Джоана Линдзи
Ти ми принадлежиш (34)

Глава 34

— Тя остави всичките си коне при мен, дори двата жребеца. — Васили все още не можеше да повярва на случилото се. — Конете са всичко за нея. Как тогава можа да ги остави?

Стефан отведе Васили до един стол в приемната си, където се бяха събрали най-добрите му приятели; дори насила го накара да седне. Той правеше това за втори път, затова се съмняваше, че братовчед му щеше да остане на стола повече от няколко секунди. Васили бе разгневен и в същото време напълно объркан.

— Опитай се да мислиш логично — предложи Стефан. — Оставила ги е, защото наистина е загрижена много за тях, все пак в средата на зимата сме.

Васили позволи на Стефан да прочете бележката, която му бе оставила Александра — направо му я бе тикнал в ръцете. Всички я бяха прочели, въпреки че Васили не забеляза кога малкият къс хартия попадна в ръцете на Лазар и Серж, тъй като неспокойно крачеше из стаята.

— Като оставим времето настрана — добави Лазар, — причината, която Александра изтъква, е напълно основателна. Твърде рано е да ги подлага отново на още едно изтощително пътуване.

Васили скочи отново на крака и възобнови нервното крачене насам-натам.

— В такъв случай можеше да остане с тях, докато стане възможно те отново да поемат на път.

— Когато майка ти й е казала, че брак няма да има? — напомни му Серж. — Момичето вероятно е приело, че вече не е добре дошло в дома ти.

— Тогава тя не може да е стигнала далеч — обади се Стефан. — Сигурно е още в града.

Васили обаче поклати глава.

— Не, Булавин каза, че Александра е напуснала Кардиния и че няма да се върне дори за да прибере конете си. Ще изпрати някого за тях.

Таня, която току-що бе прочела бележката, вдигна глава.

— Очевидно Александра ти има достатъчно доверие, че ще се грижиш добре за конете й, за да ти ги остави.

В отговор Васили просто изсумтя.

— Не е така.

— Имам причина да мисля по-иначе — отвърна Таня.

Тези думи веднага привлякоха вниманието му, а златистите му очи се спряха върху нея.

— Каква причина?

— Това е просто… само впечатление, което имам, след като поговорих с нея — отвърна уклончиво тя.

— Искаш да кажеш, че тя не е хвърлила името ми в калта? — попита той с натежал от ирония глас.

Таня се усмихна едва забележимо.

— Е, върху името ти наистина ще се намерят едно-две петънца. Все пак Александра не можеше да не си мисли, че си развратник, тъй като славата ти на такъв не може да се отрече.

— Но откакто я срещнах, не съм докосвал друга жена! — извика възмутено Васили.

Серж беше този, който се досети какво се крие зад тези думи.

— Друга жена ли?

— О, Васили! — въздъхна разочаровано Таня. — Не ми казвай, че си съблазнил това невинно момиче, когато нямаш никакво намерение да се ожениш за нея.

— Господи, Васили, кога успя да го направиш, като се има предвид колко неудобства търпяхме по време на пътуването? — намеси се Лазар.

Васили почувства как се изчервява.

— Не беше точно съблазняване, когато… няма значение. Няма значение, защото наистина смятам да се оженя за нея.

— Наистина ли? — извикаха няколко гласа едновременно, изпълнени с недоверие.

— Предполагам, това означава, че отново ще потеглиш на път — намеси се спокойно Стефан.

Васили само кимна утвърдително.

— Тръгвам след по-малко от час. Дойдох тук само за да ви съобщя.

— Вече е късен следобед — обади се Лазар. — Не е ли по-добре да почакаме до утре?

— Не и когато е потеглила вчера, и то рано сутринта. Освен това не съм ви канил да идвате с мен — сопна се Васили.

— Но въпреки това ще ги вземеш с теб — заяви Стефан с тон, който не търпеше възражение. — Заедно с многобройна охрана. Няма смисъл сами да си търсим неприятностите с онези „приятели“ от планините.

— Ще се натъкнем на бандитите само ако тя си е тръгнала за вкъщи — каза Васили.

— Какво те кара да мислиш, че не е? — обади се Серж.

— Защото конярят не искаше да ми даде пряк отговор, дори след като го заплаших, че ще размажа физиономията му. Освен това Александра си е оставила всичките куфари. Този път пътува действително без багаж, взела е със себе си само казаците и камериерката си.

— Което може да означава, че тя просто бърза да си отиде вкъщи — заключи Серж.

— Тогава защо не се е разпоредила товарните коли също да я последват?

— Не бих казал, че всичко е окончателно загубено — заяви Стефан.

— Знам — съгласи се Васили. — Затова ще тръгна по следите й. Въпреки това бих предпочел да бе взела и жребците със себе си. Тях поне хората забелязват и запомнят.

— Сигурно не мислиш, че Александра е знаела, че ще я последваш, нали? — попита изненадано Лазар. — Не мислиш, че тя ще се опита да скрие следите си?

— Тя знае, че ние двамата не сме приключили. Може би няма да го признае, но дълбоко в себе си…

— Васили, тя не иска да се омъжи за теб — напомни му Лазар. — Освен това тя мисли, че това е и твоето желание, тъй като това е единственото впечатление, което ти остави у нея. Ако тя изобщо си мисли нещо по този въпрос, то е, че майка ти направи услуга и на двама ви. Ти самият разчиташе точно на това, ако си спомняш.

С тези думи Лазар си спечели убийствен поглед, но в този момент Таня се намеси:

— Васили, знаеш ли защо Александра не е пожелала да се омъжи за теб, дори и преди да те срещне? Аз я попитах, но тя каза, че причината е много неудобна за нея, и не искаше да ми каже нищо.

Васили поклати отрицателно глава, но Лазар изненада всички.

— Александра е влюбена в някакъв англичанин, когото срещнала на един прием в Санкт Петербург. Или поне тя казва така.

Васили посрещна тази вест със смес от недоверие и изгаряща ревност, което го накара да изкрещи:

— Откъде, по дяволите, знаеш това?

— За разлика от теб, аз бях много любопитен защо, като те видя, не й се замая главата, както на повечето жени, затова поразпитах.

— Тя ли ти каза това?

— Разбира се, че не — отвърна Лазар. — Знаеш, че тя размени с мен само няколко думи по време на пътуването. Не, попитах камериерката й, Нина, и тя ми отговори така, като че ли този въпрос е бил повод за постоянни разпри.

— Какво искаш да кажеш?

— Нина мисли, че каквото и да изпитва Александра към този Кристофър Лейтън, със сигурност не е любов. Тя е на мнение, че Александра е била вярна на този човек в продължение на толкова много години само от чиста упоритост.

— А Нина каза ли защо мисли така? — осведоми се Стефан.

— Защото Александра просто продължила да води обичайния си начин на живот, без да се оплаче нито веднъж от поведението на англичанина.

— И точно за колко години говорим? — попита Серж.

— Седем.

— Господи! — изстена Васили.

— Е, това обяснява смущението й — обади се Таня. — А аз съм склонна да се съглася с камериерката.

Васили веднага насочи поглед към нея.

— Защо?

— О, просто така — отвърна отново загадъчно тя.

— Братовчеде, не хвърляй на жена ми такива убийствени погледи — намеси се Стефан, опитвайки се да открие нещо весело в трудното положение, в което бе изпаднал Васили. Въпреки това не можеше напълно да скрие задоволството си. Човекът, който можеше да има всяка жена, която пожелае, не можеше да намери онази, с която бе решил да сподели живота си, или да получи уверение от нея, че не желае да се омъжи за него. — Ако Таня е разбрала нещо в доверителен разговор, не можеш да очакваш от нея да ти го каже.

— Кой казва, че не мога? — настоя Васили. — Тя всъщност, на чия страна е?

— На твоята — отвърна Таня, като му се усмихна. — Ето защо се радвам, че си решил да се ожениш за нея. Мисля, че тя ще ти бъде чудесна жена.

Васили я погледна с укор.

— Но нямаш намерение да ми кажеш защо мислиш така, нали?

— Не. Но съм сигурна, че сам ще го разбереш от Александра — ако успееш да я намериш.