Джудит Макнот
Гордост (5)

ГЛАВА 5

Лорън възхитено се загледа в Мичиганското езеро с неговите проблясващи вълни, които се издигаха и разпенваха под бели гребени.

— Само след няколко минути и ще бъдем вече там — каза й Ник.

Няколко минути по-късно сви наляво по тесен асфалтиран път. Той се виеше между величествени офики, чиито клони бяха отрупани с ярки оранжеви плодове.

Поразена от красотата наоколо, Лорън усети, че едва ли отиват на някаква обикновена езерна вила. Обаче беше съвсем неподготвена за гледката, която се разкри, когато изскочиха от пъстрия сумрак в златистия блясък на залязващото слънце и спряха зад дълга редица от скъпи коли.

Пред тях върху стръмна скала се издигаше огромна, модерна триетажна къща. Десетки акри тучни поляни, по които имаше масички с цветни чадъри, се спускаха плавно към песъчлив бряг. Сервитьори със светлосини сака разнасяха подноси между многобройните гости, отпуснали се в шезлонги около огромен овален басейн, разговаряха и се смееха по поляните или пък се разхождаха по брега.

На фона на златисто розовото небе блестяха бели яхти, които се полюляваха върху надигащите се вълни.

Ник слезе от колата и заобиколи, за да й отвори вратата. После я хвана под ръка и двамата тръгнаха покрай виещата се редица от примамливи спортни коли и луксозни лимузини към тълпата от гости.

В началото на поляната тя се спря, за да огледа хората, с които й предстоеше да се смеси. Освен някои известни кинозвезди тук бяха и хора, чиито лица многократно беше виждала в списания, представящи известни чуждестранни туристи и баснословно богати хора.

Тя отправи очи към Ник, който бавно оглеждаше тълпата. Той не изглеждаше да е стреснат или впечатлен от това бляскаво сборище — всъщност на лицето му бе изписано раздразнение. Когато заговори, в гласа му също прозвуча недоволство:

— Съжалявам, Лорън. Ако знаех, че това ще бъде „малкото събиране“ на Трейси, никога нямаше да те доведа тук. Ще бъде твърде многолюдно и шумно.

Макар и да беше доста смутена сред толкова прочути хора, тя успя да си придаде безгрижен вид и му се усмихна весело:

— Ако имаме късмет, може пък никой дори да не ни забележи.

— Не се надявай на това — предупреди я сухо той. Те тръгнаха по поляната, оградена от гъста гора. Когато стигнаха до един бар, Ник се вмъкна зад него и започна да приготвя напитките им. Лорън се обърна и започна да разглежда наоколо. Тъкмо когато погледът й се спря на някаква групичка от разговарящи хора, една жена с разкошна червена коса забеляза Ник. На лицето й грейна усмивка, тя остави приятелите си и се отправи забързано към Ник и Лорън.

— Ник, скъпи! — възкликна през смях, а красивите й длани вече се плъзгаха по ръцете му, когато се приведе, за да го целуне.

Той остави бутилката с ликьор и любезно обви ръце около нея, като я придърпа към себе си, за да отвърне на целувката.

Даже след като той я пусна, Лорън забеляза, че червенокосата продължаваше да държи длани върху ръцете му, като му се усмихваше мило.

— Всички се питаха дали няма да ни разочароваш и да не дойдеш — каза тя. — Аз обаче бях сигурна, че ще се появиш, защото непрекъснато се обаждат от твоя офис. Цял следобед приемахме съобщения за теб. — Ами вие коя сте? — попита весело и най-накрая свали ръцете си от него, като отстъпи назад, за да разгледа Лорън.

— Лорън, това е Барбара Лионардос — представи я Ник.

— Наричайте ме Биби, както правят всички. — Жената се обърна към него и продължи така, сякаш спътницата му изобщо не беше там. — Мислех, че ще доведеш Ерика.

— Така ли? — попита той с лека насмешка. — А за теб си мислех, че си с Алекс в Рим.

— Бяхме — отвърна Биби, — но искахме да те видим.

Когато след няколко минути тя ги остави, Ник започна да обяснява:

— Биби е…

— Известно ми е коя е — прекъсна го Лорън. Барбара Лионардос беше любимката на модните списания и клюкарските рубрики — наследница на американски петролен магнат, която беше омъжена за фантастично богат гръцки индустриалец. — Десетки пъти съм виждала нейни снимки по модните списания и вестници.

Ник й подаде напитката, която й беше приготвил, взе своята и се загледа в мъжа и жената, които крачеха към тях, хванати под ръка:

— Познаваш ли тези двамата?

— Не — призна тя.

Той й се усмихна.

— В такъв случай ще те запозная с тях. Те всъщност са нашите домакини, както и много добри мои приятели.

Лорън се загледа в красивата брюнетка малко над трийсетте, както и в доста набития мъж до нея, който беше някъде към шейсетте.

— Ник! — засмя се щастливо жената, като се хвърли в обятията му и го целуна със същата сърдечна, възторжена фамилиарност, с която го беше целунала и Биби. — Не сме те виждали от месеци! — смъмри го тя, като отстъпваше назад. — Къде, за Бога, се изгуби толкова време?

— Някои от нас все още работят, за да си изкарват прехраната — отвърна й младият мъж с усмивка. После хвана Лорън за ръката и я придърпа към тях. — Лорън, бих искал да се запознаеш с нашите домакини, Трейси и Джордж Мидълтън.

— Лорън, толкова се радвам да се запознаем — каза жената, а после се обърна въпросително към Ник: — Вие двамата защо стоите сами и сте се отделили чак тук? Никой няма да разбере, че сте дошли.

— Тъкмо заради това предпочитам да стоя тук — отвърна й той.

Трейси въздъхна и се засмя:

— Знам, обещах ти, че това ще бъде „малко приятелско събиране“. Кълна се, изобщо не предполагахме, че ще дойдат почти всички, които поканихме. Не можеш да си представиш каква бъркотия е горе в къщата.

Лорън вдигна очи и забеляза, че почти всички гости бяха тръгнали към къщата или надолу към кея, където ги очакваха моторни лодки, за да ги откарат до яхтите им. Сервитьори бяха започнали да подреждат масите под един огромен навес, а около басейна палеха фенери. Музиканти се настаняваха върху голяма подвижна сцена, издигната от другата страна на басейна.

— Всички вече се обличат за вечеря — заяви домакинята. — Вие двамата до „Заливчето“ ли ще се преоблечете, или мислите да го направите тук?

На Лорън й се зави свят. Да се преоблича за вечеря? Та тя не разполагаше с подходящи дрехи за официална вечеря!

Без да обръща внимание, че тя го стисна за ръката, Ник каза:

— Лорън ще се преоблече тук. Аз ще прескоча до „Заливчето“, за да отговоря на по-спешните телефонни обаждания и да се преоблека.

Трейси се усмихна на Лорън:

— Къщата е препълнена с хора. С тебе можем да използваме нашата стая, а пък Джордж ще се преоблече някъде другаде. Тръгваме ли? — подкани я тя, тръгвайки без да се обръща назад.

Ник хвърли поглед към Лорън и каза:

— Струва ми се, че Лорън иска да сподели нещо с мен. Ти тръгвай, тя ще те настигне.

Щом домакините се поотдалечиха, младата жена отчаяно изрече:

— Ник, аз нямам подходящи дрехи. Пък и ти сигурно не носиш, нали?

— Аз имам разни неща в „Заливчето“, пък и за теб ще намерим някоя рокля там — увери я спокойно. — Ще ти я пратя и ти ще я намериш в стаята на Трейси, когато си готова да я облечеш.

В къщата беше много шумно. Смях и говор се носеха от двайсетте стаи на етажите, докато във всяка посока забързано се движеха слуги, понесли току-що изгладени дрехи или подноси с напитки.

Ник спря един от слугите и му поиска съобщенията, които бяха оставени за него. След това се обърна към Лорън:

— След около час ще се срещнем при басейна. Можеш ли да се справиш без мен толкова дълго време?

— Няма проблеми — увери го тя. — Свърши си спокойно работата.

— Сигурна ли си?

Лорън кимна утвърдително. Когато Ник я остави, тя се обърна и забеляза, че Биби Лионардос я наблюдава с нескрит интерес. Лорън я попита:

— Има ли тук някъде телефон? Бих искала да се обадя у дома.

— Разбира се. А къде е това у дома? — поинтересува се Биби.

— Фенстър, Мисури — отвърна, като я последва в някакъв луксозен кабинет в дъното на коридора.

— Фенстър? — смръщи се Биби, сякаш името на града беше свързано с някаква противна миризма. След това излезе и затвори вратата зад себе си.

Разговорът с баща й приключи бързо, защото и двамата си даваха ясна сметка за цената на подобен междуградски разговор. Баща й се изненада, когато разбра за новата й работа и заплатата, а освен това изпита облекчение, щом чу, че Филип Уитуърт е настоял да я настани в апартамента на неговата леля, без да й взима наем. Тя не спомена за споразумението си с Филип, защото не искаше да притеснява баща си. Желанието й бе да го уведоми единствено за това, че финансовите му проблеми вече щяха да бъдат облекчени.

Когато приключи разговора, Лорън прекоси кабинета и понечи да отвори вратата, когато чу весел женски глас, който казваше:

— Биби, скъпа, изглеждаш прекрасно. Не съм те виждала от сто години. Знаеш ли, че Ник Синклер също трябва да дойде тук през уикенда?

— Той е тук — отвърна тя. — Вече се видяхме.

— Слава Богу, че е дошъл! — засмя се другата жена. — Карлтън ме домъкна тук от един фантастичен плаж на Бермудите, защото искал да говори с Ник за някаква сделка.

— Карлтън ще трябва да изчака реда си — отвърна Биби равнодушно. — Ние с Алекс също сме тук заради него. Алекс иска да поговори с него за един строеж на верига от международни хотели. Цели две седмици се опитваше да се свърже с Ник от Рим, но той така и не ни потърси сам, ето защо вчера долетяхме направо тук.

— Не видях Ерика — отбеляза другата жена.

— Не си я видяла, защото Ник не я е взел… но пък изчакай само да видиш какво си е довел. — Подигравателният смях на Биби накара Лорън да настръхне още преди тя да добави: — Няма да повярваш! Осемнайсетгодишна е и идва направо от някоя ферма в Мисури. Преди да си позволи да я остави сама за един час, той трябваше да я попита дали ще може да се оправи… — Гласовете на двете жени заглъхнаха.

Думите на Биби ядосаха Лорън, но тя спокойно отвори вратата и излезе в коридора.

Час по-късно седеше пред тоалетката на Трейси и разресваше гъстата си, лъскава коса, докато медно златистите къдрици се разляха в чудни вълни по раменете й. След това постави розов руж върху високите си скули и освежи гланца със същия цвят върху устните си.

Ник сигурно вече беше долу и я чакаше край басейна. При тази мисъл очите й заблестяха от щастие и тя се приведе напред към огледалото, след което внимателно постави любимите златни обици, принадлежели някога на майка й.

Когато приключи, тя се отдръпна назад, за да се види как изглежда с изящната дълга рокля от жарсе в кремав цвят, която й беше изпратена от Ник. Нежната материя подчертаваше стегнатия й бюст, а дългите и тесни ръкави обгръщаха ръцете й чак до китките. Златистият колан подчертаваше тънката й талия. Под дългата леко клоширана пола се подаваха изисканите златисти сандали, които й беше дала Трейси.

— Прекрасно! — усмихна се домакинята. — Я се завърти, за да те видя и отзад.

Лорън покорно се подчини.

— Как може нещо, което изглежда уж толкова сдържано отпред, да изглежда така неприкрито съкрушително отзад? — възхити се другата жена, докато гледаше стройния й гръб със златист загар, който беше открит почти до талията. — Е, ще слизаме ли вече?

Само секунди след като излязоха във вътрешния двор, Трейси бе заобиколена от нейни приятели и Лорън остана сама. Тя се заоглежда с надеждата да зърне Ник. Направи две крачки напред и моментално го видя сред голяма група хора от другата страна на басейна.

Без да откъсва очи от високата му фигура, младата жена внимателно се отправи към него. Когато наближи, видя, че Ник стоеше сред хора, които му говореха оживено. С наклонена към тях глава, той сякаш ги слушаше доста съсредоточено, но въпреки това от време на време погледът му се насочваше към множеството, сякаш търсеше някого.

Лорън осъзна, че той всъщност търси нея. Сякаш усетил близостта й, Ник рязко вдигна глава и очите им се срещнаха. С рязко движение, почти граничещо с неучтивост, той кимна към хората, които му говореха, и се отдалечи от тях.

Когато и последната група на поляната се раздели, за да му направи път, Лорън най-сетне успя да го види в цял ръст и дъхът й секна. Черният смокинг му стоеше идеално, сякаш беше правен специално за него от най-добрия шивач. Ослепителната белота на ризата му красиво контрастираше с бронзовия тен на лицето. Той носеше тези елегантни дрехи с лекотата на човек, който напълно е свикнал с тях. Младата жена се почувства страшно горда и дори не се опита да го скрие, когато накрая той застана пред нея.

— Някой някога казвал ли ти е колко си красив? — попита го.

На устните му се появи момчешка усмивка:

— Какво ще си помислиш, ако ти отговоря, че никой не ми го е казвал?

Лорън се разсмя:

— Ще си помисля, че се правиш на скромен.

— Как точно трябва да реагирам тогава? — пошегува се той.

— Предполагам, че трябва да се опиташ да изглеждаш малко объркан и смутен от ласкателството.

— Аз не се обърквам и смущавам толкова лесно.

— В такъв случай можеш да направиш опит да смутиш мен, като кажеш как изглеждам аз.

Тя бавно се завъртя така, че да не привлича вниманието на останалите гости.

— Е? — попита на свой ред. — Как ме намираш?

Сивите му очи бяха изпълнени с плам, но вместо да й отвърне, той не откъсваше поглед от тялото й. Поколеба се за момент, а после рязко отсече:

— Смятам, че роклята ти стои прекрасно.

Лорън се засмя:

— Не умееш да правиш комплименти.

— Така ли? — подхвърли той. — В такъв случай ще ти кажа съвсем точно тъкмо онова, което мисля: смятам, че си изключително красива и че у теб удивително се съчетават сексапилната и изискана млада жена с образа на истинско ангелче. Освен това побеснявам, като си помисля, че през следващите няколко часа ще стоим сред стотина други хора, защото всеки път, когато те погледна, ме обзема… смущаващо нетърпение… да открия как ще се чувствам, когато те усетя в прегръдките си.

Лицето на Лорън пламна. Съвсем не беше чак такова ангелче, пък и добре разбираше какво имаше предвид той с израза „смущаващо нетърпение“. Тя смутено насочи поглед към гостите, към яхтите, блестящи като ярки, бели коледни дръвчета. Защо ли беше толкова сляп този човек? Навярно предполага, че тя не е спала с мъж, и затова всячески се опитва да я стресне, за да си го признае. Но дали изобщо можеше да има някакво значение за него фактът, че е девствена.

Ако съдеше по думите му, навярно за него нямаше тайни в секса, нито пък неизпитани неща. Лорън обаче имаше усещането, че едва ли желае да прелъсти девственица. Разбира се, тъкмо тази девственица имаше особеното желание да бъде „прелъстена“ от него, но все пак не чак толкова скоро, както и с не толкова малко усилия от негова страна. Щеше да го накара да почака, докато не започне да изпитва истински чувства.

Ник улови брадичката й и извърна лицето й, като я накара да го погледне в очите.

— Като съм толкова красив, ти защо не гледаш в мен?

— Беше много глупаво от моя страна да ти го кажа и…

— Определено беше силно преувеличено… — усмихна се Ник, като свали ръка от брадичката й, — … но пък ми хареса. И ако случайно това те интересува — добави, — никой не ми го е казвал досега. — Той вдигна поглед, защото някой го извика, но после се направи, че не е чул. Като я хвана под ръка, той я поведе към раирания навес на поляната, където бяха сервирани топли и студени ордьоври. — Ела да ти вземем да хапнеш и да пийнеш нещо.

В следващите пет минути му извикаха още шест души. При поредното повикване той каза ядосано:

— Толкова ми се иска тази вечер да прекарам насаме с теб, но вместо това ще ни се наложи да обръщаме внимание на хората около себе си. Не мога да се правя на глух и сляп.

— Разбирам — отвърна съчувствено Лорън. — Те са много богати и много разглезени, пък и щом работиш за тях, смятат, че им принадлежиш.

Тъмните му вежди изненадано се присвиха.

— Какво те кара да мислиш, че работя за тях?

— Случайно дочух как Биби Лионардос казваше на някаква жена, че съпругът й бил дошъл тук от Рим, защото искал да говори с теб за строежа на някакви международни хотели. А пък другата жена каза, че и нейният съпруг, който се казва Карлтън, също е тук, за да говори с теб за някакъв бизнес.

Ник хвърли ядосан поглед към тълпата, сякаш всеки човек там представляваше лична заплаха за неговото спокойствие.

— Дойдох тук, защото се побърках от работа през последните два месеца и ми се искаше да си почина малко — отбеляза сърдито.

— Ако наистина не искаш да разговаряш с никого за бизнес, не виждам защо тогава трябва да го правиш.

— Когато хората са изминали хиляди километри, за да разговарят с теб, те стават страшно настоятелни — отвърна й и отново хвърли поглед към другите гости. — И ако не ме лъже усещането, тук има поне още четирима души, които са дошли със същото намерение.

— Разчитай на мен — каза Лорън с чаровна усмивка, — аз ще ги държа настрана от теб.

— Ти ли? — захили се Ник. — И как точно мислиш да постигнеш това?

Очите й проблясваха изпод гъстите, червеникавокафяви мигли.

— Щом някой тръгне да те заговори за бизнес, аз ще те прекъсвам и ще се правя, че ти преча да се съсредоточиш.

Ник насочи поглед към устните й:

— Няма да ти е трудно — ти винаги ми пречиш да се съсредоточа.

 

 

И през следващите няколко часа Лорън наистина се държа точно така, както беше обещала. С тактическо съвършенство, което би направило чест дори на Наполеон Бонапарт, тя успя да измъкне Ник от доста делови разговори. В момента, в който разговорът започваше да се задълбочава твърде много, тя го прекъсваше и мило му напомняше, че й е обещал да й донесе нещо за пиене, да я разходи, да й покаже околността.

А пък и Ник я оставяше да го прави, като наблюдаваше нейната тактика със смесица от искрено възхищение и прикрита развеселеност. В лявата си ръка държеше чашата си, а пък с дясната я беше прегърнал през кръста. Но с напредването на вечерта алкохолът се лееше все повече, разговорите ставаха все по-гръмогласни, смеховете — по-шумни, а шегите — по-неприлични. А мъжете, които искаха да разговарят с Ник, проявяваха все по-голяма настойчивост.

— Наистина ли имаш нужда от разходка, защото усещаш някакво схващане в крака си? — попита я със закачлив шепот Ник, докато се отдалечаваха от един червендалест собственик на яхта, който го караше да му каже всичко, което знае за някаква петролна компания в Оклахома.

Лорън отпиваше от третата си чаша от питието, което имаше вкуса и гъстотата на шоколад, но вече започваше да си дава сметка, че то всъщност беше доста по-силно, отколкото си мислеше.

— Разбира се, че не — краката ми са в отлично състояние — заяви весело тя и насочи погледа си към хората, които играеха тенис по двойки на някакъв изолиран корт. Едната от жените, френска кинозвезда, бе свалила полата си и сега стоеше на високи токове само по горна дреха, покрита с пайети, изпод която се подаваха черни дантелени гащи.

Ник взе празната чаша от ръката на Лорън и я остави до неговата върху една масичка с чадър.

— Защо не се поразходим край водата?

На една от ярко осветените яхти шумно се веселяха. Застанали един до друг на брега, двамата слушаха музиката и смеховете и наблюдаваха как по повърхността на езерото се лееха снопове лунна светлина.

— Хайде да потанцуваш с мен — каза Ник и я взе в обятията си.

Тя облегна страната си върху гладката материя на смокинга му и започна да се полюлява заедно с него в такт с музиката, като потръпваше при допира на краката му до нейните.

Откакто се беше събудила тази сутрин, тя беше успяла да се срещне за разговор с господин Уедърби, да проведе интервю с Джим Уилямс, да обядва с Ник, да измине дълъг път и сега се намираше на това парти, където пи повече, отколкото изобщо някога си беше позволявала. Само в един-единствен ден бе успяла да усети и напрегнатост, и вълнение, и надежди, и страст, а беше с мъжа на своите мечти. Емоционалната въртележка, на която се бе носила цял ден, вече си казваше думата и тя се чувстваше уморена и доста замаяна.

Сети се за френската кинозвезда и тихичко се засмя:

— Ако аз бях онази жена, която играеше тенис, щях да си оставя полата, но пък щях да си сваля обувките. И знаеш ли защо?

— За да можеш да играеш по-добре? — промърмори разсеяно Ник.

— Не, та аз дори не знам да играя тенис. — Лорън рязко вдигна очи към него и весело му довери: — Причината да не сваля полата си ще бъде в това, че съм стеснителна. Или може би човек с повече задръжки? Е, няма значение, поне едното от двете. — Отново положи глава на гърдите му. Ник се засмя, а дланта му се плъзна надолу по голия й гръб и я притисна още по-плътно до тялото си. — Всъщност — продължи унесено тя — не съм нито стеснителна, нито пък със задръжки. Истината е, че аз съм един объркан продукт на полупуританско възпитание и либерално образование. Което означава, че на себе си не позволявам каквото и да било, но намирам за нормално другите да правят, каквото си поискат. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Той не отговори, вместо това я попита:

— Лорън, да не би случайно да си се понапила?

— Не съм сигурна.

— Недей и да бъдеш — нареди й.

Макар и изречена с тих глас, това си беше заповед и той очакваше да му се подчинят. Тя реши да възрази и рязко вдигна глава, но вниманието му веднага беше привлечено от устните й.

— Не се и опитвай — промърмори дрезгаво.

После впи устни в нейните в разтърсваща целувка, от която за нея не съществуваше вече нищо друго освен чувствените мъжки устни, прилепени страстно и неутолимо към нейните. Дланта му потъна в гъстата й коса, езикът се пъхна в устата и, срещна се с нейния и го погали, след което се измъкна, за да се вмъкне отново и отново, докато Лорън инстинктивно му даде онова, което той искаше. Устните й се отпуснаха и се раздвижиха заедно с неговите, разпалвайки желанието им. Младата жена усети неговата нарастваща страст и по тялото й пробягаха тръпки на удоволствие. Тя неволно изви тяло към него в неудържим порив да му доставя все по-голямо удоволствие, а той я придърпа още по-плътно към себе си.

Грубо прокара устни по страната й и дори шепотът му прозвуча с грубоватата дрезгавост на страстта.

— Мадам, начинът ти на целуване съвсем не е пуритански — каза и отново притисна устни към нейните.

Натискът на устните му постепенно се отпусна и накрая съвсем изчезна. Разтреперана от вълнение и страх, Лорън бавно отпусна чело върху рамото му. Толкова бързо, толкова страшно потъваше в тази бездна на страстта, че не беше в състояние да се спре. Следващите му думи само потвърдиха това:

— Нека да идем в „Заливчето“.

— Ник, аз…

Ръцете му плъзнаха към раменете й, след което я хвана здраво и я поотдалечи от себе си.

— Погледни ме — каза й нежно.

Лорън смутено вдигна очи.

— Желая те, Лорън.

Тези думи разпалиха истинска жар по цялото й тяло.

— Знам — прошепна плахо тя. — И се радвам, че е така.

Той се усмихна на нейната искреност и нежно постави длан върху страната й.

— И… — подкани я.

Лорън преглътна, напълно неспособна да откъсне взор от него или да го излъже.

— Аз също те желая — прошепна нерешително.

— В такъв случай — промърмори пресипнало той — защо още стоим тук?

— Хей, Ник! — извика някой. — Ти ли си това?

Лорън рязко се отдръпна настрани, сякаш вършеше нещо отвратително, след което едва не избухна в смях, когато Ник я придърпа към себе си и отвърна невъзмутимо:

— Синклер си тръгна още преди няколко часа.

— О, не, наистина ли? Но защо все пак го е направил? — попита мъжът.

— Явно е имал някакво по-интересно занимание — отвърна провлечено Ник.

— Да, сега разбирам — съгласи се добродушно човекът.

Въпреки грубия намек на Ник той явно нямаше никакво намерение да си тръгне. С изписана дружелюбна усмивка от сянката бавно се измъкна набит, мургав мъж, който в очите на Лорън моментално заприлича на малък мечок. Смокингът му се вееше, ризата му беше разкопчана, а пък папионката му висеше. Той изглеждаше… страшно симпатичен, помисли си тя, а Ник й го представи като Дейв Намбърс.

— Как се чувствате, господин Намбърс? — попита го вежливо.

— Не мога да се оплача от нищо, млада госпожице — отвърна той с усмивка. После се обърна към Ник: — На яхтата на Мидълтън се разиграват страхотни карти със зарове. Биби Лионардос току-що загуби двайсет и пет хиляди долара. Трейси Мидълтън мята все боклуци при залог от три хиляди долара на всяко хвърляне, а пък на Джордж му се паднаха по четири еднакви карти при две поредни раздавания. Шансът да се случи подобно събитие дори само веднъж е едно на четири хиляди. А пък шансът да се случи това събитие два пъти по ред трябва да е някъде около…

С любезна усмивка Лорън облегна глава върху гърдите на Ник и се притисна към него, докато се правеше, че слуша преценките на Дейв Намбърс за резултатите от хазартните залагания на яхтата. Не само че й беше студено, но вече й се доспиваше и бавното движение на дланта на Ник по гърба й оказваше почти хипнотично въздействие върху нея. Тя потисна една прозявка, носле — втора, но след няколко минути затвори клепачи.

— Ник, на твоята млада дама й се доспива, докато ме слуша — извини се Намбърс тъкмо когато изреждаше какви са възможните шансове за победа в някаква предстояща футболна среща.

Лорън смутено вдигна глава и се опита да се усмихне — нещо, което Ник наблюдаваше с развеселено изражение.

— Струва ми се — отбеляза той, — че Лорън е готова за леглото.

По-възрастният мъж хвърли поглед към нея, след което намигна на Ник:

— Ще ти излезе късметът.

После се обърна, леко махна с ръка и закрачи към къщата.

Ник прегърна младата жена, притисна я към мускулестите си гърди и зарови лице в благоуханната й коса.

— Наистина ли е така, Лорън?

Тя се сгуши в топлата му прегръдка.

— Кое по-точно? — промърмори.

— Че ще имам късмет тази вечер?

— Не — отвърна му сънено.

— Обаче грешиш. — Той се засмя. После отдръпна главата й назад и като погледна съненото й лице, поклати глава: — Хайде… вече си почти заспала. — Прегърна я през рамо и я поведе към къщата.

— Господин Намбърс ми хареса — отбеляза тя.

— Всъщност той по случайност се казва Мейсън. Намбърс^[1] му е прякор.

— Той е истински магьосник в математиката — отбеляза Лорън с възхищение. — Освен това е много мил. Дружелюбен е и е…

— Букмейкър при залагания — допълни Ник.

— Какъв?! — Тя щеше да падне от изненада.

Въпреки късния час цялата къща бе осветена и хората трескаво се забавляваха.

— Тези хора никога ли не си лягат? — попита Лорън, когато Ник отвори входната врата.

— Не и докато могат да минат без сън — отвърна той, докато се оглеждаше. Попита един прислужник коя е стаята, предназначена за Лорън, а после я поведе нагоре по стълбите. — Тази нощ аз ще преспя в „Заливчето“. Именно там ще прекараме утрешния ден — само ние двамата — Отвори вратата на нейната стая и добави: — Ключовете от колата ти са при иконома. Трябва само да тръгнеш на север по главния път и да изминеш около четири километра навътре по първата пресечка наляво. „Заливчето“ е в края на този път, то е единствената къща там — няма как да го пропуснеш. Ще те чакам в единайсет.

Наглата му самоувереност, че тя непременно ще има желание да отиде при него, както и да направи всяко друго нещо, което той пожелаеше, я подразни.

— Не трябваше ли първо да ме попиташ дали всъщност аз искам да остана сама с теб?

— Разбира се, че искаш. — Като се ухили срещу нея така, сякаш тя беше някакво забавно деветгодишно момиченце, той отбеляза с лека насмешка: — А ако не искаш, винаги можеш да поемеш в южна посока и да се отправиш към Мисури. — После обви ръце около нея и леко я целуна. — Ще се видим утре в единайсет.

Засегната от думите му, Лорън отвърна с горда насмешливост:

— Освен ако не реша да потегля към Мисури.

Когато Ник си тръгна, тя се отпусна в леглото и на устните й се появи неволна усмивка. Как беше възможно един мъж да се държи с такава самоувереност, с такава арогантност… и въпреки това да бъде невероятно чаровен? Досега тя беше твърде заета с ученето, с работата и с музиката, за да има сериозна връзка с мъж, а вече бе станала зряла жена. Добре знаеше какво иска — Ник. Той притежаваше всичко, което трябваше да бъде един истински мъж — сила, нежност, интелигентност, съобразителност, а освен това имаше и чувство за хумор. Беше красив и сексапилен…

Лорън взе възглавницата си и щастливо я притисна към гърдите си, като потриваше буза в бялата материя, сякаш това беше неговата риза. Ник си играеше с желанието й за близост, но тя искаше да го накара той също да изпита чувства към нея — искаше да спечели и неговото желание. Но за да събуди чувствата му, трябваше да се държи по-различно от всички останали жени, които той познаваше.

Лорън се отпусна по гръб и впери поглед в тавана. Той беше прекалено сигурен, че ще я има, помисли си. Ето например абсолютната му увереност, че тя ще отиде утре при него. Известна несигурност можеше да го обърка и да подпомогне постигането на нейната цел. Ето защо утре щеше да отиде с достатъчно закъснение, за да го накара да си помисли, че се е отказала. Единайсет и трийсет беше идеален час.

С усмивка на устните, все още прегърнала възглавницата, Лорън се унесе. Заспа с вътрешното успокоение и дълбоката наслада на жена, която знае, че е открила мъжа, чиято съдба е в нейни ръце.