Метаданни
Данни
- Серия
- Кардиния (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- You Belong to Me, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Таня Найденова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 289гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и начална корекция
- Xesiona(2009)
- Корекция
- maskara(2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- ganinka(2009)
- Допълнителна корекция
- hrUssI(2012)
Издание:
Джоана Линдзи. Ти ми принадлежиш
Американска. Първо издание
ИК „Торнадо“, Габрово, 1998
Технически редактор: Никола Христов
Редактор: Мая Арсенова
Коректор: Мариета Суванджиева, Магдалена Николова
ISBN: 954-190-044-5
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация
- —Добавяне на анотация
- —Корекция от hrUssI
Глава 39
Васили чакаше бъдещата си съпруга в преддверието на параклиса на двореца, а приятелите му шеговито го смушкаха в ребрата, защото бе пристигнал твърде рано. Въпреки че не бе казал нищо, той предпочиташе сватбата да се бе състояла предния ден, ако не мислеше, че Александра щеше да се усъмни и да го разпитва по каква причина бърза толкова. За него в никакъв случай не бе твърде скоро и нямаше да спре да се тревожи, докато церемонията не приключеше.
До този момент бе успял да избегне срещата с бащата на Александра. С още малко късмет…
Васили очакваше всеки момент да се появи Таня и да съобщи, че булката е пристигнала, но вместо нея на вратата на параклиса застана Константин Рубльов, а изражението на лицето му бе мрачно и заплашително.
— Къде си скрил дъщеря ми?
Васили въздъхна. Късметът изобщо не бе на негова страна още от момента, когато бе срещнал дъщерята на този човек. Но бе решен на всяка цена да промени този факт. Хвърли многозначителен поглед към Стефан.
— Имаш ли нещо против да ни оставиш сами?
Стефан отмести поглед от разгневения баща към Васили и повдигна учудено вежди.
— Трябва ли?
— По дяволите, Стефан…
Братовчед му се разсмя, обгърна с едната си ръка рамото на любопитния Лазар, а с другата — смаяния Серж и ги поведе към изхода.
Останал сам с Константин, който се бе изчервил от смущение заради избухването си пред краля на Кардиния, когото не бе познал, Васили се обърна към него:
— Алекс прекара нощта в двореца с придворните дами на кралицата. Всеки момент ще дойде, за да се венчаем.
— Не й ли беше съобщено, че съм тук?
— Да — отвърна Васили, след това неохотно добави: — Но се страхувам, че тя не иска да ви вижда, сър.
Константин веднага забрави за смущението си.
— Глупости. Двамата с дъщеря ми сме много близки. Тя…
— Може би точно затова толкова я боли от това, което направихте — прекъсна го Васили.
Гневът на Константин се смекчи.
— Значи тя знае, че никога не е имало договор за годеж?
— Не, не знае. Когато майка ми го съобщи, тя вече си бе тръгнала. Предпочетох да не й казвам. Но този договор вече няма никакво значение. Помолих я по всички правила да се омъжи за мен и тя прие.
— Значи вече е щастлива с теб?
— Ще бъде.
Тези думи бяха изречени с такава решителност, че Константин не можеше да не му повярва.
— Слава богу — отвърна той. — След като научих от майка ти как се е държала с всички, страхувах се, че Алекс никога няма да приеме да се омъжи за теб и затова е избягала. Но ако сега се е съгласила…
— Казах, че ще бъде щастлива, бароне. Засега тя все още се опитва да приеме факта, че любимият й Лейтън се е оказал един презрян негодник, който никога не е искал да се ожени за нея. Дадох й време да преодолее чувствата си към него, но след като се оженим, тя ще го забрави, обещавам ви.
Константин се намръщи.
— Да не искаш да кажеш, че тя просто е отстъпила и затова се е съгласила да се омъжи за теб? След всичкото време, което прекарахте заедно?
— Страхувам се, че ние двамата в самото начало се отнесохме твърде зле един с друг — призна Васили. — Тя не искаше да се омъжи за мен, аз също не я исках за своя съпруга. Но след това промених решението си, бароне. През целия си живот съм съблазнявал жени, но не можех да направя същото с единствената жена, която бях готов да направя своя съпруга. След като се оженим, няма да бъда толкова резервиран.
— След като Алекс не знае, че никога не имало истински договор, защо не иска да ме види?
— Очевидно тя не ви е простила, че я хвърлихте в ръцете ми по този начин. Аз пък, от друга страна, не бих могъл да изразя благодарността си. Сега мога съвсем откровено да кажа това. Наистина поехте върху себе си голям риск, бароне. Ако не изпитвах такива чувства към Александра, бих…
Васили не довърши, тъй като в този момент се появи Таня.
— Булката пристига… о, извинявайте.
— Всичко е наред, Таня. Това е бащата на Александра.
Кралицата учтиво кимна.
— А Стефан?
— В параклиса е — отвърна Васили.
— А ти самият не трябва ли да чакаш при олтара?
— Разбира се, само след миг съм там.
Таня кимна още веднъж и се отправи към вратата на параклиса. Васили бе поставен в неудобното положение да помоли бъдещия си тъст да напусне. Не искаше Александра отново да се разстрои, като го види. Но и този път късметът му изневери.
Тя изведнъж се появи и той затаи дъх, поразен от красотата й. Сватбената й рокля бе с цвят на слонова кост, украсена с бяла брюкселска дантела и малки перли. Но когато забеляза баща си, Александра се обърна и излезе.
— Алекс! — извика Васили и изтича след нея.
Но Константин вече го бе изпреварил. И тъй като вече бе твърде късно, за да направи каквото и да било, Васили предпочете да изчака, давайки възможност на барона поне да опита да оправи отношенията с дъщеря си, като му пожела успех.
Александра не спираше да тича. В очите й отново напираха предателски сълзи, но тя бе твърдо решена този път да не им позволи да потекат. Нямаше да говори с баща си, нямаше…
Константин я настигна, преди да бе изминала и половината път по коридора. Опита се да я вземе в прегръдките си, но тя се отскубна.
— Не ме докосвай! Недей! — След това избухна: — Не разбирам защо си дошъл. Не мога да приема, че се интересуваш…
— Господи, Алекс, знаеш, че това не е истина!
Изпълненият му с болка поглед караше сърцето й болезнено да кърви, но тя не искаше, не трябваше да допусне това да й повлияе.
— Това, че изобщо се намирам тук, показва колко се интересуваш! Никога не съм била по-нещастна и затова мога да благодаря само на теб!
— Не разбирам. Двамата с Васили си подхождате идеално. Той много те харесва. Защо не искаш да дадеш възможност и на двама ви да бъдете щастливи?
— Защото бях влюбена в друг — или поне така си мислех. Ти, разбира се, много ще се зарадваш да чуеш, че съм направила ужасна грешка — заговори тя с горчивина. — Но дори и да не беше така, между нас с Васили нямаше да се случи нищо различно, тъй като от самото начало той беше против брака. Единствената причина, поради която промени мнението си, е, че някой ден все ще трябва да се ожени, а не иска да си дава труд да ухажва друга жена — не че си е дал кой знае какъв труд с мен.
— Не останах с такова впечатление. Не мисля, че той се жени за теб по тази причина, Алекс. Но по-важното е какви са твоите чувства?
— Какво значение има, когато той не ме обича?
— Тогава не е необходимо да се омъжваш за него — отвърна Константин. — Ще говоря с…
— Не си прави труда. Собствената му майка му каза, че не може да се ожени за мен, но той не я послуша. Васили напълно е променил мнението си. Още повече, вече е твърде късно да разваляш годежа. Обещах му да се омъжа за него. И ще го направя — веднага след като си тръгнеш!
— Алекс!
— Съжалявам, но не мога да ти простя това, което ми причини. И… повече нямам какво да ти кажа!
Тя му обърна гръб и затвори очи, премаляла от болката, която я заля на мощна вълна. За един дълъг миг се възцари тишина, след това Александра долови отдалечаващите се стъпки на баща си, след което вече не бе способна да сдържа сълзите си. Чувстваше огромна буца в гърлото си, която щеше всеки момент да я задуши. Господи, това щеше да я убие!
Изведнъж Васили се озова до нея, притегли я нежно в прегръдките си и прошепна в ухото й:
— Обещавам ти, Алекс, кълна ти се, че ще бъдеш щастлива с мен. Един ден ще благодариш на баща си, че ни събра заедно, затова сега те моля да му простиш. Кажи му, че му прощаваш, скъпа. Няма да съжаляваш за това.
Александра вече ридаеше на гърдите му, отмести леко глава и го погледна — образът му бе замъглен от напиращите сълзи, но не й убягна искреното му и загрижено изражение и… О, господи, какво беше направила!
Тя се отдръпна и се втурна по коридора, викайки баща си и молейки го да почака. Той почти бе достигнал изхода. Когато я чу, спря и се обърна. Александра видя, че той също плачеше, от гърдите й се откъсна вик на болка и тя се хвърли в прегръдките му.
— Съжалявам, татко, не исках да кажа това. Изобщо не исках да кажа това! — ридаеше тя.
— Знам, знам. Спри да плачеш, Алекс, всичко е наред…
— Не, не е. Исках да те нараня, защото и аз се чувствах наранена, но не е твоя вината, че Васили не ме обича.
— А аз мисля, че те обича, Алекс — отвърна Константин и попи сълзите от страните й.
— Не ме обича, но ще го накарам да ме обикне! — заяви решително тя. — Самосъжалявах се, вместо да се боря за това, което искам, за любовта си!
При тези думи Константин не можа да се въздържи и се разсмя.
— Ето, това вече е моето момиче!
И цялата болка, която измъчваше Александра, в миг изчезна. Обърна глава назад и видя Васили, застанал там, където го беше оставила. Нейният златен Адонис, по-красив от всякога! Той току-що й бе обещал да я направи щастлива.
Александра отново се обърна към баща си, а на устните й заигра щастлива усмивка.
— Ще ме предадеш ли на младоженеца, татко?
— Значи ти наистина го обичаш?
— О, да, повече, отколкото мога да изразя с думи! — След това се усмихна. — И повече, отколкото той заслужава.
— Тогава нека не отлагаме повече сватбата.