Джоана Линдзи
Ти ми принадлежиш (5)

Глава 5

Два месеца по-късно момичето, което Таня така искрено бе съжалявала, все още бе в блажено неведение, както че има годеник, така и за предстоящото му пристигане.

Ана беше с Константин, когато Богдан донесе новината, че благородникът от Кардиния е само на няколко часа път оттук. Баронът беше поставил неколцина от хората си на няколко места по пътя точно с тази цел — да не бъде изненадан от пристигането на сина на Симеон. Съществуваше още една причина и тя бе, че изчакваше до последния момент, за да каже на дъщеря си за предстоящата сватба, въпреки възраженията на Ана.

— Той, изглежда, е пътувал възможно най-бавно дотук — изръмжа недоволно Константин. — Писмото на графинята, с което ме информира, че синът й е вече на път, дойде преди повече от месец. Би трябвало да пристигне веднага след него.

— И какъв извод си правиш? — попита Ана, а той се намръщи. — Точно така. Това говори само едно — той не желае да се жени!

Константин беше изнервен до крайна степен не само защото граф Петров щеше да пристигне всеки момент, но и защото му предстоеше да съобщи на Александра за него. Ана разбираше много добре за какво си мисли той.

— Кога смяташ да й кажеш? След като годеникът й пристигне ли?

— Значи не мислиш, че това може да помогне, искам да кажа, тя да се срещне с него, без да знае кой е той?

— Ти полудя ли или какво? Той ще спомене за годежа, а тя ще му се изсмее в лицето. Чудесно начало на брака им, няма що!

Константин се навъси още повече. Ана постоянно го укоряваше за решението му. Странно, но колкото повече подклаждаше чувството му за вина по този въпрос, толкова по-упорит ставаше.

Сега, когато той дори не се помръдна да повика Александра и да й съобщи новината, Ана изпусна дълбока въздишка. Бе смутена и разтревожена.

— Поне й дай възможност да се преоблече, или искаш той да я види в мъжкия й костюм за езда?

Беше права, разбира се, а баща й дори не се бе замислял за това. На Александра щеше да е необходим поне час, за да се изкъпе и да премахне от себе си и от дрехите си вонята на коне, да се преоблече и да се нагласи, а изобщо не можеше да се каже колко щеше да продължи спорът им преди това. Нито веднъж не допусна, че може да мине и без спорове и кавги. Познаваше дъщеря си достатъчно добре.

Обременен от тези мисли, Константин стана и излезе от трапезарията, където двамата с Ана бяха изяли своята късна закуска. Изпрати един слуга до конюшнята да повика Александра и се оттегли в кабинета си да я чака. Ана подаде глава през вратата и, въпреки споровете и несъгласията им по този въпрос, тя му се усмихна топло.

— Пожелавам ти късмет, скъпи.

Част от напрежението го напусна. Трябваше да си признае, че бе извадил страхотен късмет. Имаше три живи и здрави дъщери, две, от които го бяха дарили с внуци, и Ана.

— Сега къщата ще остане напълно на наше разположение. Ще се омъжиш ли за мен?

Усмивката й стана по-широка.

— Не.

В отговор той се разсмя, а Ана се оттегли в стаята си. В един от следващите дни тя се готвеше да го изненада и да му даде отговора, който той искаше да чуе. Дотогава нямаше да навреди да си остане неин любовник.

Няколко минути по-късно в кабинета се появи Александра, като пристъпи към баща си с енергична походка.

— Разговорът ни няма да трае дълго, надявам се. Трябва да се позанимавам малко с Принц Миша. Освен разходка, му е нужна и малко тренировка.

Тя говореше за един от своите жребци, малките от собственото й хергеле, които наричаше „бебчета“.

— Днес можеш да оставиш някое от момчетата на Разин да свършат тази работа.

Александра повдигна учудено вежди.

— Толкова ли дълго ще разговаряме?

— Най-вероятно.

Като изпусна въздишка на примирение, тя свали шапката си, пъхна я в единия джоб на палтото си и се отпусна на стола срещу бюрото му.

— Добре, сега пък какво съм направила?

— Най-напред можеш да ми покажеш как би трябвало да седи на стола една дама, а после…

— Много ли е лошо това, което имаш да ми казваш, че го усукваш толкова?

Константин погледна изненадано дъщеря си и се намръщи. Александра винаги даваше ясно да се разбере, когато й губеха времето. Той реши да влезе в тон с нея и да премине направо на въпроса.

— Нищо не си направила, Александра, напротив, предстои ти да го направиш. По-точно ще се омъжиш и то след няколко дни. Годеникът ти ще пристигне тук след по-малко от два часа и бих искал да сложиш най-хубавите си дрехи…

— Спри за малко, татко. Каквото и да си обещал на този човек, за да се ожени за мен, можеш да му го дадеш и да го изпратиш обратно, откъдето е дошъл. Не съм променила намеренията си след последния ни разговор.

Тя не бе повишила глас, дори не изглеждаше ядосана, а само леко отегчена. Разбира се, все още не бе осъзнала пълното значение на това, което й бе казал. Константин никога не бе лъгал дъщеря си. Фактът, че в момента правеше точно това, го накара да се изчерви. За щастие, тя го прие като израз на гнева му.

— Това, което ти казвам, няма нищо общо с последния ни разговор на темата брак — заяви той. — Говоря ти за брачния договор, който подписахме преди петнадесет години двамата със Симеон Петров, преди той да се помине. Този договор е обвързващ, Александра. Той те задължава да се омъжиш за сина на Симеон, граф Васили Петров.

Тя скочи за миг на крака и се облегна на бюрото, страните й бяха зачервени като неговите, но при нея причината със сигурност беше гневът.

— Кажи ми, че това е лъжа! — изкрещя тя ядосано, когато той поклати глава. — Лъжа е, знам, че е лъжа! Никога досега не си ми казвал, че имам годеник, дори не си споменавал нещо подобно! Това няма никакъв смисъл. В противен случай ти би хвърлил в лицето ми този договор и въпросния годеник, когато ти казах, че ще приема предложението на Кристофър. Нямаше да ме оставиш да чакам цели седем години, ако бях обречена на някой друг. И какво ще кажеш за всичките онези мъже, които водеше тук, надявайки се, че някой от тях ще ме заинтересува?

— Ако спреш да крещиш за момент и се успокоиш, ще ти обясня.

Александра не седна, не се успокои, но замълча, което не бе никак лесно, когато толкова много й се искаше да крещи. Константин добре осъзнаваше този факт, но той бе имал предостатъчно време, за да измисли разумно обяснение за така нареченото си „мълчание“ през всичките тези години.

— Не мога да отрека, че исках да се омъжиш за сина на Симеон, точно както го искаше и той. Както добре знаеш, той ми беше най-добрият приятел. Тогава ти беше толкова малка, толкова послушна. Нямаше начин да знам, че ще израснеш толкова самоуверена, нападателна и свадлива, толкова упорита…

— Разбирам какво искаш да кажеш, татко — процеди Александра.

Константин се покашля, преди да продължи.

— След първия ти сезон в обществото разбрах, че няма да се примириш с предопределен съпруг. Мислих много повече за твоето щастие, отколкото за своята чест. Затова реших да ти дам време сама да избереш, освен това се надявах, че младият граф пръв ще наруши честта и ще се ожени, като по този начин развали годежа с теб.

— А какво щеше да стане, ако аз се бях омъжила?

Константин знаеше, че тя ще му зададе този въпрос и се бе подготвил добре за него.

— Първо, трябва да знаеш, че Васили никога не ми писа, което ме накара да се чудя дали Симеон, преди да умре, е казал на семейството си за договора. Малко вероятно бе да не им е казал, но аз бях започнал да разчитам на тази възможност, когато ти се влюби в онзи англичанин.

— Разчитал си? Та ти презираше Кристофър!

— Но ако той можеше да те направи щастлива…

— Остави това! — прекъсна го нетърпеливо тя. — Ако семейството на приятеля ти никога не е знаело…

— Не съм казвал такова нещо. — Сега беше негов ред да я прекъсне. — Казах само, че е възможно те да не знаят нищо. Но какъвто и да бе случаят, ако ти бе приела предложението на някой друг, аз трябваше да пиша на Васили Петров и да го уведомя и бях готов да го моля да оттегли претенциите си спрямо теб.

Когато Константин бе обмислял какво ще каже на дъщеря си, бе решил, че думата „моля“ бе идеална за целта, тя щеше да подскаже на Александра, че той е бил напълно на нейна страна, преди тя да заяви, че изобщо няма намерение да се омъжи. Но сега по изражението й можеше да съди, че това за нея изобщо нямаше значение.

— И така, кога ти писа той? — настоя тя.

Константин се страхуваше от този въпрос, надяваше се, че тя нямаше да го зададе. Сега целият й гняв щеше да се изсипе върху него, тъй като точно по този въпрос не можеше да я лъже; тя щеше да научи истината, когато се срещнеше с граф Петров.

— Не той ми писа, Алекс.

— Ти си му писал тогава? Ти!

— Ти пък не ми предостави никакъв избор — отвърна Константин. — Вече си на двадесет и пет години и все още нямаш съпруг. Ако бе положила и най-малкото усилие да промениш това положение…

— Нямам нужда от съпруг!

— Всяка жена има нужда от съпруг!

— И кой го казва?

— Бог, в своята мъдрост…

— Или Константин Рубльов в своята!

Отново бяха започнали стария спор, нещо, което му бе до болка познато.

— Имаш нужда от съпруг, за да те дари с деца.

— Не искам деца!

Това бе толкова очевидна лъжа, че Константин не можеше да я отмине с мълчание. Гласът му се снижи до шепот.

— Знаеш, че това не е истина, Алекс.

Александра едва не се разплака от яд. Казваше си, че гневът бе виновен за това, че се чувстваше толкова разстроена, а не фактът, че бе преминала възрастта за женитба и че дори само мисълта за деца вече й се струваше смешна. В моменти като този тя наистина мразеше човека, когото се бе заклела да чака. Въпреки че Кристофър й пишеше често, откакто бе напуснал Русия преди три години, в нито едно от неговите писма не се съдържаше предложението за женитба, което тя очакваше.

Тя почти беше решила да се откаже от Кристофър, но не беше казала на баща си, а очевидно бе трябвало да го направи. Невероятно, но това, което бе направил баща й току-що, бе променило решението й. Но дори и да не беше влюбена в някой друг, пак не би приела някакъв странник за съпруг. Урежданите с договор годежи бяха безвъзвратно останали в миналото. Това, което баща й й беше приготвил, бе не само непоносимо, то беше възмутително.

Алекс се опита да овладее гласа си и почти успя.

— Когато този мъж пристигне, посрещни го, както си бил намислил, и после се отърви от него. Можеш да му дадеш Гордостта на Султана като обезщетение за това, че си е направил труда да дойде дотук.

Тя успя да го шокира.

— Възнамеряваш да му дадеш най-расовия си кон?

— Няма ли да разбереш най-после, че не искам странник за съпруг?! — възрази тя, въпреки че в гърлото й се бе свила буца.

Младата жена бе отгледала този кон от малко жребче и го обичаше страстно.

— Той няма да бъде вече странник, след като веднъж се срещнеш с него. За бога, Александра, синът на Симеон е първи братовчед на Стефан, краля на Кардиния. Разбираш ли каква добра партия за женитба е той?

— Трябва ли това да ми прави особено впечатление?

Той се изправи, като я гледаше сърдито от другата страна на бюрото.

— За мен има огромно значение. Между другото, ти нарочно пренебрегваш факта, че годежът е също толкова задължаващ, колкото и бракът. Този годеж бе уреден от мен и от приятеля ми Симеон с най-добри намерения и с вярата, че вие двамата ще живеете щастливо. От друга страна, момичето ми, след всичките тези години Васили Петров е все още неженен. Ти все още не си омъжена. Така че нямаме никакви основания да отлагаме сватбата.

— В крайна сметка ти би могъл да го помолиш да скъса този проклет договор! — извика тя.

— В крайна сметка ти би могла да дадеш на човека шанс. Той идва тук да се ожени за теб, като по този начин изпълнява честната дума на баща си. Как можеш да си помислиш да постъпиш по друг начин?

— Чест. — Тя едва си пое дъх от смущение. — Правиш го въпрос на чест?

Константин се поколеба. Той знаеше, че тя ще се разсърди, но сега като че ли щеше да заплаче, а той не би могъл да понесе това.

„И то заради този проклет англичанин“ — помисли си. Тя все още се надяваше, че той ще се ожени за нея. Каква безсмислена лоялност. Но дълг на бащата е да предпазва дъщеря си от собствените й заблуждения. Както и да е, той би развалил годежа, ако се убедеше, че няма никакъв шанс Петров да я направи щастлива.

— Това вече е въпрос на чест. Аз дадох дума, когато подписах брачния договор.

Ръцете й се свиха в юмруци и тя удари по бюрото, преди да му обърне гръб. За да не остави никакво съмнение за настроението си, ритна стола, който бе освободила, и той се преобърна на пода.

— Няма причина да ми съсипваш кабинета — рече строго баща й.

— Ти ми съсипваш живота! — горчиво отвърна тя.

— Какъв живот? Всичко, което те интересува, са конете. Всяка минута, когато не спиш, си в конюшнята. През повечето време оставам с впечатлението, че си забравила, че си жена.

При този коментар тя избухна в сълзи, които толкова дълго бе сдържала. Баща й я беше предал. Нямаше значение, че това е било преди петнадесет години — с най-добри намерения. И точно това, което той презираше, нейната така наречена липса на женственост, му позволи да победи. Колко жени се интересуваха от честта? Но тя не беше такава и той го знаеше.

— Много добре, аз няма да откажа да се омъжа за твоя скъп кардинец.

Тя бе на половината път до вратата, когато добави на себе си: „Но ти обещавам, че той ще откаже да се ожени за мен!“.

— Надявам се, че ще се облечеш подходящо. Просто смени дрехите си.

— О, не, ако иска да се ожени за мен, ще трябва да ме види такава, каквато съм обикновено, а не както рядко се обличам.

Зачервен от гняв, Константин й изкрещя да се върне, но тя излезе с бърза крачка от стаята и затръшна вратата. Той се отпусна обратно на стола си, като се чудеше дали е победил, а и обезпокоен, защото тя не бе спорила толкова, колкото бе очаквал. Човек не биваше да се доверява на Александра, когато се предаваше лесно.