Метаданни
Данни
- Серия
- Кардиния (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- You Belong to Me, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Таня Найденова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 289гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и начална корекция
- Xesiona(2009)
- Корекция
- maskara(2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- ganinka(2009)
- Допълнителна корекция
- hrUssI(2012)
Издание:
Джоана Линдзи. Ти ми принадлежиш
Американска. Първо издание
ИК „Торнадо“, Габрово, 1998
Технически редактор: Никола Христов
Редактор: Мая Арсенова
Коректор: Мариета Суванджиева, Магдалена Николова
ISBN: 954-190-044-5
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация
- —Добавяне на анотация
- —Корекция от hrUssI
Глава 33
Александра реши, че не е необходимо да чака Васили да я вземе от приемната на кралицата. Щеше да използва каретата му, след това щеше да я изпрати обратно да го прибере. Надяваше се, че за известно време нямаше да се налага да го вижда. Трябваше да премисли всичко, което току-що бе научила преди отново да говори с него — ако изобщо реши да го направи. В този момент не би могла да понесе още някоя подигравателна забележка от негова страна, когато знаеше, че той се преструва пред нея с една-единствена цел — тя да го намрази.
Но не всичко беше лъжа. Това, което й бе казал за брака им, бе несъмнено истина. Както Нина бе отбелязала, повечето аристократични бракове бяха такива, въпреки че обикновено правилата не се изричаха гласно, а се подразбираха и от двамата съпрузи. И всеки път, когато я бе предизвиквал да разтрогне годежа, той всъщност бе изразявал истинските си чувства. И похотливите му желания към толкова много жени също не бяха лъжа.
Но преди да напусне двореца, тя се спря в двора за тренировки. Бе неспособна да устои на това желание. Постоя няколко минути, наблюдавайки Васили как побеждаваше противник след противник с меча си. А го бе нарекла „разглезено дворцово конте“, помисли си, отвратена от себе си. И въпреки това признаците, че той не е това, за което се представя, винаги бяха налице, но тя не им бе обърнала внимание. Военната стойка и държание, начинът, по който яздеше, бързите му рефлекси, начинът, по който се бе справил с Павел, когато му бе дошло до гуша, дори и това, че той любезно отклони предложението за бой с мечове, тъй като знаеше, че с това оръжие Павел не би имал никакъв шанс срещу него. Бе виждала само това, което й се бе искало да види, защото не искаше да бъде впечатлена от него.
Искаше й се кралицата да не й бе отворила очите за тези неща. По обратния път към дома на Васили Александра си припомни думите, с които се бяха разделили.
— Бих искала да станеш една от придворните ми дами — бе казала кралицата.
— Благодаря за предложението, но не ми е възможно да приема. Трябва да поддържам определен образ пред Васили, който в никакъв случай не е на изискана дама.
Таня се бе намръщила.
— Значи няма да му кажеш истината?
— Не виждам никакъв смисъл. Това ще предизвика ужасен скандал. Той ще ми се ядоса ужасно за измамата, аз също ще хвърля в лицето му обвинението, че не е бил откровен с мен. И пак ще се озовем там, където сме сега — никой от нас не иска да се ожени за другия.
Кралицата изобщо не се зарадва на решението й, но Александра не позволи да бъде разубедена. Нито имаше намерение да се рови повече в собствените си чувства. Каквото и да чувстваше към Васили, просто нямаше значение, тъй като той все още не искаше да се ожени за нея. Хрумна й, че има само още едно нещо, което можеше да направи, за да помогне и на двамата да се освободят от предстоящия брак. Щеше да откаже на майка му всякакво съдействие в усилията й да я направи дама.
Мария вече бе много недоволна от нея. „Отвратена“ бе по-точно. И точно майката на Васили бе тази, която бе казала, че той не може да престъпи думата, дадена от баща му. Тази причина й бе изтъкнал Васили, когато й каза, че не може за развали годежа. Но ако Мария променеше мнението си…
Васили получи поредната бележка, с която майка му го викаше при себе си. В продължение на ден и половина бе успял да не й обръща внимание, но пратениците на Мария продължиха да се появяват в къщата му, накрая един от тях дойде в двореца и го завари със Стефан.
— Надявам се този път графиня Мария да не се обръща към мен за помощ — бе казал Стефан, и Васили прие това като знак, че е по-добре сам да се погрижи.
Но този път знаеше какво иска графинята от него. След като преди две седмици му бе връчена първата й бележка, в която се оплакваше от Александра — „Това момиче е невъзможно“ и „Трябва да поговориш с нея“ — той не си бе дал труда да чете останалите, които пристигаха почти всеки ден. Просто й изпращаше окуражителни отговори като „Можеш да се справиш, майко“ и „Разчитам на теб, майко“. А веднъж, без да чете бележката на майка си, защото познаваше Александра, бе започнал да изпитва удоволствие от цялото това положение и написа отговора си: „Не обръщай внимание на гнева й, това е просто въздух под налягане“.
Учудваше го единствено това, че Александра не му изпращаше подобни бележки за майка му. Това, че ги очакваше, бе една от причините, поради които бе решил да стои настрани от нея, докато обучението на майка му се увенчае с успех — или се провали. Ако трябваше да застане насреща й и да усмирява гнева й, неминуемо също щеше да се ядоса, което щеше да доведе до едно — отново ще я пожелае. Беше му достатъчно трудно да потиска желанието си към нея и без да я вижда. Бе предоставил разрешението на този въпрос в ръцете на съдбата, знаеше, че рано или късно щеше да има някакъв резултат.
Но майка му бе решена да се намеси в това, което той смяташе за отличен план. Все пак възможно бе да се види с нея, да изслуша гневните й тиради, да я убеди, че не може да очаква чудеса само след две седмици и след това да си тръгне, преди да се е срещнал с Александра. Сега, ако само можеше да овладее желанието си да я види…
За щастие, когато влезе в приемната, Мария беше сама. Почти бе готов да завари там и Александра, облечена в някоя от роклите, които толкова мразеше. Но сега неволно си спомни нощта, когато за пръв път научи за годежа си. Само че сега не бе нощ, а ранен следобед и Мария не беше облечена официално — освен това определено настроението й не бе весело.
Васили се опита да изпревари оплакванията на майка си, като направо се обърна към нея.
— Как вървят нещата с новия гардероб на годеницата ми?
За нещастие, Мария имаше намерение да започне именно с това!
— Момичето отказва да „губи повече време“, както самата тя се изрази, с такива дреболии. Изобщо не пожела да облече няколкото рокли, които вече са напълно готови.
— Защо не?
— Защото или не са в подходящ цвят, или са твърде тесни, или твърде широки. Никога не й липсват извинения.
Васили едва се сдържа да не се засмее.
— Имам чувството, че Александра прекалено дълго носи панталони и риза. Вероятно сега намира роклите твърде ограничаващи движенията й.
— Една дама не може да не носи рокли!
— Знам, майко.
— Тя не може да хване вилица или нож, без да ги изпусне. От устата й излизат най-отвратителните думи, които съм чувала, когато дори малко се ядоса. Освен това заплаши да опече готвача ми!
Това веднага събуди интереса му.
— Ядосала се е на мосю Жерар? Защо?
— Помислих си, че тя ще се зарадва, защото поръчах заради нея обяд от седем блюда — отвърна сухо Мария.
— Но това отнема часове за хранене — отбеляза Васили.
— Точно така, и преди да бъде поднесено шестото блюдо, Александра влетя в кухнята и каза на мосю Жерар, че ако изпрати само още едно блюдо, ще направи така, че и той да бъде в него. След което той напусна.
— Всъщност никога не съм харесвал суфлето му — успя да каже Васили със сериозен тон, преди да избухне в смях.
Мария му хвърли намръщен поглед, но това не намали удоволствието му. Искаше му се да бе видял Александра в онзи момент в кухнята. Сигурно е била очарователна с блестящите си от гняв тъмносини очи, с повдигащите се от вълнение гърди…
— Как можеш да се смееш? — избухна Мария. — Тя дори вече не се преструва, че се старае да промени държанието си. Казва, че нямаме право да я променяме.
Това за миг го отрезви, след което Васили отвърна тихо.
— Знаеш ли, тя е права. Ние нямаме право да я променяме.
Очевидно не точно това очакваше да чуе майка му.
— С нетърпение очакваш да го кажа, нали, сине? — каза тя обидена.
— Какво?
— Че съм направила грешка, че не трябваше да настоявам да доведеш годеница, която никога не си виждал.
— И това ли казваш сега?
— Това, което казвам, е, че не можеш да се ожениш за това момиче. Тя не иска да се научи да се държи като дама. Всичко, което иска, е само да се мотае в конюшните. Стефан ще се съгласи с мен. Не можем да приемем такава жена в семейството си.
— Какво стана с честта на баща ми?
— Васили, сигурна съм, че баща ти сам щеше да развали този годеж, ако беше жив. Сключил е този договор за твое добро, но барон Рубльов провали всичко, като остави дъщеря му да се превърне в това, което е. Не крий облекчението си заради мен. Знам много добре, че това е, което отдавна искаш да чуеш.
Така беше наистина, но сега, когато наистина чу тези думи, Васили не реагира така, както си бе мислил. Почувства как в стомаха му се образува някаква топка.
— Къде е тя?
— Заключена в стаята си — отвърна Мария. — Стои там от вчера сутринта, затова изпратих да те повикат. Не иска да отвори вратата. Дори не отговаря, когато я повикам. Никога не съм срещала по-упорит човек от нея.
Нито пък той.
— Ще се погрижа за това — отвърна Васили и излетя от стаята.
— Добре — въздъхна Мария. — Можеш също да уредиш връщането й вкъщи. Вече казах…
Васили не чу останалото, защото вече тичаше по стълбите. Дори като дете не бе достигал толкова бързо до горния етаж. Това, че не знаеше точно коя бе стаята на Александра, не го спря. За щастие там се оказа една прислужница, която му показа вратата на стаята, в противен случай той щеше да счупи всички затворени врати.
Нейната врата беше заключена и тя не отговори на заповедите му да я отвори. Не му отне много време да я изкърти, тъй като гневът му растеше заедно с увереността какво ще намери вътре. Неговата Алекс бе твърде смела, за да се крие зад заключени врати. Разбира се, оказа се прав. Тя не бе в стаята. Принадлежностите й също ги нямаше. В следващия миг видя писмото, облегнато на една от възглавниците на леглото. А до писмото лежеше пръстенът, който й бе дал.
„Майка ти ми каза, че не можеш да се ожениш за мен, Петров, и това ме освобождава от даденото обещание. Заедно с радостта, която несъмнено изпитваш в този момент, надявам се, че няма да ми откажеш една услуга. Не мога да подготвя конете си за тръгване толкова скоро, затова те моля да ги задържиш още малко в конюшнята си, докато изпратя да ги приберат. Оставила съм конярите да се грижат за тях. Ако не си съгласен, кажи това на главния коняр Булавин и той ще се погрижи да ги махне оттам.
Сега трябва да ти кажа колко съжалявам за неприятностите, които ти причиних. Знай, че не храня злоба или лоши чувства към теб. Желая ти всичко най-хубаво.“
Васили прочете писмото още веднъж, след това още веднъж, но все още не можеше да повярва, че това са думи на Александра. Те бяха твърде студени, твърде официални, а краят на писмото? Не хранела лоши чувства към него, съжалявала, пожелавала му всичко най-хубаво. Не и неговата Алекс. И как така се осмели да си тръгне? Как се осмели да приеме, че майка му има крайната дума? Той не я бе освободил от обещанието й!
По дяволите съдбата. Дай й възможност и тя ще провали целия ти живот!