Шарл Бодлер
Мърша

В прекрасна лятна утрин — спомни си, скъпа моя,

        спомни си тая случка пак:

внезапно жалка мърша съзряхме на завоя

        връз ложето от камънак.

 

В една цинична поза като жена продажна

        лежеше тя без капка смут —

разкрачена безгрижно, от пот и лиги влажна,

        с корем, от газове издут.

 

А слънцето над нея печеше в небосвода,

        бодеше я с безброй жила —

да върне без остатък на вечната Природа

        това, което е била.

 

И гледаше небето как скелетът оголен

        цъфти като разкошен цвят.

Смрадта бе тъй ужасна и в тоя въздух болен

        зави ти се внезапно свят.

 

Нападаха корема мухите забръмчали

        там, дето в боен ред пълзят

личинки — черна каша — по дългите парцали

        на гниещата мека плът.

 

Като вълни в морето пропадаше, растеше

        и вреше шаващия куп;

би казал, оживял е — набъбваше, свистеше

        и се множеше тоя труп.

 

Летяха странни звуци от купчината жалка:

        като ветрец, като река

или като зърната в желязната веялка,

        въртяна бавно на ръка.

 

И изведнъж… Как всичко тук избледня, застина

        или бе страшен сън това —

художникът по памет завършва тъй картина,

        нахвърляна едва-едва —

 

дойде сърдито куче и дебнеше ни — клето! —

        иззад високите скали,

и чакаше да грабне и отнесе парчето,

        което от костта свали…

 

И ти, уви, ще станеш зараза, тлен в земята,

        пръстта и теб ще заличи,

ти — моя страст, мой ангел, ти — слънце за душата,

        звезда на моите очи.

 

Да! Ти ще спиш, царице на грациите мили,

        в дълбокия и тайнствен мрак,

ще плесенясва бавно под цъфнали бодили

        оголения ти гръбнак.

 

Но щом с целувки алчни нахвърлят се — кажи ти

        на червеите в твоя ров,

че аз спасих — и образ, и чувства най-честити! —

        разпадналата се любов.