Джоана Линдзи
Ти ми принадлежиш (10)

Глава 10

Александра успя да затвори тихо вратата на стаята на Васили, както бе направила преди това с тази в кабинета на баща си, но вратата на своята стая, която се намираше в дъното на коридора, затръшна силно, след като влезе. Беше извън себе си от яд. Как смееше този мъж да я заплашва с брак без любов, с любовниците си — защото тя не се съмняваше какви точно бяха удоволствията, които бе споменал — и с бебета? Бебета! Той я изкушаваше, а дори нямаше представа за това. Простак! Свиня! Да спомене единственото, което наистина желаеше! Но не от него. От всеки друг, но не и от него!

Стаята й не бе празна. Шумното й нахлуване сепна както Нина, която бе наведена над една пътна чанта, така и Божик, който изръмжа предупредително, преди да разбере коя бе тя, да се приближи до нея и да й демонстрира по единствения възможен за него начин извинението си.

Този ден тя го бе заключила в стаята си, защото щяха да имат гости, а хрътката не се отнасяше добре с хора, които не познаваше. Не трябваше да го прави, а да го остави да тича свободно и да постъпи както намери за добре с нищо неподозиращите непознати. Ако онова конте беше нападнато и изпохапано, разговорът й с него щеше да завърши по съвсем различен начин.

Тази мисъл някак си уталожи малко гнева й. Александра не бе осъзнавала, че може да жадува за отмъщение — дори и в мислите си. Жалко, че бе използвала животното само за защита, а не като оръжие, тъй като изпита истинско задоволство при мисълта как графът вие от болка.

След като погали огромната хрътка, уверявайки по този начин животното, че не му се сърди заради начина, по който я бе посрещнало в първия момент, Александра насочи поглед към Нина, разтворения куфар и дрехите, разпръснати по леглото.

— Значи вече си разбрала?

— Всеки в имението разбра — отвърна безстрастно Нина. — Това, което не знаем обаче е какво смяташ да правиш. Затова започнах да ти опаковам дрехите, в случай че решиш да се омъжиш за него, но също толкова бързо мога и да ги разопаковам.

Нина с нищо не показа какъв отговор би искала да чуе, дори и ако имаше свое собствено мнение или вече бе решила как би трябвало да постъпи Александра. Тя би подкрепила всяко нейно решение, въпреки че двете биха поспорили, ако Нина сметнеше, че Александра не постъпва правилно. Точно затова Александра много я обичаше.

Общественото им положение бе напълно неравностойно, освен това и на външен вид бяха съвсем различни. Нина имаше черна коса, която падаше на непокорни къдрици по раменете, и огромни светлосини очи. Иначе беше ниска, леко пълничка. Когато се усмихнеше, по страните й се появяваха трапчинки, освен това младата жена притежаваше много силно, дори понякога цинично чувство за хумор.

Александра седна в края на леглото и прокара пръсти по една бледоморава бална рокля, припомняйки си единствения път, когато я бе облякла. Същата нощ бе получила своята първа целувка — от Кристофър. Никога преди, и след това, не я бяха целували, затова тя мислеше, че тази целувка е най-прекрасното нещо в живота й.

Александра повдигна полите на роклята.

— Защо слагаш тази рокля?

— Ще имаш нужда от рокля, с която да се омъжиш — обясни практично младата жена.

Александра мислено се помоли да не се стига чак дотам, но ако не можеше да го предотврати, щеше да настоява да й ушият разкошна сватбена рокля, с единствената цел да спечели повече време. Най-добре е да поиска нещо в черно!

— Можеш да забравиш за пътната чанта — заяви решително тя. — Искам куфари, и то много. Нареди на някой да вземе всичко, което се намира в таванската стая, а след това измоли, вземи назаем или открадни още от града. Искам да се съберат достатъчно неща, за да напълнят поне две товарни коли.

Нина вече не криеше какво мисли по този въпрос. Усмивката й обясняваше всичко.

— Значи наистина ще се омъжиш за кралския братовчед?

Александра не обърна внимание на доволното изражение на приятелката си.

— Не. Дадох дума, че ще го направя, но това не означава, че наистина ще се случи — не и ако мога да го предотвратя. Годеникът ми смята, че не може да развали годежа, аз също не мога да го направя, спорът няма да ни доведе доникъде. Така че просто трябва да му покажа каква ужасна съпруга ще бъда.

— Но ти можеш да му бъдеш отлична съпруга — възрази Нина.

— Не и на него. Дори и да не беше така, той никога няма да го разбере, а когато свърша с него, дори няма и да си помисли.

Нина също седна на леглото и попита колебливо:

— Защо вместо това не се омъжиш за него?

— И да изменя на Кристофър?

— Кристофър напълно го заслужава — измърмори Нина.

Александра въздъхна — не бе готова отново да спори с приятелката си за любовта на своя живот. Никой от семейство Разин отдавна не говореше нищо добро за Кристофър, особено Нина, а Александра се умори постоянно да взема негова страна, без да има нещо, заради което да подкрепи верността си.

— Дори и да не бях влюбена в друг, никога не бих се омъжила за този кардински граф. И преди отново да се възпротивиш, трябва да ти кажа, че той също не иска да се ожени за мен.

Нина просто не повярва на ушите си и беше истински възмутена.

— Той ти е казал това?

— Каза ми го. Но все пак възнамерява да пожертва себе си, а и мен, въпреки че баща му не е жив, за да стане свидетел на разтрогването на годежа. Искаш ли да чуеш какви планове има той за нашия брак? Да му родя дете и после изобщо да не ме погледне повече. Направо ми хвърли в лицето факта, че си има любовници и ще продължи да поддържа връзки с тях. Разбира се, ще прояви достатъчно великодушие да ми позволи и аз да си намеря няколко любовника.

— Той е казал това?

— Да.

Нина настръхна.

— Тогава няма да се омъжваш за него. Аз няма да ти позволя. Нито пък баща ти, когато му разкажеш това, което току-що каза на мен.

В отговор Александра само изсумтя.

— Така си мислиш ти. Казах на татко, че този мъж се опита да флиртува с мен, преди още да знаеше коя съм аз, и какво мислиш? Татко остана доволен. Граф Петров се проявява като истински развратник, а всичко, което вижда баща ми, е, че той ме харесва. Така че татко няма да повярва на останалото, особено като знае, че аз не искам този брак. Ще реши, че аз съм си измислила всичко и ще се почувства неудобно да говори с Петров. Дори и ако татко наистина го направи, готова съм да се обзаложа, на каквото поискаш, че този самодоволен глупак ще се прояви като страхливец и ще отрече всичко. В края на краищата, двамата с баща ми вече се срещнаха и разговаряха, след което изглежда се разбират отлично. Ако граф Петров не е признал истинските си чувства, когато имаше тази възможност, сега няма да го направи. Само аз имах привилегията да ги узная.

Нина бе впила замислен поглед в пода.

— Всичко това ми звучи така, като че ли ще имаш… един аристократичен брак.

Александра се отпусна на леглото и се разсмя.

Нина се обърна намръщено към нея.

— Не е смешно!

— Знам. — Но Александра продължаваше да се усмихва. — Да не мислиш, че съм била сляпа, когато посещавах всички онези балове в Санкт Петербург. Повече от половината женени хора, които срещнах там, имаха извънбрачни връзки. Невероятно, но жените открито говореха за това, като клюкарстваха за някой друг или направо обсъждаха собствените си завоевания. Това, което ми предлага графът, е обща практика в неговите среди. Само че не вярвам той да има и най-малка представа, че на мен това ми е известно, тъй като той се опита да ме изненада, дори бих казала, да ме шокира, като ми предложи да разваля годежа, а не сключване на нормален брак.

— Но ти не искаш такъв брак. Ти твърде много държиш на всичко, което притежаваш, за да търпиш…

— Не е така.

— Познавам те, Алекс. Не бих се учудила, ако нашибаш с камшик неверния си съпруг.

— Няма да го направя — възпротиви се разгорещено тя.

Знаеше, че е казала нещо съвсем различно на Васили, но това беше само за ефект. В действителност не го мислеше.

— Не бих могла да се интересувам по-малко от това, с кого спи този мъж, преди или след… Забрави! Въпреки всичко сватба няма да има. Вече ти казах, че нямам никакво намерение да се омъжвам за него.

— Точните ти думи бяха „ако мога да го избегна“. И как смяташ да го постигнеш?

Александра закри очи с ръка и въздъхна.

— Не знам. Досега мислих само да забавя пътуването, като натоваря много коли с багаж. За по-нататък не съм мислила.

— Това може да го ядоса, но няма да го накара да се откаже от брака с теб — отбеляза Нина.

— Знам, така че помогни ми да измисля нещо. Какво би накарало един мъж да се откаже от брак, с който вече се е съгласил?

— Безразличието — предложи Нина.

— Срамът — добави Александра.

— Отвращението…

— Чакай, с това мога да се справя — заяви възбудено Александра, като скочи от леглото.

— Това е добре, защото не би могла да се престориш на безразлична, независимо колко усилие ще положиш. А, не виждам и да си успяла да го накараш да се отврати.

— О, накарах го — усмихна се Александра. — Колкото е високомерен и надут, като видя как съм облечена, веднага се отврати, такова поне бе изражението на лицето му. И можеш да бъдеш сигурна, че още по-малко му хареса откровеността ми.

— Какво ти помага това? Все още си сгодена за него.

— Все още не ми е помогнало, но то бе едва при първата ни среща, той изобщо не ме е опознал.

— А, разбирам, малко преструвки — кимна Нина в знак, че е разбрала. — Това ли си намислила?

— Не, преструвките ще бъдат в изобилие — отвърна Александра, развълнувана от идеята. — Сигурно вече ме е определил като провинциалистка, но му предстои да види, че съм най-лошата провинциалистка, която е срещал някога. Ще бъда груба и вулгарна, с лоши маниери, за него ще бъда истинско главоболие. Ще бъде ужасен само от мисълта да ме представи на семейството и приятелите си. И бързо би стигнал до заключението, че дори и баща му би развалил този годеж, ако бе жив да види всичко това.

— Звучи ми забавно — усмихна се Нина.

— Значи ще дойдеш с мен?

— Нима си си помислила, че можеш да ме оставиш тук?

Александра се разсмя и прегърна приятелката си.

— Едва ли ще му отнеме повече от седмица да реши да ме върне обратно, така че няма да отсъстваме толкова дълго. Все пак няма да се откажа от идеята да натоваря всичко, което притежавам.

— Мислиш ли, че ще има полза от забавянето с товарните коли?

— Надявам се граф Петров да дойде на себе си само след седмица, но не искам да оставям нищо на случайността. Ако има нужда от още време да го убедя, че е истинска глупост да се ожени за мен, така да бъде. Но не се тревожи за събирането на багажа. Просто натъпчи всичко в куфарите, когато пристигнат. Ако нещо се счупи или повреди, ще му изпратя сметката, когато годежът бъде развален.

— Все едно да посипваш сол върху отворена рана — каза Нина.

— Разчитам на това.

Нина излезе от стаята, за да се заеме със събирането на куфарите, а няколкото минути, когато Александра остана сама, младата жена използва, като се замисли върху това, с което се бе заела. После при нея влезе Ана и болката от предателството отново я връхлетя.

— Баща ти ми каза, че няма да се присъединиш към нас на вечеря — започна Ана.

— Твърде заета съм да си събирам нещата.

На Ана не убегна горчивият тон, с който бяха изречени тези думи.

— Съжалявам, Алекс. Знам, че точно сега си против този брак, но трябва да признаеш, че баща ти е избрал един изключително красив мъж.

Изключително красив, но съвършен негодник, за когото тя изобщо не искаше да разговаря.

— Значи наистина си знаела за годежа? — извика Александра, като че ли изводът не се налагаше от само себе си. Тя знаеше колко близки бяха Ана и баща й.

Ана отстъпи крачка назад, наранена от думите й.

— Да, знаех. И баща ти изслуша всичко, което имах да кажа за този годеж и което съвсем не бе малко. Но той просто не искаше да приеме моето мнение.

— Можеше да ме предупредиш, Ана.

— Аз съм твоя приятелка, скъпа, но предаността ми е преди всичко към баща ти.

Александра знаеше това и никога не бе негодувала от връзката на Ана с баща й. Дори се надяваше, че Ана един ден ще отстъпи и ще се омъжи за него. И трябваше да знае, че Ана не би одобрила нещо толкова закостеняло като един уреден брак и че би застанала на нейна страна.

— Знам, че баща ти се страхуваше да не избягаш, ако разбереше по-рано за този годеж — продължи Ана.

Ако Александра бе знаела и не бе избягала, сега щеше горчиво да съжалява. Но въпреки всичко се успокои малко, обърна се към Ана и се усмихна. Не бе по вина на Ана, че всичко това й се стовари на главата.

— Не се тревожи. Вече съм решила как да постъпя — каза Александра. — Така че — грижи се за татко.

— Знаеш, че ще го направя.

— Можеш също да го подготвиш за връщането ми.

При тези думи Ана се сепна, но след това се засмя.

— Ей, защо си мисля, че нямаш предвид посещение на гости?

Цялата горчивина, която изпитваше Александра преди това, се завърна с неочаквана сила.

— Ако наистина трябва да си дойда на гости, татко няма да бъде забравен.

— О, Алекс! — въздъхна Ана. — Той иска само най-доброто за теб.

— Тогава още по-зле, че не можем да се споразумеем какво е то.

Ана поклати тъжно глава.

— Ако промениш решението си за вечеря…

— Няма!

 

 

Но Александра наистина го промени. Реши да се появи за кратко, тъй като й хрумна, че малко грубо отношение и някоя забележка, издаваща лоши маниери, в присъствието на графа и баща й, ще даде на Васили идеалната възможност да развали проклетия годеж. Разбира се, нямаше намерение да направи нищо твърде скандално, нищо, което не бе правила и преди, тъй че баща й нямаше да я обвини, че държанието й излиза извън всякакви граници. Това също би дало възможност на баща й да види колко я презира Васили и колкото и да си бе мислил, че Васили я харесва, щеше да се убеди, че това чувство нямаше да издържи на неговото отвращение и презрение.

Александра не би могла да улучи по-подходящо време. Изобилната вечеря, която баща й бе планирал, за да впечатли кардинския граф, беше в разгара си, тъкмо беше сервирано основното блюдо. Ана бе облякла най-хубавата си рокля, Константин също изглеждаше чудесно в официалното си вечерно облекло. А граф Петров! Александра с усилие отклони очи от него. Един кратък поглед към това атлетично тяло и красиво лице, и тя почти забрави защо бе слязла при тях.

Той, разбира се, бе в безукорен вид. Не бе очаквала нещо по-различно от конте като него. Не по-малко издокаран бе и приятелят му, този със сините очи. Случи се така, че той пръв я забеляза, застанала на вратата. Не изглеждаше шокиран, а просто изненадан, че не се е преоблякла за вечеря и е все още в работните си дрехи, а косата й падаше още по-хаотично по раменете и гърба й, тъй като тя бе издърпала от прическата си още няколко кичура. Но пък и не бе слязла, за да вечеря.

— Не ми обръщайте внимание, слязох просто да изям няколко залъка, тъй като нямам време да вечерям.

Александра се надяваше, че един точно определен човек се е почувствал неудобно от тази забележка, въпреки че не извърна глава, за да се увери така ли е. Приближи се към масата и грабна една намазана с масло филия хляб от чинията на синеокия кардинец. Това, че все още не му бе представена, правеше постъпката й още по-лоша, но Александра си помисли, че този непознат е единственият човек, който не би казал нищо за поведението й. Тя му хвърли кратък поглед, забелязвайки, че изненадата му бе преминала в смайване. Просто му се усмихна, след което плъзна поглед към другите. Ана бе закрила устата си с ръка. Нямаше да бъде подходящо да се изсмее високо, а тя очевидно се мъчеше да задуши смеха си. Върху страните на Константин бе избила ярка руменина и смущението не бе единствената причина за това. Двамата с Александра със сигурност биха започнали един от поредните си спорове на висок глас, ако тя останеше, но, разбира се, нея скоро нямаше да я има…

— Александра… — започна Константин със задавен глас.

Тя му хвърли невинно въпросителен поглед, което го убеди, че се надяваше той да избухне в гняв, дори очаква с нетърпение такава реакция от негова страна, както и че се бе подготвила подобаващо да я посрещне. Осъзнавайки това, той не се поддаде на импулса си и преглътна гнева си, като се надяваше тя да не го поставя повече в неудобно положение.

Дъщеря му със сигурност имаше намерение да направи точно това, ако планът й не бе дал един неочакван за нея резултат. Граф Петров, вместо да се възползва от златната възможност, която тя му предоставяше, се изправи от мястото си и застана зад нея.

— Радвам се, че решихте да се присъедините към нас, баронесо, независимо за колко кратко време. Това ми позволява да поправя един пропуск от моя страна. Бихте ли ми подали ръка?

Александра се обърна и го погледна подозрително. Да му подаде ръка ли? Ако той възнамеряваше да я удари през ръката за това, че бе отмъкнала парче хляб като някое немирно дете, щеше да му го върне тъпкано. Но когато колебливо му подаде свободната си ръка, той не й обърна внимание и хвана тази, която все още държеше намазаната с масло филия. С два пръста и неразгадаемо изражение на лицето, зад което без съмнение прикриваше отвращението си, взе хляба и го остави настрани, след което, преди да бе успяла да отдръпне ръката си, Васили постави пръстен на един от пръстите й.

Пръстенът не влезе лесно, вероятно изобщо нямаше да може да влезе, ако пръстите й не бяха изцапани с масло. За миг Александра остана загледана в пръстена, очарована от красотата му. Представляваше огромен блестящ диамант, заобиколен от множество по-дребни сапфири, смарагди и рубини.

— Сега, след като изпълних дълга си, можете да се върнете към опаковането на багажа — заяви Васили. — Разбирам, че се наложи да прибягна към малка хитрина, за което се извинявам, но наистина се налага да тръгнем още утре. Искрено се надявам наистина да поспите тази нощ, затова побързайте, за да свършите работата навреме.

В нейните уши извинението му прозвуча не по-малко фалшиво, отколкото надеждата му тя да може да спи тази нощ. За останалите то вероятно бе напълно искрено. Сега Александра изпита още по-голям гняв към този човек заради лицемерието му, заради преструвките му пред баща й, когато тя бе наясно с истинските му чувства. Това, че самата тя бе дошла и бе започнала лицемерна игра, за нея нямаше никакво значение. Очевидно само си бе загубила времето.

Александра взе отново хляба, намазан с масло, само защото бе много гладна, и излезе от стаята.