Джоана Линдзи
Ти ми принадлежиш (21)

Глава 21

— Мъдър избор, граф Петров. Сега ми кажи дали моят добър приятел Стефан също ще се присъедини към нас.

Васили познаваше този дълбок глас. Той принадлежеше на единия от бандитите, който се наричаше Павел и беше всичко друго, но не и приятел на Стефан. Той бе висок колкото Васили, но по-мускулест. Имаше груби черти и смугла кожа и винаги бе враждебно настроен. Когато Васили хвърли поглед назад, за да се увери, че не се е заблудил и човекът, който се бе обърнал към него, бе наистина Павел, забеляза, че той не бе сам. Около него бяха застанали около десетина мъже, някои от тях — насочили оръжие към Васили.

— За мен е удоволствие да те видя отново, Павел — каза Васили със сух и враждебен тон, който напълно противоречеше на думите му. — Не, Стефан не ме придружава на това пътуване.

— Разочарован съм — отвърна Павел, като изглежда, наистина го мислеше. — Когато разбрах, че това си ти, надявах се и на още едно предизвикателство, но нищо, ти ще отговаряш и заради братовчед си.

Васили не се изненада от думите му, явно отношението на Павел не се бе променило.

— Може би — заяви той. — Но първо бих искал да се възползвам от всеизвестното ти гостоприемство. Надявам се, че селото ти не е далеч.

— Не е, в противен случай нямаше да чуем онези изстрели и да дойдем да видим какво става.

За което бе виновна единствено Александра. Ако беше спряла, щяха да видят накъде отвеждат конете й, той щеше да разбере в кое село се намират и да се върнат с останалите от групата. Тогава щяха да действат от позицията на силата, а сега бяха пленници.

За щастие Лацко, предводителят на бандитите, беше човек, с когото лесно можеше да се спазари. Той се ръководеше единствено от алчност, следователно за него всяко нещо си имаше цена.

— Бъди така добър да измъкнеш този нож от гърба ми, Павел. Лацко не обича повредена стока.

— Не се тревожи за Лацко. Той замина за Австрия за сватбата на онази кучка. Ще трябва да се разправяш с мен, жалко аристократче. Докато го няма Лацко, тук командвам аз.

Точно това имаше нужда да чуе Васили. Сега се налагаше да преговаря с един луд вместо с разумния Лацко. „Кучката“ бе дъщерята на Лацко, Арина. Преди години Павел я беше обичал, но я бе загубил заради Стефан. Това бе една от причините Павел да го мрази толкова много. Другата причина беше, че Стефан се бе дуелирал с него и два пъти го бе победил. Затова Павел мразеше всички аристократи.

— Имаш моите поздравления за лидерството, Павел, но не може ли да продължим разговора в селото, за предпочитане пред буен огън? Аз, както изглежда, замръзвам.

Павел се засмя. Половината от хората му също избухнаха в смях. Но ножът веднага бе махнат от гърба на Васили. След няколко кратки заповеди от страна на Павел, мечът му бе отнет. След това Павел забеляза Александра.

— Още една жена? — Павел се насочи към Александра и застана през нея. След като я огледа подробно, обърна поглед към Васили с очевидното намерение да го дразни. — Този ден се оказа по-успешен, отколкото очаквах. Тя струва ли поне колкото предишната?

Павел имаше предвид Таня, която бе отвлечена миналата година и за чието освобождаване Стефан бе платил петстотин рубли. Васили щеше да се наложи да плати цяло състояние за конете на Александра. Тяхната висока стойност бе очевидна. Нейната обаче не беше, затова той трябваше да покаже, че тя не струва нищо, не само за да свали откупа, който щяха да поискат за нея, но и защото Павел се славеше като отмъстително копеле. Но ако в този момент тя не го беше погледнала с такава злоба, той нямаше да го направи по този начин. Вече й беше ядосан, а погледът й само разпали нова ярост у него.

— Можеш да я задържиш. Ще ми направиш услуга. — Досадата в гласа му звучеше искрено.

Въпреки голямото разстояние, което ги разделяше, Васили ясно долови как Александра рязко си пое дъх. Павел също го чу. Очевидно бе, че той не проявяваше никакъв интерес към нея. Облечена в мъжките казашки дрехи, тя едва ли представляваше съблазнителна гледка за него. Но с реакцията си привлече вниманието му. Павел повдигна брадичката й и се вгледа по-внимателно в нея.

Не бе логично да се случи нещо. Ръцете й бяха вързани на гърба. Беше заобиколена от бандити. Въпреки това тя го ритна с всичка сила. Павел зави от болка. Някои от хората му се разсмяха, като по този начин към болката му се прибави и оскърбление. Когато спря да подскача на един крак, като в същото време масажираше долната част на пищяла си — цяло чудо бе, че не се бе подхлъзнал и паднал — той втренчи в нея убийствен поглед. Ясно бе, че Александра щеше да понесе цялата му ярост и озлобление.

Васили понечи да се приближи, но бе твърде късно. Не бе достатъчно близо, за да попречи на Павел да вдигне юмрук и да го забие в лицето на Александра. Трябваше да го нападне, което и направи.

Когато след известно време престанаха да се търкалят в снега, Павел вдигна глава и погледна изумено Васили, който също бе изумен от себе си. Студът явно бе направил безчувствени не само крайниците му, но и ума му. Нямаше друго обяснение за това, че постъпи толкова глупаво. Единствената причина, че още не бе застрелян, бе, че хората на Павел също не можеха да повярват на очите си и бяха вцепенени от изненада.

Този факт даде време на Васили да подаде ръка на Павел да стане и да му помогне да отърси снега от себе си.

— Съжалявам, но не позволявам никой да я удря. Запазвам това право за себе си. Ексцентричност от моя страна, но е факт.

Трябваше да заговори на кардински, език, който Павел разбираше достатъчно добре, тъй като Александра избра този момент да покаже, че не е загубила гласа си.

— Ще съжаляваш за това, Петров!

Васили дори не погледна към нея.

— Досега си държеше езика зад зъбите, жено. Продължавай така, в противен случай ще съжаляваш.

Павел местеше мрачно поглед от единия към другия, но внезапно чувството му за хумор надделя и той се обърна с усмивка към Васили.

— Това, независимо как го наричаш, ще ти струва скъпо, кардинецо.

— Така си и мислех — отвърна Васили, като изпусна дълбока въздишка.