Шарл Бодлер
Флаконът

О, силни мириси, в най-мъничките пори

проникващи. Нима стъкло ще ви затвори?

В ковчеже обковано — от Ориента дар —

с ключалка, заскимтяла като скъперник стар,

 

или в самотен дом пред прашно огледало,

сред спарения дъх на времето умряло

понякога намираш забравен стар флакон

с душа все още жива, безсилна и за стон.

 

Рой мисли дремещи — о, мъртви какавиди,

сред мрака тръпките ви как човек да види! —

излитат лекокрили и почват своя танц,

осят със злато, в капки лазур и с розов гланц.

 

И ето споменът кръжи и те опива

сред спарения здрач; притваряш взор; унива

душата ти и тръпне — завива й се свят

пред бездната бездънна на земната ни смрад;

 

лежи тя на ръба на бездната вековна,

където Лазар — сън сияен — в смрад отровна

с раздран саван излиза от своя зейнал ров:

Разпаднала се вече, но прелестна любов.

 

И тъй: когато аз от този свят изчезна

и като в мръсен шкаф потъна в свойта бездна,

от хората захвърлен — печален стар флакон,

лющен, прашен, мръсен, пропукан, без фасон,

ще стана твой ковчег, жадувана проказа!

Свидетел за мощта на твоята зараза,

отрова, изцедена от ангелски ръце,

о ти, живот и гибел на моето сърце!