Джоана Линдзи
Ти ми принадлежиш (35)

Глава 35

Перспективата за още един месец непрекъснато пътуване се стори на Александра ужасна. Горе-долу толкова щеше да й отнеме да стигне до Англия. Никак не й харесваше да язди непознати коне. Едва бяха излезли от Кардиния и тя бе започнала да тъгува за собствените си коне. Затова за нея, както и за Нина, бе истинско облекчение срещата им с лейди Беатрис Хавършам във Варшава, която ги покани да продължат пътуването си в нейната карета.

Лейди Беатрис беше на около четиридесет и пет години, възпълна и носеше русата си коса по начин, който сигурно е бил моден, когато е била младо момиче, което не изглеждаше смешно само заради веселите й сиви очи. Удивително, но тя познаваше Александра от нейния единствен сезон в Санкт Петербург. Английската дама и съпругът й, който вече беше покойник, по онова време бяха посетили града заедно с приятели и тя бе забелязала Александра на няколко приема, включително на онази вечеря на Олга Романова, след която неофициално Александра бе отстранена от елитното общество на Санкт Петербург.

Но именно този прием бе станал причина лейди Беатрис сега да познае Александра.

— Никога не съм се смяла така, скъпа, и, надявам се нямаш нищо против, че забавлявах приятелите си вкъщи с тази история. Толкова беше находчива и искрена, когато казахте на принцеса Олга как може да отслабне. Всичките ми приятели намират хрумването ти за чудесно, а аз толкова обичам да разсмивам хората.

Александра не си направи труда да спомене, че наистина бе искрена, когато направи предложението си на принцесата, нито пък спомена за последствията от тази постъпка. И въпреки че не можеше да си спомни за английската дама, по време на пътуването им успя да я обикне. Беатрис наистина обичаше да се смее и намираше смешното във всекиго и във всичко. Взе откровеността на Александра за проява на забавен хумор. Присъствието на лейди Беатрис осигуряваше още едно предимство за Александра — то сложи край или най-малкото намали оплакванията и протестите на Нина, и братята й, за решението й да намери Кристофър, оплаквания, които отказваше да слуша.

Беатрис само смътно си спомняше за Кристофър и не го познаваше лично. Все пак увери Александра, че се познава с хора, които биха могли да го познават, което и направи. Само два дни, след като пристигнаха в Лондон, тя се появи в хотела на Александра и й даде адреса му.

Преди това Александра бе проверила в посолството, тъй като това бе единственият адрес, който бе използвал в писмата си от Англия, но тази стъпка се оказа безплодна. Той вероятно бе някъде по назначение, беше всичко, което й каза един забързан служител, и нямат право да дават поверителна информация за техни дипломати.

Благодарение на лейди Беатрис, не се наложи да се среща с други груби служители. И по-скоро, отколкото очакваше, Александра беше на път за дома на лелята на Кристофър, където живееше той. За щастие, къщата се намираше в Лондон.

Нина предложи да изчакат до сутринта, тъй като вече бе вечер, но Александра не можеше да си позволи да чака. Преди да отплават за Англия — което за нея се оказа истински кошмар, тъй като постоянно й бе лошо — Александра вече знаеше със сигурност, че носи детето на Васили. Бебето се нуждаеше от баща. Тя, разбира се, ще разкаже всичко на Кристофър и въпреки че това можеше да усложни нещата, Александра дори за миг не съжали за бременността си. Всъщност беше много развълнувана.

Къщата бе обляна в светлини, а многобройните карети, които изсипваха пътниците си пред входа, показваха, че тук се дава някакъв прием, а от официалните дрехи ставаше ясно, че е нещо важно. Докато чакаше кораба да отплава, Александра имаше на разположение няколко дни, за да напазарува и бе намерила три частично готови рокли, които да прибави към няколкото, които бе натъпкала в пътническата чанта при тръгването си. Нина ги бе довършила по време на пътуването до Англия, тъй като собствените й шивачески умения бяха ужасни. Едната беше красива вечерна рокля в розово и морско синьо. Александра не бе мислила, че ще й потрябва точно тази вечер, в резултат на което едва бе допусната на входа в зелената си вълнена рокля, въпреки обшитото й със самурени кожи палто.

Роклята беше подходяща за посещения, но не и за бал. Един слуга я отведе до една празна стая, която се оказа библиотека, далеч от другите гости, и й каза да изчака.

Александра чакаше. Измина цял час, а тя продължаваше да чака. Но нямаше нищо против. Сега, когато отново щеше да види Кристофър след всичките тези години, не й липсваше търпение. Всъщност не изпитваше нищо, не беше нервна, нито дори развълнувана.

Александра намираше това за доста странно, но го отдаваше на дълбоката меланхолия, в която беше изпаднала, откакто напусна Кардиния, а меланхолията си отдаваше на това, че бе оставила конете си. Причината не беше, защото Васили й липсваше, съвсем не беше така! Дори рядко си спомняше за него, само около стотина пъти на ден, не повече. Бе изпаднала като в някакво вцепенение.

По време на пътуването с веселието и остроумието си лейди Беатрис бе прогонила тъгата й, както ставаше и когато се замислеше за бебето. И сега фактът, че отново щеше да види Кристофър трябваше да я радва. Защо не беше така?

— Александра, наистина ли това си ти?

Не бе чула кога вратата зад нея се бе отворила. Обърна се рязко и видя Кристофър, който се приближаваше към нея с отворени обятия, а изражението му показваше удоволствието, че я вижда отново. Годините почти не го бяха променили, макар че сега той трябваше да е на тридесет и пет. Дори бе по-красив, отколкото си го спомняше, защото бе леко напълнял, което му отиваше, тъй като преди бе много слаб. Изглеждаше много изискан, с тъмнокестенявата си коса и тъмни очи, с безукорния си вечерен костюм. Но сега не й се струваше толкова висок и…

Той я прегръщаше някак си твърде силно. И преди да успее да си поеме въздух, той вече я целуваше, а всичко, което поиска в този момент тя, бе да се отдръпне от него. Какво й ставаше? Това беше Кристофър, когото обичаше и който очевидно бе извън себе си от радост, че бе дошла при него, така че всичко щеше да бъде наред. Защо тогава тя не се чувстваше по този начин? Неговите целувки винаги я бяха вълнували, но въпреки това в нея не трепна нищо, нито искрица от желанието, което Васили разпалваше. Но сега нямаше да мисли за Васили. Не сега!

Александра успя да се отдръпне достатъчно, за да попита:

— Значи все още ме обичаш?

— Разбира се, че те обичам, скъпа. Как можеш да се съмняваш?

Би могла да му изреди ред причини, но сега не бе време за саркастични забележки. С характерната си откровеност му зададе въпроса, който трябваше да му зададе още преди години.

— Значи си готов да се ожениш за мен?

Той я пусна изненадан, след което избухна в смях.

— Виждам, че не си се променила. Все още казваш това, което мислиш, без да те интересуват последствията.

Можеше да му каже, че това вече не е истина. Някои неща бе успяла да запази само за себе си. Братята Разин и Нина все още не знаеха за бебето. А Васили никога не разбра какви чувства събуждаше у нея. Ето че го правеше отново — позволяваше му да се промъкне в мислите й, когато всъщност изобщо не трябваше да мисли за него!

— Не отговори на въпроса ми, Кристофър.

— Не може да говориш сериозно — отвърна той внимателно, но с твърд тон. — Надявах се, че ще ми кажеш, че ти самата си омъжена, така че накрая да можем да бъдем заедно.

Това изобщо нямаше никакъв смисъл!

— Какво точно означава това?

— Хайде, Александра, знаеш, че любовта и бракът рядко вървят ръка за ръка. Освен това, докато бях в Русия, сам видях колко неморални и развратни са руските дами. Надявах се, че ще се омъжиш, така че с теб да можем да започнем любовна авантюра. Мислех разбираш, че с теб можем да бъдем само любовници.

Дори и без неговите обяснения, този факт вече й бе станал ясен, но все пак шокът, който изпита от думите му, я накара да заяви:

— Всъщност очаквах ние двамата да се оженим!

— Боже господи, не е възможно да си била толкова глупава.

Александра трепна.

— О, но аз… очевидно съм била!

— Но, скъпа, не може да не знаеш, че ти си твърде различна. Този твой навик да казваш това, което мислиш или чувстваш, щеше да съсипе кариерата ми.

— Сигурно продължавам да съм толкова глупава, колкото казваш, защото все още не разбирам защо продължаваше да ми пишеш, да ми изпращаш стихове и любовни думи.

Кристофър прояви достатъчно такт да се изчерви.

— Не обичам да изгарям мостовете след себе си, скъпа. Продължавам да се надявам, че един ден двамата с теб ще стигнем до леглото.

Защо не се ядоса, защо не го зашлеви или не заплака?

— Трябваше да ми кажеш това още преди — отвърна безизразно тя. — Вероятно навремето щях да отвърна на желанието ти.

— Но ти беше невинно момиче и аз не… — Той й хвърли любопитен, изпълнен с надежда, поглед. — А сега?

Александра реши, че една лъжа ще бъде много подходяща.

— Да.

— Срамота — въздъхна той. — Но какво правиш в Лондон? Надявам се, не си изминала толкова път само за да ме видиш.

За да запази гордостта си, Александра изрече още една лъжа.

— Не, разбира се. Просто развалих годежа си с един кардински граф и реших да попътувам малко, преди да се върна вкъщи.

— Кардински граф ли? — внезапно Кристофър се развълнува. — Наистина ли няма надежда да си оправиш отношенията с него?

— Защо?

— Защото това положение ще е идеално за нас, скъпа. Току-що научих, че ще ме изпратят като дипломат в посолството в Кардиния след няколко месеца. А ако си там и си омъжена…

— Това би било наистина чудесна идея, Кристофър, освен… Дори и ако наистина се омъжа за моя граф и наистина изпитам нужда от любовник, което е малко вероятно — тя го потупа леко по бузата, преди да довърши, — абсолютно съм убедена, че няма да избера теб.

И тя излезе от стаята с леко наранена гордост.