Шарл Бодлер
Изповед

Един-единствен път, жена чаровно сладка,

        ръка в дланта ми сложи ти,

но в моята душа (по-мрачна от загадка)

        все още споменът пламти.

 

Бе късно. И луна сред свода гол проблясна

        като излъскан стар медал.

Обливаше нощта, тържествена и ясна,

        Париж — безгрижен сън заспал.

 

Под пътните врати, край зданията стари

        зовяха котки с жален глас —

нащрек! Или без шум по лунни тротоари

        вървяха като сенки с нас.

 

Разкрехна се цветът на близостта минутна,

        но в миг ти всичко помрачи —

от теб, от твойта гръд, където — златна лютня

        звънтяха весели лъчи;

 

от теб — като тръба игрива и сияйна,

        вестяща идващия ден —

един печален глас на изтървана тайна

        изтръгна се зашеметен:

 

Дете недъгаво, уплашено, без сили

        (за цялото семейство срам),

което в стар зимник от хората са крили,

        но е избягало оттам.

 

Мой беден Ангел, той, гласът ти, пя унило:

        „Как е несигурен светът

и хорските злини под пластове червило

        лицето само си менят.

 

Какъв банален труд — да си жена красива!

        И аз това тегло познах:

танцьорката така безгрижно се извива —

        пред всички! — със заучен смях.

 

Градеж върху сърца — о, глупост непозната!

        Любов, измами, красота —

подбира ги Смъртта и хвърля ги в торбата,

        и връща ги на Вечността!“

 

Все тъй си спомням аз — покой, сразена вяра,

        луната с грейнало лице

и тази изповед ужасна пред олтара

        на моето сърце.