Джоана Линдзи
Ти ми принадлежиш (20)

Глава 20

Васили не успя да настигне Александра. Не яздеше по следата, която тя оставяше след себе си, а просто се опитваше да не я изпуска от поглед. Но много често се натъкваше на дълбоки преспи, навени от вятъра, и тогава напълно я изгубваше от поглед. В такива моменти изпадаше в паника и й викаше да спре, макар много добре да знаеше, че тя не може да го чуе.

Въпреки че планинският път не се виждаше под дебелия сняг, Васили бе сигурен, че се движат по него и че крадците бяха заобиколили в кръг около лагера, за да се върнат на пътя. Все пак за тях най-безопасно би било да поемат по него, още повече че скоро щеше да се стъмни, а и те нямаше как да предположат, че някой ги преследва.

Когато след известно време мракът започна бързо да се спуска, Васили отново се разтревожи, тъй като нямаше с какво да запали факла, а дори и да можеше да намери някое сухо дърво, не разполагаше с никакво време. Опита се да накара коня да ускори крачка, но склонът на места бе твърде стръмен, а натрупаният сняг криеше допълнителна опасност. Жребецът започна да се дърпа уплашено, отказвайки да върви по-нататък. Веднъж вече бе паднал на колене и се бе плъзнал няколко фута по-надолу по стръмнината.

Когато настъпи нощта, Васили разбра, че напразно се е тревожил. Снегът имаше едно предимство — девствената белота пропъждаше мрака, което позволяваше на Васили да вижда далеч пред себе си, разбира се, когато силната виелица не го заслепяваше.

Не знаеше колко часа бяха изминали, но разбираше, че ще умре. Тялото му бавно измръзваше, вече не чувстваше крайниците си. Успяваше да се задържи на седлото само със силата на волята си, а в ума му се въртеше една-единствена мисъл — ако я хване, ще убие тази глупачка! Не, първо ще я люби, след това ще я убие.

Внезапно вятърът престана да духа, а след няколко минути снегът също спря. Сигурно и температурата леко се беше повишила, но Васили не бе в състояние да каже. Забеляза, че и от двете му страни дъбовете и елите ставаха все по-гъсти. По някакъв начин бе достигнал по-ниските склонове на предпланините. Тук живееха хора, имаше дори цели села, в топлите, уютни къщи горяха весели огньове, там можеше да се намери топла храна и питие. Само ако успееше да продължи да се движи все така още около миля, имаше вероятност и да избегне смъртта.

Но още преди тази мисъл да бе добила завършен вид в съзнанието му, Александра рязко пое на юг и Васили изстена отчаяно. Миг по-рано можеше да не я забележи, можеше да подмине дирята, която се отклоняваше от пътя, и щеше окончателно да изгуби Александра.

Сега, след като вятърът бе спрял, Васили се опита отново да извика, но Александра вече се бе изгубила от погледа му. След малко той отново я видя. Бе се отдалечила напред, но вече не се спускаше. Бе започнала постепенно да се изкачва, следвайки една тясна пътека по склона.

Васили отново извика името й. Този път тя го чу. Обърна глава и го погледна, но не спря. Вместо това заби пети в корема на коня.

Това вече беше прекалено! Щеше да я убие веднага щом я хване — ако и двамата не измръзнат преди това. За щастие, конят, който бе взела, бе не по-малко уморен от този на Васили, така че тя не можеше да спечели преднина. Но въпреки това продължи да поддържа същото разстояние между тях.

Васили се запита дали ако даде един изстрел с револвера, който бе затъкнал по-рано в пояса си, ще я накара да спре, или ще я подтикне да бърза повече. Ако бе взел със себе си повече от един револвер, сигурно щеше да опита. Но може би тя също си бе взела оръжие и щеше да отвърне на изстрела му, мислейки си, че той иска да я убие. Александра имаше пълно основание за това. Васили също имаше своя основателна причина да смята, че тя е напълно способна да си отмъсти, като стреля по него. Тук ставаше дума за конете й и без всяко съмнение за нея те значеха много повече от него. Проклети коне! Сега нямаше да се намира тук, премръзнал от студ, ако…

Внезапно пред тях блеснаха светлини. Бяха се натъкнали на крадци или на някое село, а може би и на двете. Но Александра не забави ход и не му позволи да я настигне. Тя продължаваше да язди право към светлините и в следния миг Васили разбра защо. Конете й. Бе забелязала конете си и най-вероятно бе твърде разярена, за да помисли, че я грози опасност или че трябва да прояви предпазливост.

Тъй като не бе в състояние да я спре, Васили трябваше мълчаливо да наблюдава как Александра се вряза в група от половин дузина мъже и как започна да раздава удари наляво и надясно с камшика, който винаги носеше със себе си. Мъжете се разпръснаха. Конете започнаха да отстъпват назад. Един мъж бе хвърлен от коня си и започна да се търкаля по склона. Друг насочи към нея револвер, но само с един удар тя го изби от ръката му. Останалите слязоха от конете си. Пътеката бе твърде тясна за толкова много коне, а мъжете очевидно имаха намерение също да свалят Александра от седлото, преди да е наранила сериозно още някого.

Васили извади револвера си и стреля, но с него можеше да даде само един изстрел, затова веднага го хвърли на земята и извади меча си. Но беше твърде късно. Александра бе съборена, а тъй като факлите бяха хвърлени на земята и снегът бързо ги изгасяше, Васили не можеше да види какво стана с нея.

В следващия миг изтрещя още един изстрел, този път насочен към Васили. Но тялото му бе толкова вцепенено от студ, че дори и да го бяха улучили, той се съмняваше дали би почувствал нещо. Без да се оглежда, за да провери, прие, че куршумът е минал покрай него и когато накрая достигна групата мъже, започна да размахва меча си над главите им.

Бандитите отново се разпръснаха, но не отидоха далеч. Васили забеляза, че замахваха заплашително с най-различни оръжия — кама, два меча, една тояга, но други револвери нямаше. Вече можеше ясно да види Александра.

Тя се бореше с един от мъжете, който се опитваше да я завърже с въже. Фактът, че друг мъж изобщо я бе докоснал, накара кръвта на Васили да закипи и без да се замисля, че губи най-ценното си предимство, като слиза от коня, той скочи върху мъжа, събори го и стовари дръжката на меча си върху главата му.

Васили бързо стана на крака, като залитна леко в снега, и се изправи лице в лице с още трима мъже. Четвъртият се бе нахвърлил върху Александра, беше я обърнал по корем, притискаше с коляно гърба й и завързваше ръцете й с въже. Само след миг бандитът щеше да се присъедини към останалите.

Васили вече бе овладял изненадващия и за самия себе си гневен пристъп. Дори не би се замислил за превъзхождащите го по брой неприятели, тъй като умееше отлично да си служи с меча. Но хлъзгавата земя представляваше допълнителна опасност. Спомни си единствения път, когато се бяха дуелирали със Стефан в снега и как постоянно падаха по гръб. Сега разбираше, че шансовете му да победи са още по-малки, когато срещу него имаше повече противници.

Бе напълно подготвен за първата атака от тяхна страна, която последва почти веднага. Остана на едно място, здраво стъпил на краката си, като реши, че при тези обстоятелства това е най-добрата защита. За известно време тактиката му успя. Обезоръжи един от бандитите, рани втори, беше на път да направи същото и с третия, когато изведнъж спря и се закова на място. Острието, което се заби в гърба му — не можа да определи дали бе от меч или от кама — проби наметката, палтото и ризата. Все пак, помисли си Васили, не бе мъртъв щом усещаше болката.