Джоана Линдзи
Ти ми принадлежиш (6)

Глава 6

Александра яхна коня и полетя в галоп. Мина през селото, през града, след това навлезе в тучните ливади, където накрая остави Принц Миша да препуска без посока. Едно от момчетата я следваше, както винаги, но тя не бе обърнала внимание кой от братята по-точно яздеше след нея, нито се обърна, за да види. Най-вероятно беше Конрад, който, на тридесет години, бе най-възрастният и най-отговорен от тримата братя. Тимофей и Стенка, близнаците, само й се караха, когато се впуснеше нанякъде, без да ги предупреди, но Конрад щеше да й трие сол на главата, докато й призлее.

Александра беше израснала с братята Разин и прекарваше толкова време в техния дом, колкото и в своя собствен. Те бяха братята, които тя никога не бе имала, бяха най-големите й приятели, а понякога представляваха истинска напаст божия. Единствената им сестра, Нина, която би трябвало да й е камериерка, в действителност бе най-близката й приятелка. Тя беше една година по-млада от Александра, но дори и тя се бе омъжила. Съпругът й бе починал преди две години.

Брак.

Мразовитият есенен вятър бе изсушил сълзите на Алекс, слабост, на която тя рядко се поддаваше; единственото, от което в момента изпитваше нужда, бе не да плаче повече, а да продължи да язди някъде надалеч и никога да не се върне вкъщи. Конрад, разбира се, никога нямаше да й позволи да направи това. Дори когато научеше какво бе сторил баща й, нямаше да я остави да се държи като страхливка. Той щеше да се ядоса, както се бе ядосала и тя, но казаците никога не се отказваха от битките, а той би приел този годеж като поредното предизвикателство. Тя също щеше да го възприеме по този начин, когато престанеше да я боли толкова. Или когато вече не се чувства така изоставена и предадена.

Брак.

Проклетият Кристофър Лейтън! Защо я бе забелязал на първия й бал в Санкт Петербург? Защо я бе ухажвал толкова усърдно и й бе заявявал, че я обича? Той бе помощник на английския посланик, държеше се така светски, маниерите му бяха толкова безупречни и бе толкова красив! Напълно си бе изгубила ума по него.

Обичаше го — сигурно го обичаше, за да чака седем години предложението му за брак, което той още не бе направил. Седем години, които дори за нея бяха прекалено дълъг период. Дори не можеше вече да си спомни ясно лицето му, толкова отдавна не го бе виждала. Но писмата му винаги бяха изпълнени със страст и дълбоки чувства, дори и последното, което бе получила съвсем наскоро. Той винаги пишеше за любовта си към нея и колко много му липсва тя. И откакто се бе върнал в Англия, я уверяваше, че се опитва отново да получи дипломатическа мисия в Русия, така че отново да бъде близо до нея. Но в нито едно от писмата си не бе споменавал за брак. И въпреки цялата си смелост, Александра никога не успя да събере кураж да го попита направо.

Сега разбираше, че е трябвало да го направи. Преди време трябваше да го последва в Англия, а не да се подчинява на отказа на баща си. Само ако можеше още веднъж да се срещне с Кристофър…

Точно в този момент Александра взе решение. Щеше да замине за Англия веднага след като се уреди въпросът за годежа й с благородника от Кардиния. От продажбата на собствените си коне бе спестила значителна сума пари. Трябваше да измисли начин да напусне страната така, че баща й да не може на момента да я спре. След като веднъж потеглеше за Англия, нямаше да е в състояние да я открие и да осуети намеренията й.

Като взе това решение, част от напрежението я напусна и тя забави ход, давайки възможност на Конрад да я настигне. Но зад нея беше не Конрад, а Стенка Разин, който я гледаше намръщено.

— С този бесен галоп се опита да убиеш и двама ни, прав ли съм? Или само се опита да умориш конете?

— Просто се опитвах да прогоня някои демони — отвърна тя.

— Познавам ли някой?

— Вземи баща ми например.

— А, значи става дума за поредната кавга с баща ти — Стенка се усмихна с разбиране.

От тримата братя Стенка бе този, който на нищо не гледаше сериозно. Той обичаше живота и намираше удоволствие и радост и в най-абсурдните неща. Винаги, когато Александра беше ядосана или наранена или просто не бе в настроение, той успяваше да я разсмее. Но този път Александра се страхуваше, че Стенка няма да може да я развесели.

Тимофей съвсем малко се различаваше от него. Братята толкова си приличаха, не само външно, че бе просто невероятно. Двамата бяха на двадесет и седем години, с черна коса и сини очи — наследствени черти в семейството им — имаха еднакви вкусове, включително и за жени, което беше причина те постоянно да си съперничат и да се бият. И двамата кипваха много лесно и не бе нещо необичайно сбиванията им да завършат с някое насинено око или сцепена устна.

— Не разбирам защо споровете с баща ти те разстройват толкова много, след като винаги печелиш — отбеляза Стенка.

— Не и този път.

— Искаш да кажеш, че не си излязла победителка?

Изразът му на безкрайно удивление, който нарочно бе предал на лицето си, не предизвика усмивката, на която се бе надявал.

— Не съм.

— Предполагам, че за всичко на този свят си има първи път — въздъхна Стенка. — Какво стана този път, че не можа да спечелиш?

— Татко ме е сгодил за един граф от Кардиния.

Този път смаяното изражение на Стенка не бе преструвка.

— Той не би ти причинил това.

— Сключил е договора преди петнадесет години.

— О, когато си била все още бебе — отвърна той с такъв тон, като че ли това обясняваше всичко.

— Хубаво бебе, на десет години!

Стенка направи неопределен жест с ръка.

— Какво ще правиш сега?

— Мисля, че най-доброто средство е откровеността — отвърна безстрастно тя. — Просто ще кажа на този кардински граф, че не искам да се омъжвам за него.

Стенка й хвърли дълъг, преценяващ поглед, от върха на кожената й шапка до обутите й във високи ботуши крака.

— Той може и нищо да не разбира от жени, но е достатъчно да ти хвърли само един поглед и ще си помисли, че е умрял и е попаднал в рая. В този случай от откровеността ти няма да има никаква полза.

При тази възможност Александра изстена отчаяно.

— Изобщо не ми помагаш, Стенка.

— А трябва ли да го направя?

— Бих оценила високо помощта ти.

— Добре тогава — отвърна весело той. — Двамата с Тимофей ще го нападнем, ще го набием и ще го прогоним.

— Освен това, докато си говорим, той може би вече е пристигнал в имението — промълви тя, после добави, за да не приеме думите й като разрешение да извърши това, което бе предложил. — И няма да нападаме и да пребиваме един братовчед на краля — освен в краен случай.

Стенка подсвирна смаяно.

— Кралски братовчед? Но тогава защо не искаш да се омъжиш за него?

Тъмносините й очи започнаха да хвърлят виолетови мълнии.

— Защото обичам Кристофър.

— Обичаш него? — възкликна Стенка с такова презрение, че Александра отстъпи крачка назад. Всички те знаеха за англичанина и се бяха радвали за нея, но годините се нижеха една след друга, а той изобщо не й бе предложил да се оженят. — Не ми говори за този никаквец!

— Аз също не искам да чувам за него.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Добре щеше да бъде, ако си бях излял душата и ти бях казал какво мисля за него.

Лицето му придоби израз на такова разочарование, че тя се разсмя. Стенка също се усмихна, доволен от резултата, който беше постигнал.

— Тогава да вървим и да се срещнем с твоя годеник — предложи той. — Човек никога не знае, може и да го харесаш.

Когато тя недоволно изсумтя, той добави:

— Не е невъзможно.

— Но няма да има никакво значение.

Не беше необходимо да пита защо, тъй като знаеше, и това бе най-лошото от всичко. Тяхната Алекс беше толкова безрезервно лоялна, дори когато не й се отвръщаше със същото. И баща й очевидно бе напълно прав. Ермак, бащата на Стенка, неведнъж бе чувал барона да повтаря едно и също и всичките членове на семейство Разин напълно споделяха мнението му. Някой трябваше да застреля проклетия англичанин още много отдавна.