Кърт Вонегът
Затворникът (17)

16

Мери Катлийн О’Луни бе, разбира се, легендарната мисис Джек Треъм, най-голямата акционерна в корпорацията „РАМДЖАК“. В кецовете си имаше и тампон, писалки и листа. Тези кецове бяха и нейните банкови сейфове. Никой не би успял да ги измъкне от краката й дори когато спи.

По-късно тя ще каже, че ми е разкрила коя е още в асансьора.

А аз ще отговоря:

— Ако бях чул такива думи от устата ти, Мери Катлийн, непременно щях да ги запомня.

Ако бях узнал коя е в същност тя, всичките й приказки за хората, които искали да й отрежат ръцете до китките, щяха да придобият по-реален смисъл, Който се сдобие с ръцете й, ще ги консервира в буркан със саламура, ще захвърли останалата част от Мери Катлийн и ще ръководи корпорацията „РАМДЖАК“ с отпечатъците от пръстите й. Затова тя постоянно бягаше. Затова никъде не смееше да разкрие истинската си самоличност.

Нищо чудно, че нямаше доверие в никого. На тази планета, където парите означават повече от всичко друго, най-симпатичният човек, когото можеш да си представиш, изведнъж, току-виж, намисли да й прекърши врата, та неговите най-мили същества да живеят в удобства и лукс. Ще бъде моментно увлечение… и после лесно ще се забрави с годините. Времето лети.

Беше така дребничка и слаба! Да я убият и да й отрежат ръцете, ще бъде само малко по-ужасно от това, което става по десет хиляди пъти дневно в някоя механизирана птицекланица. „РАМДЖАК“ притежава естествено и предприятието „Кърнъл Сандърс Кентъки Фрайд Чикен“ — за производство на печени пилета. Виждал съм как колят птиците на самото място.

Още по въпроса, че не съм чул как тя в асансьора ми е признала, че е мисис Джек Греъм.

Спомням си, че ушите ми заглъхнаха към края на изкачването поради бързата промяна в надморската височина. Издигнахме се изведнъж на около хиляда стъпки без никакво спиране по пътя. И друго: временно със заглъхнали уши или не, бях включил автопилота си за разговор. Не мислех върху думите й, нито върху своите думи. Мислех за друго — че и двамата сме така далеч от обичайния поток на хорските дела и взаимно можем да се утешаваме единствено с животински звуци. Помня, тя каза по едно време, че притежавала хотел „Уолдорф-Астория“, и ми се стори, че не я чух добре.

— Радвам се — отбелязах аз.

И тъй, седях до нея на пейката в изложбената зала на „Арфата“, а тя си мислеше, че имам важна информация за нея, но се лъжеше. Делмар Пийл междувременно се беше обадил в полицията и беше пратил Дорис Крам уж за кафе, а в същност да намери някъде на улицата полицай.

В това време някакъв малък метеж се разразил в парка до Обединените нации, само на три преки от нас. Всеки свободен полицай отишъл там. Безработни бели младежи, въоръжени с бейзболни бухалки, фраскали по главите мъже, които смятали за хомосексуалисти. Едного от тях хвърлили в Ист Ривър. Оказало се, че е финансовият министър на Шри Ланка.

Щях да срещна някои от тези младежи после в полицейския участък и те щяха да решат, че аз съм също хомосексуалист. Един от тях ще си покаже оная работа и Ще извика: „Ей, морук… там ли си?“

Но тук искам да изтъкна, че полицията не можеше Да ме арестува по-рано от един час. Затова с Мери Катлийн си поговорихме хубаво и дълго. На това място тя се чувствуваше в безопасност. Чувствуваше се сигурна с мен. И си позволи да даде воля на разсъдъка си.

Беше много трогателно. Само тялото й бе повехнало. Но гласът и душевността, която той разкриваше, можеха спокойно да принадлежат все още на онова, което тя бе някога — осемнайсетгодишно момиче, изпълнено с огнен оптимизъм.

— Сега всичко ще бъде наред — каза ми тя в изложбената зала на компанията „Американска арфа“. — Нещо постоянно ми подсказва, че натам ще се развият работите. А всичко е добро, което свършва добре.

Каква духовна висота! Колко възвишени натури бяха и четирите жени, които съм обичал! В месеците, през които повече или по-малко живях с Мери Катлийн, тя четеше всички книги, които аз четях или се преструвах, че съм чел като харвардски студент. Книгите ми тежаха като надничарска работа, но за Мери Катлийн бяха канибалско пиршество. Четеше учебниците ми с настървението, с което млад човекоядец ръфа сърцата на смелите си стари врагове. Очарованието на книгите ми се вливаше в нея. Веднъж каза по повод на малката ми библиотека:

— Най-великите книги на света, преподавани от най-мъдрите професори на света на най-умните студенти на света в най-великия университет на света.

Тишина.

И сравнете Мери Катлийн, ако щете, с жена ми Рут, тази Офелия от лагерите на смъртта, която беше твърдо убедена, че и най-интелигентните човешки същества са много глупави и само влошават нещата, като говорят откровено. Мислителите в същност създали лагерите на смъртта. А построяването на такъв лагер, с железопътни клонове до него, с денонощно димящи крематориуми не е по силите на никой идиот.

Пак тишина.

Седяхме с Мери Катлийн на пейката — сред всичките онези арфи. Те ми се струват много странни инструменти, като си мисля за тях сега, и не съм много далеч от представата на клетата ми Рут за цивилизацията дори в мирно време — абсурдната връзка между гръцките антични колони и летателните уреди на Леонардо да Винчи.

Оказва се, че арфите се самоунищожават. Когато се озовах в този клон от производството на „РАМДЖАК“, дълбоко се надявах, че „Американска арфа“ разполага и с някои чудесни стари екземпляри, които ще бъдат ценни като цигулки „Страдивариус“ и. „Амати“. Съществувала е нулева възможност мечтата ми да се осъществи. Защото напреженията в арфата са толкова големи и неотслабващи, че употребата на инструмента става невъзможна само след петдесет години и арфата отива в музея или на боклука.

Открих нещо интересно и за птиците тук. Те са единствените птички, които се поддават на опитомяване. Ще си помислите, че е възможно арфите да се запазят от курешките на птиците с платнища. Ни най-малко! Обаче птиците цвъкаха в чаените чаши, наслагани навред. А сред природата съвсем логично те цвъкат по гнездата на други птици. И тъкмо като гнезда си представят чаените чаши.

Дивей и се учи!

Но да се върна пак на мен и Мери Катлийн сред тези арфи — над главите ни кръжаха птици, а полицията още не бе дошла да ме арестува.

— Като умря мъжът ми, Уолтър — каза тя, — почувствувах се толкова нещастна и безпомощна, че се пропих. — Този съпруг трябва да е бил Джек Греъм, инженерът-самотник, който основал „РАМДЖАК“. Не създал корпорацията току така. Бил си роден за мултимилионер. Говореше за него, сякаш ставаше дума за водопроводчик, шофьор на камион, преподавател в колеж или друг някакъв.

Каза ми, че била в частен санаториум в Луисвил, Кентъки, където я лекували с шокове. Те унищожила напълно спомените й за времето от Хиляда Деветстотин Трийсет и Пета до Хиляда Деветстотин Петдесет и Пета. Така си обяснявах пълната й вяра в мен. Споменът за това как жестоко я напуснах, за предателството ми по-сетне към Леланд Клус и така нататък, е бил напълно изличен. Тя беше в състояние да вярва, че съм все още онзи пламенен идеалист от Хиляда Деветстотин Трийсет и Пета. Забравяше и ролята ми в „Уотъргейт“. Всички я забравяха.

— Трябваше да си измисля нови спомени — продължи тя, — за да попълня празнините. Както знаеш, имаше война и си спомних колко дълбоко мразеше ти фашизма. Видях те някъде на морския бряг — лежиш по гръб, с униформа, с пушка, а водата бавно се плиска в тялото ти. Очите ти са изцъклени, Уолтър, защото си мъртъв. И си ги вперил право в слънцето.

Смълчахме се за миг. Една жълта птичка високо над нас лееше такива звуци, сякаш сърчицето и щеше да се пръсне. Песента на този вид птици е известна с монотонността си, макар аз пръв да го твърдя. Няма да опороча достоверността на целия си разказ с твърдението, че с песните си птиците съперничат на Бостънския поп-оркестър. Все пак могат — в известни граници, разбира се — да изразяват дълбока скръб.

— И аз сънувах същото. Много пъти, Мери Катлийн, съм мечтал сънят ми да се сбъдне.

— Не, не, не! — извика тя. — Слава богу, че си още жив! Слава богу, че още има някой жив, който да не е равнодушен към съдбата на тази страна. Мислех си, че съм останала последната. Кръстосвам този град години вече, Уолтър, и си повтарям: „Те всички са измрели, онези, на които не им беше безразлично.“ Но ето че се появи ти.

— Мери Катлийн, трябва да ти кажа, че току-що ме освободиха от затвора.

— И защо не? Добрите хора постоянно киснат по затворите. О, слава богу, че си още жив! Ще обновим страната, а после и света. Няма да се справя самичка, Уолтър.

— Ще можеш… убеден съм.

— Животът ми се крепи на тънка нишка — рече тя. — Боря се единствено да оцелея. Ето колко изоставена от всички съм била. Не ми е нужна кой знае каква помощ, но помощ все пак ми трябва.

— Познат проблем.

— Виждам добре, ако пиша буквите големи — каза тя, — но не мога да чета дребните шрифтове на вестниците. Очите ми… — И ми разкри, че се промъквала в барове, универсални магазини и фоайета на мотели, за да чуе новините по телевизията, но апаратите почти никога не били включени на новините. Сегиз-тогиз улавяла по някоя и друга новина от портативно радио на случайно срещнат човек, ала стопанинът на радиото скоро врътвал копчето на друга станция, за да послуша музика.

Сетих се за новината, която чух същия ден сутринта, за полицейското куче, изяло бебето, и й казах, че не е изгубила много.

— Мога ли да съставя разумни планове, без да зная събитията?

— Не можеш.

— Възможно ли е да се прави революция, като използуваш „Лорънс Уелк“, „Улица Сезам“ и „Цялото семейство“? — Тези телевизионни серии бяха поръчани от „РАМДЖАК“.

— Не е възможно.

— Нужна ми е солидна информация.

— Разбира се. На всички ни е нужна.

— Всичко е такъв боклук. Списанието „Пийпъл“ редовно гние в кофите за смет, а се нарича „Пийпъл“^[1] и хората трябва да го четат. Но те не го четат, защото е боклук.

Тирадата ми се стори прекалено патетична: една жена с пазарска торба смята да организира похожденията си в града и да си намира тайни кътчета сред кофите за смет въз основа на онова, което ще й съобщят пресата, радиото и телевизията за събитията в страната.

На нея тирадата също й се стори патетична. И каза:

— Джеки Онасис, Франк Синатра, Куки Монстър и Арчи Бънкър си правят ходовете, които аз после анализирам, за да реша кой е най-добрият ход за Мери Катлийн О’Луни.

Но сега имам теб — добави тя. — Ти ще бъдеш моите очи… и ум!

— Очите — да. Но умът ми напоследък не се е проявил особено блестящо.

— О, да беше жив и Кенет Уислър! — рече тя.

Все едно, че рече: „О, да беше жив и Патаран на Уолт Дисни.“ Кенет Уислър бе работническият организатор, кумирът ми в миналото… но той сега съвсем не ме вълнуваше, не бях се сещал за него от години.

— Какво трио щяхме да направим — продължи тя. — Аз, ти и Кенет Уислър!

Навярно Уислър също щеше да стане скитник — ако не беше загинал в Кентъки при една злополука в мина през Хиляда Деветстотин Четирийсет и Първа. Държеше много да бъде работник и работнически организатор и щеше неизбежно да стигне до извода, че съвременните профсъюзни ръководители с меките си розови ръчички са нетърпими. Бях се ръкувал с него. Дланта му напомняше гърба на крокодил. Бръчките по лицето му се бяха набили с толкова въглищен прах, че приличаха на черна татуировка. Колкото и да ви е чудно, той беше харвардски възпитаник — завършил випуска Хиляда Деветстотин Двайсет и Първа.

— Хм, поне ние двамата сме оцелели… — каза Мери Катлийн — и ще започнем подготовката на акцията ни.

— Отзивчив съм за всякакви идеи.

— А може и да не си струва.

И заговори за избавянето на американския народ от икономиката му, а аз помислих, че говори за живота въобще. Затова се изказах, че животът въобще никак не е лош, но че той според мен трае малко повече, отколкото е нужно. Моят живот например щеше да бъде съвършен, ако бях умрял на някой бряг с фашистки куршум между очите.

— Може би хората изобщо не струват вече — каза тя. — Те всички ми изглеждат доста подли. Не са каквито бяха през Голямата криза. Никой вече не проявява добрина към другите. Никой дори не иска да говори с мен.

Попита ме дали съм наблюдавал прояви на добрина. Замислих се и прецених, че откак ме освободиха от затвора, бях констатирал едва ли не на всяка крачка добронамереност. Споделих го с нея.

— Това съвпада с моя възглед по въпроса — каза тя. И несъмнено бе искрена. Съществува граница на поносимост за всяка жалка грозота, валидна е за всички хора, но Мери Катлийн и другите жени с пазарски торби я бяха прекрачили далеч.

Нетърпелива беше да узнае отделните прояви на добрина към мен, за да се убеди, че американците още могат да бъдат милозливи. Охотно й описах първите двайсет и четири часа свободен живот, започвайки с вниманието, проявено към мен от Клайд Картър, пазача, и след това от доктор Робърт Фендър, служителя в гардеробната и автор на научна фантастика. И като капак на всичко — пътуването с лимузината — заслуга на Кливланд Лос.

Мери Катлийн възкликваше при споменаването на всеки от тях, повтаряше им имената, за да се увери, че не греши. „Те са светци! — извика тя. — Значи, все още има такива хора на земята.“

Поощрението й ме подтикна да избродирам и гостоприемството, което ми предложи д-р Израел Идъл, нощният администратор на „Арапахо“, и после съответната проява на персонала в закусвалнята на хотел „Ройълтън“ на следващата сутрин. Не можех да й дам името на собственика на заведение, разкрих й само физическия му недъг, който го отличаваше от другите.

— Имаше ръка, изпържена по френски — добавих.

— Светецът с изпържената по френски ръка — промълви тя.

— Да — казах аз, — и ти видя с очите си човека, когото мислех за най-злия си враг на света. Онзи висок, синеок мъж с рекламното куфарче. Чу как ми каза, че ми е простил всичко, което съм му сторил, и че скоро ще ме покани на вечеря.

— Повтори ми пак името му.

— Леланд Клус.

— Свети Леланд Клус — допълни благоговейно тя. — Виждаш ли колко много ми помогна вече? Никога нямаше да открия самичка тези добри хора. — После ми демонстрира скромно мнемонично чудо, като повтори имената на споменатите от мен в хронологичен ред; „Клайд Картър, д-р Робърт Фендър, Кливланд Лос, Израел Идъл, човекът с изпържената по френски ръка и Леланд Клус“.

Мери Катлийн събу единия си кец. Не обаче този с тампона, писалките и листовете, завещанието й и прочее. Кецът, който тя събу, бе натъпкан със забележителни неща от миналото. Там бяха лицемерните любовни писма от мен, както вече казах. Но тя особено държеше да видя моменталната снимка на „двамата ми най-любими мъже“.

На тази снимка някогашният ми кумир, Кенет Уислър, образованият в Харвард работнически организатор, се ръкува с дребен и глуповат на вид студент. Този студент бях аз. Ушите ми приличаха на чаши, минавали непрекъснато от ръка в ръка.

Ето че полицията най-сетне нахълта шумно да ме прибере.

— Ще те избавя, Уолтър — каза Мери Катлийн. — После двамата ще избавим и света.

Изпитах облекчение, задето се отървавах от нея, откровено казано. Ала се постарах да изобразя дълбокото си съжаление, че се разделяме.

— Пази се, Мери Катлийн! — извиках аз. — Боя се, че няма да се видим вече.