Джоана Линдзи
Ти ми принадлежиш (11)

Глава 11

На следващата сутрин Васили беше на крака още в зори не защото бе имал намерение да тръгне в такъв ранен час, а защото бе прекарал една неспокойна нощ, като успяваше да подремне само от време на време, а когато слънцето се показа на хоризонта, беше напълно буден.

„Тази нощ ще ти е последната, когато ще имаш възможност да спиш безгрижно“ — бе му заявила Александра. Какво, по дяволите, бе искала да каже? Бе го направила с единствената цел той да изгуби съня си, а тя на всичкото отгоре му бе предрекла и по-лоши нощи.

Другата причина да не може да заспи бе самата Александра, което го учудваше не малко. Васили рядко бе в непосредствена близост с жена, която бе в такъв раздърпан вид, освен ако не бе лудувал с нея в леглото. А проклетият й червен пояс, който така плътно пристягаше кръста й и разкриваше съблазнителните й форми! А божествените й гърди, скрити под бялата ленена риза!

Бе получил болезнена ерекция. Въпреки разгорещения спор в стаята му и въпреки начина, по който бе завършил, възбудата му бе все така силна. Същото се бе случило, когато тя съвсем за кратко се бе присъединила към тях в трапезарията.

Би трябвало да направи нещо по този въпрос, може би да си избере някоя от кикотещите се прислужнички, които не престанаха предния ден да му досаждат с въпросите си дали не се нуждае от нещо. Всяка една от тях с удоволствие би скочила в леглото с него. Държанието им не оставяше съмнение за това. Но Васили вече бе решил да се държи възможно най-добре заради Константин Рубльов, а това изключваше да се развлича с някоя от прислужничките, когато годеницата му спеше само няколко стаи по-нататък.

За щастие, баронът нямаше да ги придружи по обратния път към Кардиния, така че щеше да сложи край на безупречното си държание веднага щом потеглят на път. Освен това съществуваше и онова момиче — вече бе забравил името й — което сподели леглото му в гостилницата през нощта, преди да пристигнат. Тази вечер отново щяха да отседнат там и той със сигурност пак щеше да се възползва от чара й, като непременно щеше да направи така, че Александра да го узнае. Колкото по-скоро тя се обидеше и поискаше от него да я върне на баща й, толкова по-скоро щеше да се отърве от чувството, че е хванат в капан.

Тъй като Васили вече бе станал, реши, че не е лоша идея да тръгнат рано, затова излезе от стаята си, за да събуди другите. Искрено се надяваше Александра цяла нощ да е събирала багаж, както бе казала. Да принудиш една жена да стане по-рано от обикновено, означаваше кисело настроение от нейна страна. Това го изпълни със злорадо задоволство, тъй като неговото настроение не бе по-добро.

Остана обаче разочарован в надеждите си да й причини допълнително неудобство. Тъй като намери всички на крак в този час, Васили изпрати една от прислужничките да събуди Александра и му бе отговорено, че „Алекс“ отдавна е станала и най-вероятно се намира в конюшнята си. Васили бе толкова изненадан от факта, че прислужничката се отнасяше толкова фамилиарно с господарката си, че му убегнаха думите на момичето, касаещи „нейната“ конюшня.

Настроението му се влоши още повече, тъй като Александра го бе изпреварила. Васили поведе мърморещия Лазар на закуска с барона само за да разбере, че годеницата му няма да се храни с тях — отново. Прекара почти час, вадейки си странни заключения, което бе нещо съвсем нетипично за него, докато накрая осъзна, че Лазар постоянно му прави знаци, като от време на време прочиства гърлото си и сочи с поглед към вратата.

Когато Васили най-сетне излезе от трапезарията, същите три прислужнички, които му досаждаха предния ден, го наобиколиха — едната носеше шапката му, другата — палтото, а третата — ръкавиците. Собственият му слуга, Борис, когото Васили бе довел със себе си и Лазар застанаха зад жените, и само повдигаха безпомощно рамене, сякаш казваха по този начин, че не могат да направят нищо при такава атака.

За щастие, за Васили това бе съвсем обикновена ситуация; той просто вземаше с безразличие дрехите си, без да обръща внимание на ръцете на момичетата, които се задържаха ненужно дълго върху него. Точно така го видя Александра, когато влезе, за да разбере защо се бавят той и приятелите му. Трите жени, заобиколили Васили, го докосваха така, като че ли някаква споделена интимност им даваше правото да го правят. Точно това заключение си направи и Александра, и вероятно поради тази причина гласът й бе изпълнен с унищожителен сарказъм.

— Бих могла да се закълна, че някой настояваше да побързаме и да тръгнем рано на път. Разбира се, трябваше да се досетя, че човек с твоите наклонности няма да си вдигне рано задника от леглото.

Тя изчезна, без да му даде възможност да отговори. Трите прислужнички се разбягаха още в момента, когато чуха гласа й. Лазар едва сдържаше смеха си, закрил устата си с ръка. Баронът обаче стоеше на входа на трапезарията, искрено объркан и наранен, както и предната вечер, когато се бе извинил заради държанието на дъщеря си.

— Тя… о, тя…

На Васили му дожаля за човека. Някой трябваше да изпитва и съчувствие към барона, особено с такава дъщеря.

— Не е необходимо да ми обяснявате, сър. Както казахте, тя се нуждае от… специално отношение.

Сега очакваше с нетърпение да й го покаже. Ще го прави за смях, така ли? До края на този ден ще я накара да се облива в сълзи. В края на краищата, да демонстрираш презрение бе цяло изкуство и в подходящи ръце можеше да се превърне в оръжие, а той го владееше до съвършенство.

Когато Васили и неговите хора отидоха в конюшнята, по-точно бе да се каже в една от конюшните, Александра вече бе яхнала белия си жребец. Тъй като предния ден бе отклонил поканата на барона да разгледа имението, Васили не бе разбрал, че Рубльови държаха не една, а пет големи конюшни, които бяха пръснати от къщата до близкото село.

Но Васили не се интересуваше от имението на Константин Рубльов. Интересуваше го само обектът на неговата омраза и гняв. Тя отново бе облечена в риза и онези необичайни за жена панталони, този път безукорно чисти. Сега носеше син пояс и по-хубаво палто, обшито с черна кожа. От същата кожа бе направена и шапката, която напълно скриваше косата й.

Васили все още кипеше от гняв заради дръзките думи, които бе отправила към него, освен това се подразни от облеклото й поради една неочаквана причина — защото просто нямаше търпение да я види облечена както подобава. Дори и да бе свикнала да язди, трябваше да го прави по женски маниер. Беше очаквал да я види облечена в женски дрехи, защото му бяха казали, че панталоните са работното й облекло. И тъй като Александра нямаше да работи по време на пътуването, не би трябвало и да бъде облечена по този начин. Но тя бе направила точно това: седеше на седлото по мъжки и поглеждаше нетърпеливо към групата. На всичкото отгоре бе невероятно хубава със зачервените си от хладния въздух страни.

Васили насочи поглед към лявата й ръка и забеляза, че тя не носи пръстена. Без съмнение изчакваше подходящия момент да му го хвърли в лицето.

Отначало не забеляза товарните коли, после очите му подозрително се присвиха. Каквото и да имаше в тях, то бе натрупано на огромни купчини под брезента. Колите изглеждаха изключително тромави и неудобни и със сигурност твърде тежки за четирите коня, впрегнати във всяка от тях.

Васили не се обърна с никакви въпроси към годеницата си, която го наблюдаваше мълчаливо. Той отиде право при колите и се зае да проверява съдържанието им. Едната бе пълна поне с цяла дузина куфари. В другата имаше още няколко куфара, многобройни юзди, поводи, седла и други подобни принадлежности, както и чували с овес и жито.

Александра подкара коня си към Васили и спря точно зад него. Все още не бе казала нищо, наблюдаваше го мълчаливо, изчаквайки момента, когато Васили ще разбере какво целеше тя. Обърна се и я погледна, след което просто и ясно отсече:

— Не!

Тя дори не се опита да се престори, че не е разбрала за какво става въпрос, просто повдигна учудено едната си вежда.

— Все още не сме женени, Петров. Наистина ли си мислиш, че можеш да ми нареждаш какво да правя, особено преди сватбата?

Васили сдържа гнева си, а изразът на лицето му не подсказваше колко го бяха засегнали думите й. Вместо това той също повдигна едната си вежда, което между впрочем правеше по-добре от нея.

— А ти наистина ли си мислиш, че не мога да го направя?

Тя му се усмихна кисело.

— Виждам, че се готвиш да опиташ. Но в този случай само си губиш времето. Не тръгвам на кратко посещение, предлагаш ми цял живот да прекарам в страната ти. Нямам намерение да оставям тук собствеността си. Ако си си мислел, че ще го направя, значи си се заблуждавал.

— Никой не казва, че трябва да направиш такова нещо — отвърна той.

— Тогава няма за какво да говорим повече.

— Напротив. Давам ти петнадесет минути да вземеш най-необходимото за пътуването, което, между впрочем, не включва чували със зърно и след това…

Александра го прекъсна, тъй като той очевидно не разбираше.

— Зърното е от най-високо качество и е за моите бебета. Нямам доверие в качеството на фуража, който предлагат в гостилниците.

Васили я погледна напълно объркан.

— Бебета?

Но не стана нужда тя да му обяснява повече. В този момент от конюшните се появиха три снежнобели чистокръвни жребеца, водени от един коняр. След тях излязоха още три и след тях още…

Когато Васили спря да брои, установи, че имаше шестнадесет великолепни животни.

— Твои ли са? — Обърна се към нея, без да издава вълнението си.

— Да, всеки един от тях — отвърна тя, неспособна да скрие гордостта си.

— Баща ти е ненужно, дори глупаво щедър към теб — не можа да се въздържи да я уязви той.

— Татко ми подари Гордостта на Султана за шестнадесетия ми рожден ден. — Тя потупа с обич животното по врата, така че не остана никакво съмнение кой е Гордостта на Султана. — Останалите купих сама, получих чрез замяна за други, а някои сама отгледах.

Забележително постижение, отбеляза си наум Васили, но не сметна за нужно да й го признае. В момента виждаше само това, че тя възнамерява да преведе всички тези животни през планините, когато бяха пред прага на зимата. Освен това по пътищата върлуваха разбойници, които биха продали и собствената си майка само за един такъв кон.

— Но това е смешно! — възрази той. — Твоите „бебета“, както и останалата част от собствеността ти, могат да ни следват, щом настояваш, но ние няма да се бавим заради тях.

Александра му отправи усмивка, от която Васили веднага разбра, че е очаквала да чуе подобни думи от него.

— Можеш спокойно да тръгнеш без мен. Аз не се нуждая от твоя ескорт. Разбира се, ако се изгубя по пътя и попадна в друга страна, вместо в Кардиния, не бих имала нищо против.

Васили не можеше да повярва, че бе попаднал в безизходно положение. Колкото и да му се искаше да тръгне без нея, ако не пътуваха заедно, нямаше да може да я убеди да развали годежа. Но не можеше да приеме отказа й да му се подчинява. Годежът му даваше пълна власт над нея, което тя очевидно още не бе осъзнала. Докато не напуснеха баща й, чиято власт имаше предимство пред неговата, той все още не можеше да й налага волята си. Баща й… Неочаквано Васили се усмихна.

— Баща ти не би приел подобно предложение и ти го знаеш. Вярвам, че ще го накарам да ти обясни ползата от това, че е по-добре да следваш съветите ми.

— Напълно типична реакция — изсумтя Александра. — Малкото момче не може да наложи своето, затова тича при татко в този случай — моя. Но нищо, нямам нищо против да загубиш още от скъпоценното си време, търсейки помощта му. Ще откриеш обаче, че баща ми е получил цялото съдействие от моя страна, което съм в състояние да му дам. Или имаш погрешната представа, че съм покорна дъщеря?

Васили изпита непреодолимо желание да я смъкне от коня и хубаво да я разтърси. Тя го знаеше, но не изглеждаше ни най-малко разтревожена — най-вероятно заради огромната хрътка, която внезапно застана помежду им. Жребецът й не помръдна дори мускул, очевидно кучето не бе непознато за него. Александра очевидно притежаваше пълна власт над животното, защото при твърдата й заповед „Седни, Божик!“ кучето незабавно се подчини.

— Има ли още нещо, което искаш да вземеш? — изръмжа Васили.

— Разбира се. Любимците ми винаги ме придружават, където и да отида.

— Нещо друго, за което би трябвало да знам? — Гласът му бе изпълнен с ирония, но тя не й обърна внимание.

— Само камериерката и хората ми.

— Хората ти?

Александра кимна към конюшнята. Васили погледна в тази посока и забеляза на входа трима казаци на коне. Бяха огромни, с остри, груби черти, въоръжени. И тримата гледаха към него, но Васили не можа да прочете по лицата им нищо определено. В неговите очи мъжете бяха толкова грозни, че бе невъзможно да се каже дали лицата им изразяваха враждебност, интерес или любопитство.

— Те ще се грижат за безопасността ми по време на пътуването.

— Мислех, че това е мое задължение — обърна се той сковано към нея.

Александра избухна в смях.

— Не ставай смешен. Ти пътуваш с охрана, тъй като очевидно не си в състояние да се погрижиш за собствената си безопасност, да не говорим за нечия друга. — Александра продължи с изпълнен с презрение глас: — Но това е напълно разбираемо, Петров. От опит мога да кажа, че вие, дворцовите контета, сте напълно негодни за нещо друго, освен да клюкарствате и развратничите.

Когато тя свърши, по страните му бяха избили червени петна от гняв. Бе толкова бесен, че едва успя да процеди:

— Това от собствен опит ли го знаеш?

Този път бе неин ред да се изчерви. Намръщена и смутена, Александра му обърна гръб и се оттегли, тримата казаци я последваха, а огромната руска хрътка тичаше пред тях. Последваха ги товарните коли и петимата коняри, които водеха хергелето от великолепни жребци.

Васили остана на мястото си, като не откъсваше поглед от малката процесия и сериозно обмисляше възможността да поеме сам в обратна посока.