът, — разпилели ги надлъж и шир.“ Съдията успял да се задържи за малко е погрознялата си дъщеря. Тя вече не е хубава, разбира се, понеже няма тяло. И все повече пада духом, защото всяка планета или луна, на която долитат, е лишена от живот. Бащата не е в състояние да я възпира, безпомощно наблюдава как тя се пъха в пукнатината на скала и се превръща в нейна душа. По странно съвпадение дъщерята извършва това на земната луна, спътник на най-гъмжащата от живот планета, отдалечена само на 239 000 мили.

Преди обаче да кацне във военновъздушната база, съдията попада на ято американски лешояди. Той кръжи и се извисява с тях, като почти прониква в ухото на един. Доколкото е запознат със социалните условия на Земята, тези твари, хранещи се с мърша, му напомнят членове на върхушка.

Тъй като решава, че животът в споменатата военновъздушна база е твърде напрегнат и твърде беден в мисловно отношение, той отново литва във въздуха и забелязва много по-спокойна група постройки, която му прилича на център за медитация на философи. Няма как да разбере, че мястото е изправително заведение за престъпници „с бели яки“^[2], защото на Викуна липсвали такива институции.

На родната му планета, както изяснява той, осъждали подобни престъпници чрез запушване на ушите, та душите им да не могат да се измъкнат навън. После потапяли телата им в изкуствени езера, пълни с изпражнения — чак до шии. След това помощник-шерифите лазели с мощни катери по главите им.

Съдията признава, че той лично е осъдил на такова наказание стотици хора и че провинилите се неизбежно отричали да са нарушили закона, твърдейки, че са накърнили единствено духа му, и то едва-едва. Преди да произнесе присъдата над тях, той нахлупвал на главата си нещо като цукало, та думите му да отекват по-гръмко и внушително, и изричал следната формула:

— Момчета, вие сте се докопали не само до духа на закона. А и до неговата плът и кръв.

И както твърди съдията, в този миг осъденият чувал как помощник-шерифите загряват моторите на катерите в езерото пред съдебната палата:

„Бръъъм-ких, бръъъм-къх, ба-ба-ба — ръъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъ… ъм!“