Джоана Линдзи
Ти ми принадлежиш (22)

Глава 22

Храната беше обилна, но Васили оценяваше единствено това, че беше топла. Все още се чувстваше премръзнал до кости, въпреки облицованото с глина огнище в средата на стаята, в което гореше буен огън и което, изглежда, топлеше всички, освен него. Къщата на Лацко беше голяма сграда само с едно-единствено помещение, което служеше за сборен пункт на почти всички мъже от селото.

Васили вече бе стоплил ръцете си, но снегът се бе просмукал в ботушите му. Краката му бяха мокри, той изобщо не чувстваше пръстите си. Нямаше да се стопли истински, докато не свалеше мокрите си дрехи, не се съмняваше, че и Александра се чувства по същия начин.

Но тя не изрази недоволство, не произнесе и дума, за да се оплаче. Не обръщаше внимание на никого, дори и на него, особено на него. Седеше с кръстосани крака на една от многобройните пейки в стаята. Бе поставила чинията с храна в скута си, като от време на време се пресягаше и взимаше с пръсти от нея. Лъжицата така си и остана недокосната на одеялото до коляното й. Да я вземат дяволите, тя трябваше да знае как да си служи с нея!

Васили вече бе свикнал с невъзможните й маниери на хранене, но тя наистина успя да изненада домакините си. Дори бандитите се хранеха по-прилично от годеницата му. За пръв път Васили се зарадва на просташкото й държание, тъй като така те щяха да я вземат за селянка и нямаше да й обърнат внимание. Беше готов да й извие врата, ако внезапно бе започнала да се държи както подобава.

Александра все още бе облечена в дебелото си вълнено палто, което бе закопчано чак до врата й. На силната светлина на пламъците Васили можеше да види, че предната част на палтото бе мокра, тъй като по-рано бе съборена по очи в снега. Хубавите й гърди сигурно бяха леденостудени, зърната й сигурно се бяха втвърдили и само чакаха той да…

Васили изстена вътрешно и закри очите си с ръка. Какво, по дяволите, правеше? Павел седеше точно срещу него, двама от хората му бяха застанали от двете му страни, а една от жените от селото обикаляше край тях, пълнеше чашите им с бира и поздравяваше мъжете за тяхната храброст и ловкост. И какво правеше той, вместо да слуша внимателно, тъй като те можеха да кажат нещо, от което би могъл по-късно да се възползва?

Единственият интересен факт, който бе чул досега, бе, че бандитите не се бяха натъкнали на групата, както би могло да се предположи, а знаеха за пътниците много преди това. Очевидно имаха свои платени хора в селото от другата страна на планината, където Васили и групата му бяха намерили подслон предишната нощ.

Тази уговорка бе много изгодна за бандитите, тъй като винаги знаеха кога някоя група от богати пътници ще прекоси планината. Няколко преки пътя свързваха двете села и да се отиде от едното до другото, не отнемаше повече от няколко часа. А днес бурята представляваше допълнително предимство за бандитите, като им позволяваше да си вземат каквото поискат, без някой да ги види и да им попречи.

— Каква ти е тази жена?

Александра внезапно вдигна глава и впи поглед във Васили. За разлика от него тя слушаше внимателно какво се говори. Но Васили не мислеше отново да допусне грешката да отговори рязко на руски. Александра бе непредвидима. Не можеше да разчита на нея да ги измъкне от кашата, която сама бе забъркала. Ако я разгневеше, нищо чудно тя да го нападне, както постъпи по-рано с бандитите. Затова Васили се обърна към Павел на кардински:

— Баща й я даде на мен. Реших да се позабавлявам малко с нея.

Погледът, който Александра му хвърли, преди да се върне отново към храната си, му даде да разбере, че изобщо не одобрява тактиката му да я изключва от разговора. Васили изпита огромно облекчение. Съществуваше все пак вероятността тя да разбира родния му език.

— И твоето забавление се състои в това да я биеш, така ли?

Павел продължи да говори на руски, без съмнение да смути и обърка Васили. Александра рязко вдигна глава. Васили можеше отново да премине на кардински, но тъй като Павел с въпроса си вече бе създал погрешно впечатление, нямаше смисъл. Затова реши да продължи на руски. Ако Александра бе достатъчно глупава да привлече вниманието върху себе си, като се намеси в разговора, вината щеше да е изцяло нейна.

Васили прикова тъмнозлатистия си поглед върху Павел, като нарочно избягваше да поглежда към Александра.

— Казах, че никой няма право да я удря, освен мен, а в това не намирам никакво удоволствие, правя го просто от необходимост. В края на краищата, тя твърде често заслужава такова отношение от моя страна.

— Но въпреки това искаш да я запазиш за себе си?

— Все още не съм се отегчил от нея, така че, да, ще я запазя още известно време. Засега тя си остава единствено моя…

Павел сви рамене, показвайки по този начин, че разбира много добре. Използваната стока губи цената си. Сега можеха да се върнат към сделката.

— Петдесет рубли, не повече — предложи Васили. Изразът на лицето му говореше, че според него дори проявява прекалена щедрост. След това се облегна на стола си, като постави едната си ръка на облегалката. — Нали точно тази цена трябваше да плати Стефан, за да върне Арина?

Това, че включи Арина в разговора, беше пресметнат риск. Но Васили вече бе предположил, че жената, която им поднасяше храната и напитките, беше любовница на Павел. Направи този извод просто от погледите, които двамата си разменяха, и от факта, че останалите мъже изобщо не я докосваха. Павел или щеше да избухне в пристъп на ревност, както правеше винаги, когато биваше споменавана Арина, или просто щеше да изостави въпроса за жените, тъй като неговата бе наблизо и слушаше.

— Сравняваш дъщерята на Лацко с тази селянка? — Той махна небрежно с ръка към Александра.

Наистина ли по лицето й премина израз на искрено възмущение? Васили не би могъл и да се надява на по-уместна реакция.

— Прав си, разбира се. Колко предлагаш тогава? Двадесет и пет?

— Четиридесет и пет — отвърна Павел, който очевидно бе съзнал грешката си.

— Предполагам, че така никой няма да остане обиден — отбеляза сухо Васили. С изключение на Александра. — Съгласен съм с тази цена, а сега ми кажи за кого ще се омъжва Арина.

Павел се изплю с отвращение на пода, преди да отговори.

— Нейният австрийски дук й омръзна и се захвана с някакъв граф. А той не е с всичкия си да се ожени за нея.

Васили разбираше, че не трябва да го прави, но не можа да се въздържи да не задълбае малко повече в раната на Павел.

— Лацко сигурно е много доволен, че ще има граф в семейството си.

— Лацко иска просто да я види омъжена — изръмжа Павел. — Не го интересува кой ще я вземе за жена. А сега да се върнем към теб, граф Петров. Знам, че моят добър приятел Стефан ще плати за теб колкото му поискам. Конете, разбира се, остават за мен. Но ти…

— Такива коне са безполезни в тези планини и ти го знаеш много добре, Павел. Ще ти дам триста рубли за всичките.

Павел избухна в смях.

— Мислиш си, че не знам колко ценни са такива коне за братовчед ти? Ако Стефан иска да ги има, ще плати такава цена, каквато искам аз. В противен случай ще останат за мен.

Васил не можеше да си представи откъде бе хрумнала тази мисъл на Павел, но трябваше да действа бързо, ако иска отново да получи конете.

— Конете са подарък за мен от годеницата ми. Стефан дори не харесва бели коне. Той изобщо не ги смята за благородни създания, казва, че имат капризен нрав и че не си струва да полага усилия да ги отглежда и храни. След като пътувах известно време с тях, съм склонен да се съглася с него, въпреки това все още обмислям възможността да започна да ги отглеждам, както възнамерявах първоначално. И тъй като не ми струват нищо, наистина не ме интересува много какво ще стане с тях. Давам триста рубли за всичките и нито рубла повече.

— Хиляда рубли за всеки кон и нито рубла по-малко — възрази Павел, готов да скочи и да се нахвърли върху Васили.

Васили почувства как тъмните очи на Александра се забиват в гърба му като ножове. Той току-що беше обидил нейните „бебета“. Цяло чудо бе, че не бе хвърлила чинията си по него. А той дори не бе свършил.

— Но това е смешно! — отвърна той студено и презрително. — Ако не си в състояние да говориш сериозно, няма какво повече да обсъждаме.

— Стефан ще бъде този, който ще плати, аристократче — отвърна убедено Павел. — А колкото до това, колко ще плати за теб, мисля — пет хиляди рубли, не, десет хиляди.

— Ти си луд.

Павел удари силно с юмрук по масата.

— Той ми е длъжник! Ако не ми плати, с удоволствие ще те изпратя при него, но на парчета.

Васили бе опитал да се държи разумно. Беше изморен и умираше от студ. Сега вече се ядоса. Приведе се леко напред, постави ръце върху масата и впи златистия си поглед в Павел.

— Не отправяй заплахи, които не можеш да изпълниш, Павел. Това отслабва собствените ти позиции тук.

— Защо мислиш, че няма да изпълня заплахите си?

— Защото и двамата знаем, че ако нещо се случи с мен, Стефан ще нахлуе тук с войниците си и от това село няма да остане и помен. Избирай: смърт или печалба. За кое от тях си мислеше, когато открадна конете ми?

По лицето на Павел избиха ярки червени петна, не можеше да се разбере дали бяха от гняв или от смущение, тъй като той разбираше, че трябва да отстъпи. Властта от повереното му водачество може би бе замаяла главата му, но Лацко щеше скоро да се върне и щеше да му иска обяснение за действията му. Васили реши да му помогне малко.

— Забрави за Стефан. Аз ще бъда този, който ще плати, а не Стефан. Ще имаш работа с мен, а не с него. Предлагам ти да си помислиш върху това, а утре ще продължим преговорите. Междувременно, настоявам двамата с жената да получим отделно помещение, където ще можем да се изсушим насаме.

Един от мъжете се изкиска. Точно на такава реакция бе разчитал Васили. Лицето на Павел все още беше зачервено. В продължение на един дълъг, изпълнен с напрежение, миг той не реагира, но след това се присъедини към останалите, въпреки че смехът му звучеше някак кухо и неискрено.

— Разбира се. Няма съмнение, че ще искаш да си сух, докато ние празнуваме успешното си нападение този ден.