Кърт Вонегът
Затворникът (18)

17

Закачих моменталната си снимка с Кенет Уислър от есента на Хиляда Деветстотин Трийсет и Пета, правена в самия разгар на Голямата криза, на стената в кабинета си в „РАМДЖАК“ — поставих я до циркулярното писмо, което известяваше за откраднатите кларнетни части. Беше я правила Мери Катлийн с меховия ми фотоапарат — в деня, когато за пръв път слушахме с нея оратора. Беше дошъл в Кембридж чак от областта Харлан на щата Кентъки, където бил миньор и профсъюзен организатор; щеше да говори пред събрание за набиране на суми и поддръжници за местния клон на Международния съюз на работниците от шлифовъчната и слепващата промишленост.

Тогава този профсъюз се ръководеше от комунистите. Сега го контролират гангстери. Когато влязох в затвора, за да излежа присъдата, от Финлетър освободиха доживотния председател на споменатия Международен съюз. Двайсет и три годишната дъщеря на председателя ръководила съюза от вилата си на Бахамските острови, докато бащата бил в затвора. Поддържал телефонна връзка с нея непрекъснато. Той ми довери, че съюзът сега се състои почти единствено от негри и испанци. А през трийсетте години беше „теменужено-бял“ — предимно скандинавци. По онова време в този съюз едва ли щяха да приемат негър или испанец.

Нещата се менят.

Уислър говори вечерта. Същия следобед аз се любих с Мери Катлийн О’Луни за пръв път. А младите ни глави бяха опити от мисълта, че ще чуем и дори докоснем истински светец. Какво по-хубаво от това да се представим като Адам и Ева на него или на друга знаменитост — и да лъхаме обилно на сок от изкусителната ябълка?

Мери Катлийн и аз се любихме в квартирата на един доцент по антропология, той се казваше Артур фон Щрелиц. Изследваше ловците на глави от Соломоновите острови. Владееше езика им и спазваше техните табу. Те имаха доверие в него. Беше ерген. Леглото беше неоправено. Жилището се намираше на третия етаж в дървена къща на Братъл Стрийт.

Историческа справка: тази къща и по-точно същото това жилище ще стане по-късно място на действието на много нашумелия филм „Любовна история“. Пуснаха го по екраните в началото на моето участие в Никсъновата администрация. Когато „Любовна история“ дойде в Чеви Чейс, ходихме с жена ми да го гледаме. Това бе измислена история за богат студент от англосаксонски произход, който се оженва за бедна студентка-италианка въпреки силното неодобрение на баща си. Тя умира от рак. Ролята на бащата-аристократ изпълняваше блестящо Рей Миланд. Той бе най-голямата сполука във филма. Рут плака през цялата прожекция. Седяхме на последния ред по две причини: да мога да пуша и да няма кой да се любува отзад на дебелите й телеса. Но филмът не ме грабна, защото познавах жилището, където ми се бяха случили толкова хубави неща. Всеки миг очаквах да се появи Артур фон Щрелиц, Мери Катлийн О’Луни или дори самият аз.

Малък свят.

Аз и Мери Катлийн разполагахме с квартирата за уийкенда. Фон Щрелиц ми даде ключа. И отиде да се види със свои приятели, немски емигранти, на Кейп Ан. Трябва да беше към трийсетака — изглеждаше ми стар. Произхождаше от пруско аристократично семейство. Бе преподавател в Харвард, когато Хитлер стана диктатор в Германия през пролетта на Хиляда Деветстотин Трийсет и Трета. Отказа да се завърне в родината си. Направи постъпки за американско гражданство. Бащата, който оттогава престанал да поддържа връзки с него, по-късно командувал есесовци при обсадата на Ленинград и умрял от пневмония. Зная за смъртта му от свидетелските показания на процесите срещу военно-престъпниците в Нюрнберг, където отговарях за административно-стопанската дейност.

Пак ще кажа: малък свят.

Бащата, изпълнявайки писмените заповеди на Мартин Борман и съден задочно в Нюрнберг, екзекутирал всички лица, цивилни и военни, пленявани по време на обсадата. С това се целяло да се деморализират защитниците на Ленинград. По някакво стечение на обстоятелствата Ленинград бе по-млад град от Ню Йорк. Невероятно! Представете си този прочут европейски град, имперска съкровищница, само заради което си струва да бъде обсаден, а все пак много по-млад от Ню Йорк!

Артур фон Щрелиц не успя да научи за смъртта на баща си. Той самият бе оставен от американска подводница на един от Соломоновите острови като шпионин по време на японската окупация. Повече не чухме нищо за него.

Тишина.

Помня, той смяташе, че е назрял моментът мъжете и жените да се разграничат по-категорично. Иначе, бил убеден в това, щели да бъдат обречени на разграничаване само за нуждите на разни институции. Имаше пред вид главно фабриките и армията.

Беше единственият ми познат, който носеше монокъл.

Сега Мери Катлийн О’Луни, осемнайсетгодишна, се протягаше в леглото му. Току-що се бяхме любили. Колко чудесно би било да я нарисувам гола — такова едно розово телце. Но никога не я бях виждал гола. Беше свенлива. Нито веднъж не успях да я накарам да се съблече докрай.

А аз стоях гол-голеничък до прозореца, первазът на който криеше срамните ми части. Чувствувах се като великия бог Тор.

— Обичаш ли ме, Уолтър? — попита Мери Катлийн моя гол гръб. Какво можех да отговоря освен:

— Разбира се, че те обичам.

Почука се. Бях казал на колегата от „Бей Стейт Прогресив“ къде да ме намерят, ако потрябва.

— Кой е? — попитах.

Отекна звук, който напомняше пърпорене на малък бензинов мотор. Това бе Александър Хамилтън Маккоун, моят наставник, решил да дойде в Кембридж, без да ме уведоми — за да види какъв живот живея с парите му. Напомняше мотор, защото заекваше. А заекваше от Къяхогското кръвопролитие през Хиляда Осемстотин Деветдесет и Четвърта. Мъчеше се да изрече името си.