Джоана Линдзи
Ти ми принадлежиш (3)

Глава 3

Когато по-късно същата вечер Васили посети майка си, тя бе в такова настроение, че той, меко казано, остана силно изненадан. Тя бе толкова доволна и щастлива, че той се запита дали все пак не е сбъркал като реши, че тя го вика за една от обичайните си гневни тиради.

Всичко му подсказваше, че бе получила добри новини и за миг съжали, че не бе приел пратеника й. В действителност той я обичаше и искрено се стремеше да й достави удоволствие, разбира се, при възможност.

Само когато се готвеше да му чете поредните нравоучения и когато очакваше от него бурно да й се противопостави, тя държеше той да е на нейна територия, тук, в къщата, където се бе родил и отраснал. Нямаше значение, че бе напуснал тази къща преди около дванадесет години и се бе преместил най-напред в двореца, за да е близо до Стефан и да може да го придружава навсякъде и по всяко време. По-късно, след като бе обиколил Европа, си купи собствена къща в града и се премести там. Майка му все още бе на мнение, че тази къща, и по-точно гостната, са олицетворение на нейната власт и авторитет. По дяволите, така беше.

Вечерта бе напреднала, но не чак толкова, че графинята да излезе на поредната си вечерна сбирка. Точно на това разчиташе Васили. Искаше да приключат набързо и да прекара на спокойствие останалата част от нощта. По облеклото й не можеше да съди дали срещата й бе важна или не, тъй като майка му винаги ходеше пищно облечена и отрупана с бижута.

Мария Петров бе красива жена на средна възраст. Може би бе по-красива сега, отколкото на младини, когато изобщо не минаваше за хубавица. Издадената й напред брадичка и патрицианският нос, които не й придаваха нищо женствено, напомняха много на брат й Сандор, покойния крал, освен това притежаваше яка и здрава фигура, която на тази възраст можеше да бъде определена като представителна.

Фактът, че бе родила такъв красив син като Васили, не преставаше да я удивлява, като освен това я изпълваше с неизмерима гордост. Трябваше да си признае обаче, че той по всичко приличаше на баща си. Единственото, което бе наследил от нея, което бе и отличителна черта на семейство Барони, бяха очите. Златистокафяви. Под напора на силни чувства придобиваха цвета на течно злато.

Такива очи имаше и Стефан. На фона на гарвановочерната му коса и бронзов тен, те блестяха неестествено ярко, затова хората ги наричаха дяволски очи. Но при Васили, с неговата руса коса и златиста кожа, те бяха просто красиви, допълнение към фината, аристократична костна структура, която го правеше толкова красив.

— Изглеждаш направо безобразно — бе първото нещо, което каза майка му, като го видя.

Тъй като не си бе направил труда да си отиде до вкъщи и да се преоблече, той все още бе с дрехите, които носеше в циганския лагер и които бяха подобаващо измачкани. Косата му също бе в безпорядък, след като толкова много ръце бяха опитвали мекотата й, но небрежният му вид никога не го бе смущавал. Жените винаги го намираха неустоимо привлекателен.

Но забележката на майка му веднага го накара да застане нащрек, тъй като тя продължаваше да се усмихва. Очевидно нещо съвсем не бе както трябва. Очите му подозрително се присвиха.

— Какво толкова се е случило, че злорадстваш, майко?

В отговор графинята се разсмя.

— Каква противна дума! Но аз никога не злорадствам, Васили. — Мария Петров отново се усмихна. — Защо не налееш по едно питие?

Васили отвърна на усмивката й, поддавайки се на доброто й настроение.

— Чудесна идея — отвърна той, като се насочи към бюфета, където винаги имаше подръка разнообразни напитки, след което добави под нос: — Очевидно ще имам нужда от нещо силно.

— Аз ще пия от онази хубава руска водка, която държа само за теб — заяви графинята точно преди той да посегне към бутилката със същото питие.

Васили бе толкова изненадан, че ръката му остана да виси във въздуха.

— Но ти не обичаш водка!

— Така е — отвърна графинята, като сви рамене. — За този случай обаче е съвсем подходяща.

Тя отново се усмихна. Васили й наля малко от силния алкохол, но след това се върна и взе цялата бутилка и се настани на стола срещу канапето, което бе заела майка му. Напълни два пъти чашата си и двата пъти я пресуши на един дъх, преди да се почувства достатъчно уверен в себе си, за да се изправи очи в очи с това, което го очакваше.

— Добре, майко, хайде да преминем на въпроса. Какво се е случило, та настояваше да ме видиш? И каква е причината да се радваш толкова много?

— До една седмица ще трябва да тръгнеш за Русия.

— И това е причина за радостната ти възбуда?

Тя кимна, неспособна да скрие задоволството си.

— Наистина е така, тъй като ще отидеш там, за да доведеш невестата си.

Думите й накараха Васили да се вцепени от изненада.

— Но аз не съм Стефан, майко. Той трябваше да доведе бъдещата си жена. Аз нямам предопределена годеница и слава богу.

— Сега вече имаш.

Той скочи светкавично от мястото си и се надвеси заплашително над нея, а очите му мятаха мълнии. Не можеше да си спомни някога да е бил по-ядосан на майка си. В никакъв случай не можеше да приеме да се меси в живота му. Тя го знаеше и винаги се съобразяваше. Позволяваше й да му чете проповеди, да изразява своята загриженост за него, но такова нещо? Какво, по дяволите, я бе накарало да си мисли, че номерът й ще мине?

— Не знам какво си направила, майко, но каквото и да е то, съветвам те да го отмениш. Не ме интересува дали ще попаднеш в неудобно положение и как ще се измъкнеш от него, това си е твой проблем. Не искам да чувам повече и дума по този въпрос.

Невероятно, но тя все още продължаваше да се усмихва.

— Ще ти се наложи обаче да чуеш още една-две думи, скъпи…

— Майко…

— … и тъй като не съм направила нищо, няма какво да отменям.

— Това е абсурдно! Разбира се, че ти…

— Не, не съм направила нищо. Фактът, че имаш годеница, е дело на баща ти, а не мое.

Васили изведнъж си отдъхна. Не беше в неин стил да се шегува, но той си помисли, че винаги има първи път за всичко.

— И как се предполага, че е уредил този брак? От гроба ли?

Мария си пое рязко дъх.

— Това е удар под пояса, Васили.

— Както и шегата ти.

— Шега ли? Обиждаш ме, дори само ако си помислиш, че бих се шегувала с такова нещо.

— Но изминаха четиринадесет години…

— Знам много добре колко години изминаха, откакто баща ти почина — сряза го тя. Недоволството й от сина бе повече от очевидно. — Но според писмото, което получих, бракът ти е бил уговорен преди петнадесет години. Очевидно баща ти е уредил този въпрос последния път, когато бе в Русия.

— Очакваш от мен да повярвам, че той ще направи такова нещо, без да ти каже нищо? Нито на теб, нито на мен?

— Нямам представа защо той никога не е отворил дума. Това, което със сигурност знам, е, че наистина го е уредил официално. Мога само да предполагам… мислел е, че има достатъчно време да ни каже. Все пак, тогава ти беше толкова млад…

— По това време съм бил на шестнадесет години, а не в люлката! — сряза я той.

— Но на следващата година той почина — продължи Мария, все едно Васили не я бе прекъснал.

Васили почувства как в него се надига глух гняв. С всеки изминал миг осъзнаваше, че ситуацията наистина е сериозна.

— Това е лъжа! — извика възбудено той. — Няма никаква разумна причина татко да направи такова нещо.

За миг усмивката отново се върна на устните на графинята, предупреждавайки го, че това, което ще чуе, изобщо няма да му хареса.

— Има такава причина, Васили. Годеницата ти е дъщеря на най-добрия приятел на баща ти, барон Рубльов. Сам можеш да си спомниш колко често говореше Симеон за барона и колко високо го ценеше. Всяка година баща ти му гостуваше в Русия за по няколко месеца.

Васили наистина си спомняше, спомняше си и недоволството, с което посрещаше продължителните му отсъствия от вкъщи. Разбира се, когато бе тръгнал с приятелите си да обикалят Европа, в пътуването им бе включена и Русия и тогава Васили разбра какво бе привличало толкова силно баща му в тази страна. Жените там, най-малкото аристократките, смело излагаха на показ многобройните си любовни връзки. Девствеността там не се ценеше толкова високо, колкото в останалите страни, и жените си намираха любовници много преди да встъпят в брак.

— Аз, от своя страна, разбирам много добре защо баща ти е подписал този договор — продължи графинята. — В края на краищата, тук, в Кардиния, той не харесваше и не се доверяваше на никого така, както на Константин Рубльов. Сигурно много се е радвал на възможността семействата ни да се свържат по този начин.

Самата дума „годеж“ разпалваше нова ярост в гърдите на Васили, освен това — той никога не би си признал — го хвърляше в паника.

— Но как си обясняваш, че Рубльов чака петнадесет години, за да ни напомни за този договор?

Мария сви рамене.

— Ако съдя от тона на писмото, той не смята, че ни казва нещо, което ние не знаем.

— Но защо е чакал цели петнадесет години? Или дъщеря му тъкмо е напуснала училищната скамейка?

— Константин не споменава възрастта й, но не останах с впечатление, че е толкова млада. Споменава само, че тя не е бързала да се омъжи, затова и не ни е писал по-рано. Казва също, че е чакал пръв да пишеш ти, но след като не си го направил…

— Дай ми да видя проклетото писмо!

Не се наложи Мария да излиза от стаята. Очевидно бе очаквала Васили да го поиска. Извади го от джоба на полата си и му го подаде. Васили го отвори и вниманието му веднага бе привлечено от красивия почерк и от факта, че писмото бе написано на френски. Бе се надявал да е на руски. Ако бе така, майка му можеше и да не го е разбрала правилно, защото, макар че и двамата говореха свободно този език, никой от тях не можеше да чете и пише добре на него. Но тъй като всички в кралския двор на Кардиния четяха и пишеха отлично на френски, не оставаше никакво съмнение за неразбиране или грешка. Въпреки цялото уважение и дипломатичност, с които бе написано, в действителност писмото бе настоятелно искане той да отиде и да изпълни договора, според който трябваше да се ожени за Александра Рубльов.

Заслепен от гняв, Васили смачка писмото и го хвърли в най-отдалечения ъгъл на стаята. То улучи една ваза с цветя и се търкулна на пода. Прииска му се да го стъпче жестоко, сякаш така би престанало да съществува. Вместо това се върна на мястото си, където бе оставил бутилката с водка и отпи направо от нея. В този момент не го интересуваше, че майка му би сметнала такава постъпка за връх на грубостта. Тя наистина издаде възклицание на възмущение, но това не го спря да пресуши половината бутилка, преди да се обърне към нея и да приеме неодобрението й с подигравателен поклон.

Въпреки че кипеше вътрешно, когато заговори, изглеждаше спокоен, дори безстрастен.

— Отговори на писмото, майко. Можеш да пишеш на Рубльов, че вече съм се оженил. Или по-добре, че съм умрял. Не ме интересува какво ще му кажеш, само го накарай да разбере, че не мога да се оженя за дъщеря му.

Графинята изправи гордо гръб, устните й се свиха в тънка линия, бе готова за битка.

— Със сигурност можеш да го направиш.

— Но няма!

Преди отново да бе успял да допре бутилката до устните си, тя заяви твърдо!

— Ще го направиш!

— Не! — изкрещя Васили, изненадвайки и двамата.

Той никога не й повишаваше глас, независимо колко ядосан беше. Но сега чувстваше не просто гняв, а всепоглъщаща ярост, която извираше от съзнанието, че бе попаднал в капан, от който нямаше как да излезе. После добави по-меко, но не по-малко разпалено:

— Когато съм готов да се оженя, ще го направя, но решението и изборът ще бъдат мои.

Много му се искаше това да е краят на този кошмар. Трябваше да е краят. Васили дори понечи да излезе от стаята, като взе и бутилката със себе си. Не успя да направи и няколко крачки, когато думите на майка му се забиха като ножове в гърба му и накараха кръвта му да се смръзне.

— Дори ти, въпреки че си развратник и хаймана, няма да погазиш честта на баща си!