Кърт Вонегът
Затворникът (25)

ЕПИЛОГ

Има още. Винаги може да се добави още.

Беше девет вечерта през първия ми ден на пълна свобода. Разполагах с още три часа. Качих се горе и казах на един полицай, че в подземието има мъртва жена с пазарска торба.

Службата му го беше направила циник. Рече ми:

— Е, и какво ново?

Останах като предано животинче до трупа на старата си приятелка в подземието и зачаках хората с линейката. Забавиха се, защото знаеха, че е умряла. Тя вече се вкочаняваше, когато пристигнаха. Говореха за нея. Трябваше да ги попитам какво са казали — те не говореха английски. Оказа се, че майчиният им език е урду. И двамата бяха пакистанци. Английският им беше много лош. Ако Мери Катлийн бе умряла в техните ръце, а не в моите, сигурен съм, че щяха да помислят, че е говорила неразбираемо.

Помолих ги, за да възпра риданията, които се надигаха в мен, да ми разкажат нещо за урду. Отговориха, че литературата на този език не е по-малка от останалите по света, но че урду е започнал съществуването си като изкуствен и неблагозвучен език, създаден в двора на Чингиз хан. Предназначението му отначало било военно. Новият език позволявал на командирите да дават заповеди, разбираеми във всяка част от Монголската империя. Поетите по-късно му придали красота.

Живей и се учи.

Съобщих на полицията моминското име на Мери Катлийн. Съобщих и моето име. Нямах намерение да се подмазвам на властта. Нито исках някой да научи, че мисис Джек Греъм е мъртва. Последиците от такова известие ще предизвикат срутването на лавина.

Бях единственият на планетата, който можеше да причини това срутване. Но още не бях готов за него. Не било никак ловко от моя страна, се изразиха някои. Било резултат от присъщия ми страх от лавините.

Тръгнах си за в къщи, невинен малък елф с вълшебните си обувки за танц, вървях към хотел „Арапахо“, Много слама бе превърната в злато този ден и много злато бе превърнато в слама. А преображенията тепърва започваха.

В хотела имаше нов нощен администратор, след като Израел Идъл бе извикан при Арпад Лийн. Бяха изпратили този нов човек да го замества временно с кратко предизвестие. Редовната му служба била на рецепцията в „Карлайл“, също хотел на „РАМДЖАК“. Бе изискано облечен и с безупречно спретнат вид. И беше се обидил, задето трябва да се разправя с разни проститутки и хора, току-що излезли от затворите, лудниците и други подобни заведения.

Не се сдържа и ми призна: работи в същност в „Карлайл“, тук само временно замества. „Арапахо“ не било място за него.

Когато му казах името си, той ме уведоми, че им а пакет за мен, а също и писмо.

Полицията връщаше обувките ми и беше иззела кларнетните части от скрина ми. Писмото беше от Арпад Лийн. То съдържаше собственоръчно написан документ, подобен на завещанието на Мери Катлийн, което пазех във вътрешния джоб на сакото си — при дипломата за доктората по миксология. Джобовете на шлифера ми бяха натъпкани с други материали от обувките на Мери Катлийн. Издули се бяха като дисаги.

Лийн пишеше, че писмото е строго поверително. Извиняваше се, че поради суматохата в жилището му по време на нашето посещение забравил да ми предложи конкретна работа. Намекваше ми, че ще имам щастието да работя в стария му сектор, производството на вътрешно регионални грамофонни плочи. Сега в този сектор били включени „Ню Йорк Таймс“ и филмовата къща „Юнивърсъл“, „Братя Ринглинг“, издателствата „Барнам и Бейли“ и „Дел“, и други. Имало и компания за производство на храна за котки, относно която не бивало да се тревожа. Тя щяла да бъде прехвърлена към „Обединени хранителни стоки“. Била подразделение на „Таймс“. „Ако това не Ви е по сърце — пишеше той, — ще Ви намерим нещо друго, което да подхожда. Много ме вълнува фактът, че сред нас ще има наблюдател на мисис Греъм. Моля, предайте й най-горещите ми поздрави.“

Имаше и послепис. Той гласеше, че мистър Арпад Лийн си позволява волността да уговори среща в единайсет часа на следния ден между мен и някой си на име Морти Силс. Следваше адресът му. Помислих, че този Силс е вероятно административен директор или нещо такова. Оказа се, че е обикновен шивач.

За втори път мултимилионер изпращаше мен, Уолтър Ф. Старбък, при шивача си, за да бъда приведен в неподозирана имитация на истински благородник.

* * *

На сутринта още бях изтръпнал от ужаса пред лавината. Бях станал по-богат с четири хиляди долара и фактически крадец. Мери Катлийн имаше четири банкноти от по хиляда долара, пъхнати под езиците на кецовете й.

Вестниците не пишеха за смъртта на Мери Катлийн. И защо да пишат? Кой го беше грижа за това? Имаше некролог за пациентката на Сара Клус — жената с болното сърце. Била с три деца. Мъжът й загинал при автомобилна катастрофа преди месец. Децата оставаха кръгли сираци.

Докато Морти Силс ми вземаше мярка за костюма, аз си мислех отвратен как може никой да не потърси досега Мери Катлийн. Клайд Картър, току-що пристигнал със самолет от Атланта, беше при същия шивач. И той си подготвяше съвсем ново облекло, преди да го е видял Арпад Лийн.

Беше уплашен.

Казах му да не се плаши.

Отидох следобед в моргата и открих Мери Катлийн, Не беше трудно. Кой друг би потърсил мъничкото й телце? Тя нямаше близки. Аз бях единственият й приятел.

Хвърлих й последен поглед. Но в тялото нямаше нищо. То вече бе празно. „Голяма откачалка.“

Намерих служител от погребално бюро чак на една пряка оттам. Поръчах му да вземе тялото, да го намаже с благовонни масла и го положи в хубав ковчег. Нямаше погребална церемония, дори не придружих останките до гроба, който представляваше крипта в нещо като голяма бетонна медена пита в Мористаун, Ню Джързи. Видях реклама за това гробище в сутрешния брой на „Таймс“. Всяка крипта имаше изящна бронзова вратичка с гравирано на нея име на покойника.

Можех ли да допусна, че човекът, който гравираше имената по вратичките на тези крипти, ще бъде арестуван две години по-късно заради шофиране в нетрезво състояние и че ще коментира особеното име на задържалия го служител. Бил срещал това име само веднъж — на скръбното си работно място. Името на служителя, помощник шериф от областта Морис, било Франсис Кс. О’Луни.

О’Луни се поинтересувал дали няма някаква роднинска връзка с покойната.

От оскъдните документи в канцеларията на гробището О’Луни разбрал, че Мери Катлийн е изпратена там от нюйоркската морга. Получил отпечатъците от пръстите й. Дори слабото му подозрение, че е била арестувана или е лежала в психиатрична клиника, не го разколебало да изпрати отпечатъците във Федералното бюро за разследване.

Ето причината за рухването на „РАМДЖАК“.

* * *

Към този случай имаше необикновен страничен факт. О’Луни, преди да разбере докрай коя е в същност Мери Катлийн, се влюбил в своята представа за нея като млада. Но, кой знае защо, тази представа била съвсем погрешна. Виждал я висока, с пищни форми и брюнетка, а тя беше ниска, кльощава и червенокоса. Представял си я като имигрантка, постъпила на работа при ексцентричен милионер в призрачно имение и че едновременно харесва и се отвращава от този мъж, който я оскърбява така ужасно, че просто не й се живее.

Това било изнесено на бракоразводното дело на О’Луни от съпругата му, трийсет и две годишна. Помествали го на първите страници на булевардния печат в продължение на повече от седмица. О’Луни вече се прочул. Вестниците го наричали „Мъжът, който издаде тайната на «РАМДЖАК»“, или другояче, но все в този дух. Жена му твърдеше, че се отчуждил от нея, защото се влюбил в привидение. Не искал да спи повече с нея. Престанал да си мие зъбите. Все закъснявал за работа. Родило му се внуче, а не проявявал никакво внимание към бебето. Не го поглеждал.

Особено отчайващо било това, че дори след като установил каква е в същност Мери Катлийн, останал верен на своята мечта.

— Никой не може да ми отнеме този блян. Той ми е най-скъпото — заявил О’Луни.

Уволнили го, така научих. Жена му пак го съди — за дела си от хонорара, който получил, като продал своя блян на киното. Филмът ще се снима в едно призрачно старо имение в Мористаун. Ако вярваме на сплетническите колони в печата, усилено се търси талантлива артистка за ролята на имигрантката ирландка. Ал Пачино вече приел да играе шерифа О’Луни, а Кевин Маккарти — ексцентричния милионер.

* * *

Доста време похабих и сега трябва да се върна в затвора, така казват. Шумните ми закачки с останките на Мери Катлийн не бяха престъпление, но постъпките ми имаха отношение към деянията, предвиждани в параграф „Е“ на Кодекса за углавните престъпления: според член 190, алинея 30 от Наказателния закон на щата Ню Йорк се носи отговорност за незаконно укриване на завещание.

Бях погребал и завещанието в един сейф на компанията „Хановерски тръст на производителите“, отдел на „РАМДЖАК“.

Опитах се да обясня на малката си кучка, че господарят й трябва да отсъствува за известно време — нарушил е член 190, алинея 30. Казах й, че законите се пишат, за да ги спазваме. Тя нищо не разбра. Обожава гласа ми. Всяка новина от устата ми за нея е добра. Върти опашка.

* * *

Живеех много разкошно. Купих мезонет с ведомствен заем при нисък лихвен процент. Продадох премийните си акции за облекло и мебели. Станах постоянен посетител в Метрополитен опера и Нюйоркския балет, отивах дотам и се връщах с лимузина.

Давах интимни приеми в дома си за авторите на „РАМДЖАК“ и изпълнителите от грамофонните плочи, както и за киноактьори и циркови артисти — Айзак Башевис Сингър, Мик Джагър, Джейн Фонда, Гюнтер Гебел Уилямс и други. Беше забавно. Когато „РАМДЖАК“ присъедини галерията „Марлбъро“, както и Дружеството на американските художници, започнах да каня в дома си живописци и скулптори.

Как се проявявах в „РАМДЖАК“? Докато бях ръководител в тази корпорация, моят отдел, включително компаниите под таен или явен наш контрол, спечелиха единайсет платинени плочи, четирийсет и две златни плочи, двайсет и две награди „Оскар“, единайсет Национални награди за литература, две флагчета на Американската лига, две флагчета на Националната лига, две шампионски титли по бейзбол и петдесет и три грамоти… а възвръщаемостта на капитала не падна никога под 23%. Дори се включих във вътрешните битки на корпорацията, за да осуетя прехвърлянето на компанията за производство на котешка храна от моя отдел в „Обединени хранителни стоки“. Бе вълнуващо. Развихрих се с пълна сила.

На косъм ни се размина няколко пъти Нобеловата награда за литература. Обаче сега имаме двама нейни лауреати; Сол Белоу и мистър Сингър.

Включиха ме в Биографичния справочник „Кой какъв е“ за пръв път в живота ми. Но ще призная, че успехът ми е малко блед, защото моят отдел контролира „Гълф енд Уестърн“, който пък контролира Издателството на Биографичния справочник. Писах всичко за себе си, освен че съм лежал в затвора и как се казва моят син; не премълчах обаче месторождението си, къде съм учил, разните постове, които съм заемал, и моминското име на жена ми.

* * *

Канех ли сина си на моите приеми — да побъбри с толкова свои кумири от двата пола? Не. Той напусна ли „Таймс“, когато станах негов шеф? Пак не. Поднесе ли ми писмено или по телефона поздравленията си? Отново не. А аз опитах ли се да вляза във връзка с него? Само веднъж. Бях в сутеренното жилище на Леланд и Сара Клус. Пиех — нещо, което не обичам и правя рядко. И бях просто физически близо до сина си. Квартирата му беше само на трийсет стъпки над главата ми.

В същност Сара ме накара да му се обадя по телефона.

Набрах номера. Беше към единайсет вечерта. Отговори едно от внучетата, попитах го как се казва.

— Джуан — отвърна детето.

— А второто ти име?

— Станкевич. — Както бе писала в завещанието си жена ми, Джуан и брат му Джералдо получаваха репарации от Западна Германия срещу конфискуваната във Виена книжарница на тъста ми от нацистите след анщлуса — „присъединяването“ на Австрия към Германия през Хиляда Деветстотин Трийсет и Осма. Завещанието на жена ми беше старо, писано още когато синът ни Уолтър беше малък. Адвокатът я беше посъветвал да оставиш парите на внуците си, та приходите им да не бъдат облагани с данъци. И жена ми прояви практичност. Тогава бях без работа.

— Татко ти в къщи ли е? — попитах аз.

— Не, на кино е.

Отдъхнах си. Не си казах името. Обещах по-късно пак да позвъня.

* * *

Сега за подозренията на Арпад Лийн към мен; както всеки друг, така и той имаше право да подозира много или малко, колкото желае. От мисис Греъм престанаха да идват писма с отпечатъци от пръсти. Последното й писмо потвърждаваше, че Клус, аз, Юбриако, Идъл, Лос, Картър и Фендър трябва да бъдат направели подпредседатели.

След това настъпи гробно мълчание — но беше имало и други такива мълчания. Едно бе продължило две години. Лийн например работеше по силата на писмо, пратено му от Мери Катлийн през Хиляда Деветстотин Седемдесет и Първа, което беше твърде лаконично: „Придобий, придобий, придобий!“

Безспорно беше избрала най-подходящия човек за тази работа. Арпад Лийн бе роден да придобива, придобива и придобива.

Коя бе най-голямата лъжа, която му изтърсих? Че се виждаме с Мери Катлийн веднъж седмично, че тя е щастлива и добре и съвсем доволна от начина, по който вървят работите.

Заявих пред заседателите, които трябваше да решат въпроса дали той да бъде подведен под съдебна отговорност: безусловно е вярвал на думите ми, каквото и да му предам за мисис Греъм.

Телепатично бях в изключително положение спрямо този човек. Знаех отговорите на безброй съществени въпроси, които би искал да узнае за живота си.

Защо трябваше да придобива, придобива и придобива? Защото божеството му искаше да предаде богатството на Съединените щати в ръцете на народа. Къде се намираше божеството му? В Мористаун, Ню Джързи. Доволна ли беше тя от работата му? Нито доволна, нито не, защото отдавна беше труп. Какво трябваше да прави Лийн занапред? Да си намери друго божество в да му служи.

Бях в изключително положение и спрямо милионите му подчинени, защото той пък беше тяхно божество и знаеше точно какво иска и защо.

* * *

Хм… корпорацията вече е разпродадена от федералното правителство, което нае двайсет хиляди нови бюрократи, половината от тях юристи, за анализ на нейната работа. Мнозина мислеха, че „РАМДЖАК“ притежава всичко в страната. И се получи голямо спадане на обаянието, когато се установи, че корпорацията е притежавала едва 19% — дори под една пета. Но… „РАМДЖАК“ си оставаше голям в сравнение с други конгломерати. Вторият по големина конгломерат в т.нар. „свободен свят“ е два пъти по-малък. А следващите пет, ако се обединят, ще се равняват само на около две трети от „РАМДЖАК“.

Излиза, че има изобилие от долари, с които да се купят всички лицемери, продавани от федералното правителство. Самият президент на Щатите се учуди колко долара са били пръснати в света през последните години. Като че беше казал на всички жители на нашата планета: „Моля, пометете си двора и ми пратете ланската си шума.“

На една от вътрешните страници на „Дейли Нюс“ вчера бе поместена снимка на бруклински кей. На този кей имаше цял акър бали, които напомняха памук. Това били балите с американска валута от Саудитска Арабия, долари в брой за всяка бъчва с кълцано месо за кюфтета, изпратена им от Макдоналдовия клон на „РАМДЖАК“.

Текстът на снимката гласеше: „НАЙ-СЕТНЕ В РОДИНАТА!“

Кой е щастливият притежател на всички тези бали? Народът на Съединените щати, както повелява завещанието на Мери Катлийн О’Луни.

* * *

Какво според мене беше сгрешено в плана на Мери Катлийн за мирна икономическа революция? Първо, федералното правителство бе съвсем неподготвено да ръководи деловата дейност на „РАМДЖАК“ от името на народа. И второ: повечето от тази дейност, предназначена единствено за трупане на печалби, беше толкова далеч от нуждите на народа, колкото, да кажем, градушката. Мери Катлийн можеше като нищо да завещае на народа и една пета от метеорологичното време. Деловата дейност на „РАМДЖАК“ в същността си беше така чужда на радостите и скърбите на хората, както дъждът, който валеше в нощта, когато екзекутираха Мадейрос, Сако и Ванцети на електрическия стол. Щеше да вали й без тази екзекуция.

Икономиката е безсмислена метеорологична система — нищо повече.

Някои се присмиват на народа, задето получава толкова блага в наследство.

* * *

Миналата седмица имаше вечеря, дадена в моя чест — един вид „прощален банкет“. Отбелязваше се завършването на последния ми пълен ден в службата. Домакини бяха Леланд Клус и прелестната му съпруга Сара. Те не бяха се преместили от сутеренното си жилище в Тюдор Сити, нито Сара се бе отказала да гледа болни срещу заплащане, въпреки че сега Леланд изкарва приблизително сто хиляди долара годишно в „РАМДЖАК“. Повечето от приходите им отиват за финансиране на Програмата за подпомагане на чуждите деца, план, който им дава възможност да издържат деца със зла съдба в различни краища на света. Мисля, казаха, че издържат петдесет деца. Имат писма и снимки на някои от тях и ги показаха на присъствуващите.

За някои хора съм едва ли не герой, нещо ново в биографията ми. Аз и само аз продължих живота на „РАМДЖАК“ с повече от две години. Ако не бях укрил завещанието на Мери Катлийн, присъствуващите на вечерята никога нямаше да станат подпредседатели на „РАМДЖАК“. Самият аз щях да бъда изхвърлен… и да стана това, което очаквах — мъж с пазарска торба, ако доживея излежаването на присъдата.

Пак ли фалирах? Да. Защитата ми струваше скъпо. И друго: адвокатите ми от аферата „Уотъргейт“ ми надушиха следите. Още им дължа голяма сума за всичко, което направиха за мен.

Клайд Картър, бившият ми пазач в Джорджия, а сега подпредседател на Крайслеровия клон „Въздушен темп“ от „РАМДЖАК“, присъствуваше на вечерята с милата си жена Клодия. Разсмя до сълзи публиката, когато повтори думите на братовчеда си, президента: „Никога няма да ви излъжа“, обещал да възстанови Саут Бронкс и тъй нататък.

Франк Юбриако бе дошъл с чудесната си нова женичка Марилин, само на седемнайсет години. Франк е на петдесет и три. Запознали се в една дискотека. Изглеждат много щастливи. Тя призна, че това, което най-първо й харесало у него, била бялата ръкавица само на едната му ръка. Любопитно й било да разбере защо. Той й казал отначало, че ръката му изгорила огнехвъргачка в Корейската война, но по-късно си признал, че я изгорил в един „пържолатор“. Сдобили се с масичка-аквариум за тропически риби.

Франк изобрети нов вид маркировъчна каса за Макдоналдовия отдел за сандвичи с кюфте. Все по-трудно ставало намирането на служители, които познават цифрите добре, затова Франк свалил числата от клавишите на касата и ги заменил с изображения на сандвичи, млечни коктейли, пържени картофи по френски, кока-кола и така нататък. Човекът, който сумира сметката, просто натиска картинките на различните неща, които му поръчва клиентът, и касата прави сбора вместо него.

Франк получил голяма премия за своето изобретение.

Мисля, че саудитските араби ще направят всичко възможно той да остане колкото може по-дълго на длъжността си.

Получи се телеграма до мен от доктор Робърт Фендър, още в затвора в Джорджия. Мери Катлийн пожелала „РАМДЖАК“ да направи и него подпредседател, но нямало как да го измъкнат. Измяната е доста сериозно престъпление. Клайд Картър му писал, че аз също се връщам в затвора и че ще ми дават прощална вечер, а той да прати телеграма за случая.

В телеграмата пишеше „Тинг-а-линг“.

Това бе взето от научно-фантастичния му разказ за съдията от планетата Викуна, който трябвало да намери ново тяло, в което да се всели, и който се вмъкна в ухото ми, докато бях в Джорджия, и така се впи в чувствата и съдбата ми, че аз умрях.

Според съдията в този разказ, на Викуна така си казвали за здрасти и довиждане: „Тинг-а-линг“.

„Тинг-а-линг“ напомняше хавайското „алоха“, което също се употребява и за здравей, и за довиждане.

„Здрасти и довиждане“. Какво друго можем да си кажем? Езикът ни е по-обемен, отколкото е нужно.

Попитах Клайд знае ли върху какво работи Фендър в момента.

— Научнофантастичен роман за икономиката — отговори ми той.

— А каза ли ти псевдонима, под който ще го издаде?

— Килгор Траут — отвърна Клайд.

* * *

Преданата ми секретарка Лиора Бордърс и мъжът и Ланс бяха също на вечерята. Ланс почти оздравял от цялостната си мастектомия. Каза ми, че на един от двеста случая мастектомията се прилага върху мъж. Живей и се учи!

Имаше и още няколко приятели от „РАМДЖАК“, които би трябвало да дойдат, но не посмяха. Бояха се, че репутацията им, а оттам и тяхното бъдеще като началници ще бъдат опетнени, ако се разбере, че са приятелски настроени към мен.

Пристигнаха телеграми и от лица, присъствували на прочутите ми малки приеми — Джон Кенет Голбрайт, Салвадор Дали, Ерика Джонг, Лив Улмак, Летящите Фарфани и други.

Телеграмата на Робърт Редфорд, помня, гласеше: „Дръж се сега!“

Не можеше да се каже, че тези телеграми са съвсем непринудени. Както по-късно Сара Клус ще признае в съда, тя ги изпросвала цяла седмица.

Арпад Лийн прати устно поздравление, което Сара ми прошепна на ухото съгласно молбата му: „Приятно забавление.“ Това можеше да се разбира по милион различни начини.

Кой знае защо, не беше председател на комисията по разформироването на „РАМДЖАК“. Бяха го наели в Американската телефонно-телеграфна компания, наскоро откупена от една нова компания в Монако, на име „БИБЕК“.

Поне този път ще имам някои истински приятели извън затвора.

В средата на масата беше сложена ниска, широка ваза с жълти лалета. Отново бе дошъл април.

Навън валеше. Природата съчувствуваше…

* * *

Седях на почетното място — вдясно от, домакинята, Сара Клус, медицинската сестра. От четирите жени, които съм обичал, с нея разговарям най-естествено. Може би защото никога не съм й обещавал нищо и затова не съм я разочаровал. О, боже — какво ли не бях обещавал на майка си, клетата си жена, и клетата Мери Катлийн!

Младият Израел Идъл и не дотам очарователната му жена Норма също присъствуваха. Казвам „не дотам очарователната“ по простата причина, че винаги ме е мразила. Не зная защо. Никога не съм я оскърбявал, а и навярно тя е самодоволна като Пънч^[1] от това, че на мъжа й му потръгна. Той щеше още да си бъде нощен администратор, ако не беше моята намеса. Идълови обзавеждат разкошна къща на Бруклинските хълмове с парите, които получава съпругът. И все пак — когато тя ме погледне, имам чувството, че котка впива в мене ноктите си. Или нещо подобно на това. Мисля, че е малко шантава. Преди около година пометна близначета. Навярно се е озлобила. Може оттогава да се е нарушило химическото равновесие в организма й. Кой знае?

Добре, че не я бяха сложили до мен, слава богу. До мен седеше друга черна. Това бе Юкарист Лос, приятната жена на Кливланд Лос, бившия шофьор на „РАМДЖАК“. Той сега е подпредседател на отдела „Трансико“. Така се казва наистина жена му: Юкарист. То значи „щастлива благодарност“ и ми е чудно защо и други хора не кръщават дъщерите си с името Юкарист. Всички и казват Юки.

Юки копнееше по Юга. Каза, че там хората били по-дружелюбни, по-спокойни и по-естествени. Искаше, като се пенсионира мъжът й, да се преселят в или край Атланта особено след като сега отделът „Трансико“ бил откупен от „Плейграундс Интърнашънъл“, а всекиму е известно, че зад него стои мафията. Само не може да се докаже.

Моят отдел бе погълнат от „И. Г. Фарбен“, западногерманския концерн.

— Няма да го има вече стария „РАМДЖАК“ — казах на Юки. — Можеш да бъдеш сигурна.

Получих и подаръци — някои глупави, други не. Израел Идъл ми поднесе гумена фунийка за сладолед със свирчица в нея — играчка за малкото ми женско куче тибетска порода, с опашка като златиста и космата четка, само че без дръжка. Ако бях млад, нямаше да притежавам куче, защото Александър Хамилтън Маккоун мразеше кучетата. Това е единственото куче, което познавам по-добре — то спи при мен. И хърка. Също като жена ми.

Никога не съм водил кучката си на куче, но сега според ветеринарния лекар Хауард Падуи тя карала мнима бременност и смята гумената фунийка за своя рожба. Крие я по килерите. Носи я нагоре-надолу по стълбите на моя мезонет. Дори отделя мляко за малкото си. От време на време побягва, за да се отърве от новата си функция.

Гледам колко грижовна майка я направи Природата за гумената сладоледова фунийка — кафява гумена фунийка с розов гумен сладолед. Трябва да се замисля дали и аз не съм обръщал понякога твърде голямо внимание на дребните неща. Не че има някакво значение. Живеем на света без цел, ако не успеем да си измислим такава цел. В това съм напълно убеден. Съдбата на човечеството в една заредена с взрив вселена нямаше да се промени ни на йота, ако вместо битието, което имах, разнасях гумената сладоледова фунийка от килер в килер шейсет години.

Клайд Картър и Леланд Клус ми поднесоха много по-скъп подарък, компютър за шах. Голям е колкото кутия за пури, но почти цялото пространство е заето от игралното поле за фигурите. Самият компютър не надхвърля размерите на пакетче цигари. Казва се „Борис“. Този „Борис“ има дълго и тясно прозорче, на което обявява ходовете си. Може дори да се шегува с играта ми. „Ами?“ — казва той понякога; или: „За пръв път ли играеш шах?“; или: „Това капан ли е?“; или: „Хващаш ми царицата.“

Обикновени шахматни шеги. Аз и Александър Хамилтън Маккоун безспирно си разменяхме същите досадни закачки по времето, когато заради обещаното от него следване в Харвард приех да бъда машинка за шах, с която той да се развлича. Ако „Борис“ беше съществувал тогава, щях навярно да отида в Западния резерват и след това да стана данъчен експерт или управител на склад за дървен материал, или застрахователен агент, или друго подобно нещо. Вместо това сега съм най-безчестният възпитаник, на Харвард след Пуци Хенфщенгел, любимия пианист на Хитлер.

Поне дадох десет хиляди долара за Харвард, преди да дойдат адвокатите и да ми вземат отново всичките пари.

* * *

Дойде моментът да отговоря на приветствените тостове, вдигнати в моя чест. Станах прав. Не бях изпил и капка алкохол.

— Аз съм рецидивист. — И обясних думата като отнасяща се за човек с хроническа слабост да извършва престъпления или да се държи антиобществено.

— Хубава дума научаваме от теб! — каза Леланд Клус.

Всички се разсмяха.

— Нашата любезна домакиня обеща други две изненади до края на тържеството — продължих аз. Първата можеше да бъде нахълтването от горния етаж на сина ми и дребната му челяд, а втората — пускането на плоча, на която бе записана част от някогашните ми показания пред конгресмена Ричард М. Никсън от Калифорния и другите. Плочата щеше да се върти на седемдесет и осем оборота. Представете си!

— Сякаш не съм имал достатъчно изненади досега! — възкликнах аз.

— Не всички са били приятни, старче — обади се Кливланд Лос.

— Кажи го на китайски — отговорих аз. Защото той е бил военнопленник на китайците за малко.

Лос изломоти нещо, което наистина наподобяваше китайски.

— Отде да знаем дали не иска свинско с богата гарнитура? — рече Сара.

— Не знаете — каза Лос.

Бяхме започнали угощението със стриди, затова обявих, че стридите не засилват половото влечение, както мнозина мислят.

Разнесоха се дюдюкания и после Сара хвърли камъните в собствената ми градина.

— Уолтър изяде дванайсет стриди по-миналата вечер — каза тя — и само четири от тях подействуваха!

Предишния ден й бе умряла още една болна. Гръмна нов смях отвсякъде.

И изведнъж се почувствувах оскърбен и подтиснат от глупостта си. Новините в същност бяха от лоши по-лоши. Чужденци, престъпници и други безкрайно лакоми конгломерати ръфаха месата на „РАМДЖАК“. Наследството на Мери Катлийн за народа бе превърнато в планини от бързо девалвираща валута, която се прахосваше за огромната нова бюрокрация, за хонорари на юристи и разни други консултанти и така нататък. Остатъкът, по думите на политиците, щял да се използува, за да се плати лихвата върху националния дълг на народа, от което народът щял да получи нови пътища, обществени сгради и модерно оръжие — най-насъщните му нужди.

Не беше само това: отивах пак в затвора.

И реших да се оплача от лекомислието ни.

— Знаете ли какво ще унищожи накрая нашата планета? — запитах аз.

— Холестеринът! — извика Франк Юбриако.

— Пълна липса на сериозност — продължих аз. — Никой не дава пет пари за това какво става в момента, какво ще стане после или най-вече защо се забъркахме в такава каша.

Израел Идъл, който имаше докторат по история, взе думите ми за поощрение да станем още по-нехайни, ако е възможно. И започна да издава звуци като „буп“ и „бип“. Други му пригласиха със свои бипове и бупове. Навярно подражаваха на енигматичните сигнали от космоса, получавани от радиотелескопите през миналата седмица. Бяха последната информационна сензация и тъкмо те изместиха събитията около „РАМДЖАК“ от първите страници на вестниците. Хората бипаха и бупаха и се смееха не само на моя прощален банкет, а и навсякъде.

Никой не бе достатъчно подготвен да отгатне какво означават сигналите. Учените твърдяха все пак, че ако тези сигнали идват наистина оттам, откъдето навярно идват, те са остарели с милион години и повече. И ако Земята реши да отговори, ще се почне един твърде бавен разговор.

* * *

Затова се отказах да говоря сериозно. Разказах още един виц и си седнах.

Банкетът свърши, както вече споменах, когато пристигнаха синът ми и снахата заедно с двете си деца и когато чухме грамофонния запис на последните минути от показанията ми пред комисията от Конгреса през Хиляда Деветстотин Четирийсет и Девета.

Снаха ми и внучетата сметнаха за съвсем естествено и просто да ми окажат внимание като на дядо, който след всичко казано и извършено се превръщаше в чистичък и спретнат, добродушен старец. Най-близката прилика до моята особа, идеал за чувствата на децата, беше Дядо Коледа.

Синът ми смая всички. Той бе невзрачен, болнав и унил млад човек. Беше нисък като мен и толкова дебел, колкото клетата му майка стана към края на живота си. Аз почти бях запазил косата си, но той беше плешив. Сигурно бе наследил плешивостта от майчиния, еврейския род.

Пушеше една след друга цигари без филтър. И много кашляше. Костюмът му беше осеян с прогорени места. Загледах го, докато се въртеше плочата, и открих, че е станал много нервен — бе запалил три цигари едновременно.

Ръкува се с мене стоически-отчаяно, като немски генерал, който се предава при Сталинград; с други думи, още бях страшилища за него. Бяха го придумали да дойде въпреки нежеланието му — жена му и Сара Клус.

Много лошо.

Плочата нищо не промени. Децата, задържани късно след обичайното време за лягане, се гушеха и дремеха.

С плочата присъствуващите целеха да ме почетат, да дадат възможност на тези, които може би не знаеха за нея, да чуят със собствените си уши какъв младеж-идеалист съм бил. Мисля, че пасажът, в който издавах Леланд Клус, беше на друга плоча. Нея не чухме.

Само последните ми изречения бяха по-интересни за мене. Бях ги забравил.

Конгресменът Никсън ме бе попитал защо, бидейки син на имигранти, с които американците са се отнасяли така добре, бидейки човек, третиран от американски капиталист като син и пратен в Харвард на негови разноски, аз съм се показал толкова неблагодарен към американската икономическа система.

Отговорът, който му давах, не беше оригинален. Нищо, свързано с мен, не е било оригинално. Повтарях онова, което моят отдавнашен кумир, Кенет Уислър, беше казал в отговор на такива въпроси преди много години. Уислър бе призован като свидетел на процес срещу стачници, обвинени в насилствени деяния. Съдията проявил любопитство към него, попитал го как може един образован човек и от добро семейство да се замеси дотолкова с работниците.

Заимствуваният ми отговор пред Никсън беше: „Защо? Проповедта на планината, сър.“

Чуха се сдържани ръкопляскания, когато присъстващите на вечерята разбраха, че плочата е свършила.

Довиждане.