Джоана Линдзи
Ти ми принадлежиш (9)

Глава 9

Константин се облегна на стола си и зачака. Беше сигурен, че Александра ще дойде при него, щом се увери, че е сам. Тя се появи след по-малко от две минути. Вероятно бе наблюдавала отнякъде кога графът ще излезе от кабинета. Щеше да се опита да избегне срещата с Васили. Но Константин нямаше да има такъв късмет.

Тя все още бе с дрехите, с които бе яздила, и изобщо не приличаше на дама. След това, което Васили му каза за срещата им при входа, Константин се страхуваше, че тя нарочно бе останала с работните си дрехи. Това бе нейният начин да се противопостави и той от опит знаеше, че Алекс ще упорства докрай. Почти бе започнал да съжалява, че не може да пътува с тях, за да види с очите си как непокорността и вироглавството й ще бъдат овладени от мъж, който — Константин не се съмняваше в това — имаше голям опит с жените.

Като се замисли, стигна до заключението, че промяната в плановете можеше да бъде и за добро. Ако всичко се бе развило така, както бе предвидил, те щяха да се оженят след по-малко от седмица, което бе недостатъчно, за да се опознаят. Но щом се налагаше първо да отидат в Кардиния — щеше да отнеме най-малко месец, в зависимост от скоростта, с която щяха да се движат — това щеше да даде възможност на Васили да ухажва Александра и да я покори напълно, преди двамата да се оженят.

Тъй като познаваше добре дъщеря си, Константин знаеше, че такава възможност изобщо няма да й се хареса. И, както и очакваше, тя премина направо на въпроса.

— Кога си тръгва графът?

— Утре сутринта, но ще тръгнете и двамата.

— И двамата ли? Значи той не е развалил годежа?

— Какво те е накарало да си помислиш, че ще го направи? Това, че си му казала, че не го искаш? Ти ме разочароваш, Александра. Мислех си, че семейната чест означава повече за теб, отколкото…

— Достатъчно! — прекъсна го тя. — Просто се опитах да сложа край на този фарс, като му казах истината. Но ако той приема жена, която не иска нищо от него… Трябваше да се досетя, че моите желания не означават нищо.

Когато тя не каза нищо повече, Константин се обърна предпазливо към нея.

— Но ти ще се омъжиш за него! Даде ми дума, че ще го направиш!

— Няма да бъда аз тази, която ще развали годежа — отвърна тя с цялата горчивина, която бе изпълнила душата й.

— Но си мислиш, че той ще го направи.

— След като ме опознае…

— По дяволите, Александра! Знам, че той те привлича. Сам го видях.

Александра повдигна с безразличие рамене.

— Не мога да отрека, че той е доста красив, така че няма начин да не е суетен като пуяк, освен това е развратен глупак.

— Предполагам, че имаш някаква причина да кажеш това! — процеди строго Константин.

— Имам. Той започна да флиртува с мен, но преди да разбере коя съм.

— А ти имаш толкова голям опит с мъжете, че можеш да направиш разлика между флиртуване и приятелско поведение?

Александра презрително изсумтя.

— Не мисля, че приятелското поведение включва и това да ме нарича „миличка“.

Вместо да се разгневи, както бе очаквала, Константин се разсмя.

— Радвам се да разбера, че той също те е харесал, въпреки дрехите, с които беше облечена. И тъй като вече се разбрахме, че ти също го харесваш…

— За нищо подобно не сме се разбирали! — прекъсна го разгорещено тя.

Но Константин не й обърна внимание.

— Най-малкото можеш да се опиташ да го харесаш.

Измина един дълъг, изпълнен с напрежение миг, преди тя да отговори.

— Много добре, ще се опитам.

— Наистина ли? — Константин примигна объркан.

Това беше лъжа, която тя смело хвърли в лицето му, но не можа да я повтори. Вместо това се обърна към баща си с въпрос.

— Спомена, че ще тръгнем утре. Защо?

— Непредвидено стечение на обстоятелствата, страхувам се. Мислех, че ще се ожените тук, след броени дни, но очевидно ще бъде подготвена голяма церемония в кралския дворец в Кардиния — по настояване на техния крал.

— Тогава не е ли чудесно, че мога да се приготвя за толкова кратко време?

Тя изрече тези думи с толкова сух тон, че не остави никакво съмнение, поне за баща й, как приема създалата се ситуация. Все пак на повечето жени им трябваха цели седмици, за да се приготвят за едно по-далечно пътуване. И въпреки че Александра пътуваше с малко багаж, дори на нея й бяха необходими няколко дни.

— Грешиш, Алекс. Графът не се опитва да ти създава неудобства. Просто причината е в неблагоприятното време. Забавянето му налага да тръгнете бързо, за да избегнете снежните бури в планините.

Александра изведнъж бе заинтригувана.

— Аз обичам снега. Искаш да кажеш, че той не го обича, така ли?

Фактът, че докато изричаше тези думи, тя се усмихваше, накара Константин да изстене.

— Надявам се, нямаш намерение нарочно да забавяш пътуването.

— За да отложа сватбата колкото е възможно повече? — Усмивката й стана по-широка. — Ти как мислиш? Още повече, съвсем справедливо е той да разбере какъв ще е животът му с мен.

— Александра, настоявам да се държиш…

— Вече получи единственото обещание, което ще измъкнеш от мен, татко. Смятай го за късмет, че получи и него.

Лицето му се зачерви от гняв.

— Ти каза, че ще се опиташ да го харесаш.

— О, ще се опитам, разполагам с предостатъчно време преди сватбата. Но не и тази вечер, затова ще трябва сам да забавляваш госта ни. Все пак имам да приготвям толкова много неща, сигурна съм, че цяла нощ няма да ми стигне.

— Ще вземеш малко багаж, по дяволите, както правиш винаги. Няма да допусна да ви застигне някоя от онези ужасни бури в планините заради твоята упоритост. Ще изпратя останалата част от нещата ти колкото е възможно…

— Тогава ще поискам два пъти повече неща — заяви тя, като тръгна да излиза.

— Алекс!

Тя затвори тихо вратата след себе си. Би предпочела да я затръшне силно, да хвърля разни предмети, да крещи, но не виждаше смисъл, когато вече бе загубила битката, поне що се отнася до баща й. Все още се чувстваше предадена и наранена и не бе сигурна дали някога ще може да му прости. Само като си помислеше, че се бе събудила тази сутрин с очакването за един съвсем обикновен ден!

Сега целият й досегашен свят бе обърнат с краката нагоре. Никак нямаше да й бъде лесно да го постави отново на мястото му.

Обаче бе решена да го направи на всяка цена. За нея бе истински удар да разбере, че сватбата все пак предстои, когато си бе мислила, че нещата са се уредили според желанието й, но не се чувстваше победена, що се отнася до младия граф. В гърдите й все още тлееше гняв, който сега бе насочен не само към баща й, а и към това красиво конте. Как смееше той все още да я желае след това, което му бе казала? И как смееше той да се забави толкова много, че да я принуждават да тръгне още на следващия ден?

Александра пое по стълбата към горния етаж, стиснала силно ръце в юмруци. Потропа силно по вратата на стаята за гости, където предполагаше, че бе настанен графът. С периферното си зрение забеляза, че три от прислужничките се навъртаха в края на коридора, но не се замисли върху този факт, тъй като не осъзнаваше, че годеникът й привличаше жените, както пламъкът на свещ привлича нищо неподозиращите пеперуди. Тъй като би предпочела да върши нещо друго, а не да се разправя за втори път с него, не бе чудно, че не успя да направи връзката.

Бе улучила стаята. Васили Петров веднага застана пред нея — полугол. Бе съблякъл палтото и събул ботушите си, бялата му риза бе разтворена и разкриваше част от гърдите и корема. Александра не бе в състояние да откъсне поглед от широките му гърди, осеяни тук-там с руси косъмчета. Той наистина бе целият златист, като млад лъв, но подобно на това животно бе истински хищник и много, много опасен. Александра инстинктивно почувства всичко това.

— Точно момичето, което исках да видя.

Той произнесе тези думи със снизходителен, дори презрителен тон. Не бе трудно да се отгатне защо. Александра все още беше в работните си дрехи без шапката и палтото. Дори не си бе направила труда да среше косите си, след като се бе върнала от езда. От стегнатата прическа, с която бе тръгнала сутринта, сега нямаше и следа, а щом шапката не поддържаше изхлузилите се кичури, те свободно падаха по раменете и гърба й. Хората, които я познаваха, бяха свикнали да я виждат в този й вид, затова тя обръщаше малко внимание на това как изглежда. Което, обаче, не можеше да се каже за гостите.

Когато Александра вдигна поглед към лицето му, се стресна, защото го видя да се усмихва. И каква усмивка само! Почувства как все едно стомахът й се преобръща и бе поразена, когато осъзна, че я напушва смях. Никога преди не й се бе случвало такова нещо. Нито пък бе изпадала в ситуация, когато не можеше да намери подходящите думи, а това й се случваше за втори път този ден.

Невероятно, но след няколко часа тя не го виждаше в по-различна светлина. Той бе толкова красив, че за нея бе трудно да го гледа спокойно, още по-малко да разсъждава разумно. За бога, щеше ли да е необходимо с усилие да се опитва да идва на себе си всеки път, когато го срещнеше?

Той я хвана, дръпна я рязко в стаята и затвори вратата зад нея. Александра се опомни и вдигна гордо брадичка.

— Тук ли ще се опиташ да ме съблазниш?

Очите му продължаваха подробно да я разглеждат и въпреки всичко тя се смути, когато той пренебрегна въпроса й и се обърна към нея, без да скрива изненадата си.

— Господи, изглеждаш така, като че ли току-що си станала от леглото.

Имайки предвид презрението му към нея, думите му бяха повече, отколкото тя би могла да понесе. Александра си спомни гнева, който изпитваше към него.

— Истинско чудо ще бъде, ако тази нощ изобщо мога да използвам леглото си. Благодарение на недомислието ти, сега ще приготвям багажа си цяла нощ.

Васили отмести поглед от нея, като че ли би искал да я види обратно в леглото, по-точно в своето собствено. След това се обърна към нея, като презрително сви рамене.

— За да отговоря на въпроса ти, сега е моментът да ти кажа, че съм на твоя страна. Аз също нямам никакво желание да се женя. Ако просто си направиш труда да кажеш на баща си, че не ме искаш, ще мога утре да си тръгна без теб и тогава няма да се налага да опаковаш багаж цяла нощ.

— Ти очакваш от мен да разваля годежа?

— Разбира се. Жените са известни с непостоянството си.

— Не мисля да го коментирам изобщо. Но в този случай става дума за семейна чест и тържествено поети обещания, така че за мен е важно, макар и да не ми харесва. Затова се налага непостоянният да бъдеш ти и ти да развалиш годежа. Високо бих оценила такава постъпка, преди да ми губиш времето с едно пътуване до Кардиния.

— Невъзможно — отвърна той, давайки воля на раздразнението си. — Достатъчно е да кажеш на баща си, че не ме искаш. Защо това те затруднява?

— Вече му го заявих, глупак такъв, но без никакъв резултат. И също му дадох дума да се омъжа за теб — ако ти не развалиш годежа. — Александра въздъхна дълбоко. Нямаше да има полза, ако започнеха да си крещят един на друг. Тя си наложи да възприеме по-спокоен тон. — Вижте какво, граф Петров, тъй като и двамата сме напълно откровени един с друг и сме съгласни, че никой от нас не желае този брак, защо просто не кажете на баща ми, че аз не съм подходяща жена за вас?

— Отлична идея, но това, разбира се, не е вярно. Като баронеса, за нещастие, ти си напълно подходяща. Това, че не искам да се оженя за теб, както и за която и да е жена, не е причина да пренебрегна желанието на баща си — поне така ме уверява майка ми.

Тя му хвърли пълен с отвращение поглед.

— Позволяваш на майка си да ти определя живота?

Тази невъзможна девойка наистина успя да го ядоса.

— А вие, баронесо, позволявате на баща си да определя вашия! — изръмжа той, като въпреки всичко се изчерви.

— Баща ми е едната от двете страни, които са уредили този смешен брак. Не мога да се явя отново пред очите му, ако не изпълня думата, която е дал. Но твоят баща е починал!

— Още по-основателна причина да не мога да се измъкна с чест от този проклет капан. Баща ми не е жив, за да се изправя пред него и да споря. Затова те съветвам да промениш мнението си или искаш да узнаеш какъв ще бъде животът ни, ако се оженим? Обещавам ти, че за мен никога няма да бъдеш нещо повече от досадно задължение, което с всички сили ще се старая да избягвам. За да доставя удоволствие на майка ми, ще прекарам с теб достатъчно време, за да ми родиш наследник, след което ще си свободна да преследваш собствените си удоволствия, както възнамерявам да направя аз. Моят живот изобщо няма да се промени, за разлика от твоя. Това приемливо ли ти звучи?

Александра бе стиснала здраво зъби, но успя да изобрази на лицето си усмивка.

— Разбира се, ако ти нямаш нищо против неудобните публични сцени.

— Моля?

— Чувствай се предупреден. Ако ме принудиш да се омъжа за теб, ти ще бъдеш мой, а аз не деля това, което е мое. И няма да можеш да ме избягваш или пренебрегваш, това мога да ти обещая. — След което тя внезапно захвърли в лицето му собствените му думи: — Това приемливо ли ти звучи?

Васили пристъпи, надявайки се да я уплаши, като се надвеси застрашително над нея, но тя дори не трепна.

— Не обичам да ме заплашват, разбра ли?

— Кой те заплашва? Ти ми каза как ще бъде, когато се оженим, аз пък ти казах как ще реагирам. Щях да помисля сериозно върху това, ако бях на твое място, Петров. Тази нощ ще ти е последната, когато ще имаш възможност да спиш безгрижно.