Джоана Линдзи
Отдай ми любов (47)

Глава четиридесет и седма

Не беше толкова лесно да открият ямата. Отне им почти час, докато успеят да преместят телата на убитите, за да могат да претърсят всеки сантиметър наоколо. Тургайз я откри пръв и разчисти тревата, с която бе покрита. Селиг видя, че на дъното й лежи Ерика и се опита да я измъкне от дупката. Младата жена беше в безсъзнание и той се уплаши, че може би е мъртва. Ръката му едва достигаше до косата й. Ямата беше прекалено тясна и той не можеше да се спусне на дъното й. Накрая той се наведе, за да достигне раменете й, а Тургайз го хвана за крака и след това изтегли и двамата наведнъж.

Ерика се съвзе още щом я положиха на земята. Селиг сряза въжетата с кинжала си и я взе в прегръдките си.

— Благодаря на бога, че си добре! Добре ли си наистина? Ако са ти причинили болка, ще ги убия отново един по един. О, скъпа моя, толкова много те обичам! Никога досега не съм изпитвал такъв страх! И ако още веднъж излезеш сама от замъка, кълна се, че отново ще те окова във вериги.

Тургайз се изкашля.

— Може би ще ти отговори, ако махнеш кърпата от устата й.

Селиг се засмя. Чувстваше се почти замаян от облекчение и радост. Ерика отчаяно се опитваше да му каже нещо през кърпата.

Той преряза превръзката. Ръцете й все още бяха схванати, но тя дръпна кърпата и изкрещя:

— Помогни ми! Махни ги по-бързо!

— Какво да махна?

— Дрехите ми! Цялата съм в буболечки!

Селиг бързо свали дрехите й, но макар че не видя повече от две буболечки по нея, тя не спираше да търка кожата си. Той нежно я погали и се опита да я успокои.

— Косата ми! — извика Ерика.

Той внимателно прегледа всеки косъм, преди да й каже, че вече няма никакви насекоми в косата й.

Ерика се отпусна в прегръдките му и заплака, но този път от радост и облекчение. Внезапно Селиг осъзна, че тя е гола, а те не бяха сами. Обърна се към Тургайз, но гигантът бе седнал на земята с гръб към тях и чистеше дрехите на господарката си. Тургайз представляваше такава необичайна гледка, че Селиг едва се удържа да не се засмее. От днес Тургайз щеше да бъде негов приятел за цял живот.

Ерика се облече отново и се обърна към съпруга си:

— Нима си отказал да се биеш с Дъруин заради мен?

— Щях да го направя, но не се наложи.

— Той се нахвърли с голи ръце върху него — обади се Тургайз.

— И те не изпратиха някой да ме убие?

— Нямаха възможност да го сторят, тъй като Тургайз бе залостил вратите на крепостта и никой не можеше да се измъкне от замъка.

Ерика се приближи към гиганта и го прегърна.

— Винаги съм разчитала на теб, приятелю мой.

— Винаги. Мисля, че няма да се разсърдиш, ако сега си тръгна — каза Тургайз.

— Не.

Селиг се приближи и внимателно отдръпна жена си. Тя го изгледа въпросително.

— Трябва да се върнем в Уиндхърст — рече той.

Тургайз гръмогласно се засмя, а Селиг го изгледа кисело. След това потеглиха към замъка. Младият викинг настоя Ерика да язди заедно него и този път тя не възрази. Съмняваше се, че някога ще му възрази отново.

Цялото семейство на Селиг ги посрещна пред вратата на Уиндхърст. Дворът на замъка беше почти опустял. Ройс бе разпознал останалите от хората на лорд Дъруин. Някои от тях вече бяха оковани във вериги.

— Това ли е лорд Дъруин? — попита Ерика и посочи към него.

— Познаваш ли го?

— Той те видял с Алфред и ме попита кой си, но не ми се представи, а аз бях твърде разстроена, за да му обърна внимание.

Селиг се намръщи.

— Ще трябва да поговорим защо си била толкова разстроена и си постъпила толкова глупаво, и необмислено.

— О, да, ще поговорим — съгласи се младата жена. — Но как успя да ме откриеш?

— Кристен се досети.

Ерика погледна зълва си и се усмихна. За пръв път Кристен също й се усмихна. Сякаш с тези усмивки се извиниха една на друга. Те все още не бяха приятелки, но може би щяха да станат.

— Върнахме се тук, за да ви успокоим, че Ерика не е пострадала, но сега трябва да се прибираме в нашия замък — заяви Селиг за всеобща изненада. — Едва не я загубих и ще се постарая да не я изпускам от погледа си. Вероятно за известно време няма да идваме в Уиндхърст. Аз също трябва да се съвзема от този мъчителен ден. Може би дори няма да излезем цяла седмица от стаята.

Селиг се беше ухилил безсрамно и Ерика се изчерви. Гарик и Ройс избухнаха в смях, а Брена закачливо се обади:

— Може би трябва да дойда и аз, за да се грижа за теб, докато се възстановиш.

— Не, мамо, по-добре остани тук, ако не искаш да полудея от прекалено много грижи.

Имаше още няколко солени шеги, от които бузите на Ерика станаха още по-червени. Накрая те се завърнаха в своя дом, където очакваха да намерят спокойствие и тишина. Но още щом влязоха заедно с Тургайз, Голда веднага се втурна към гиганта.

— Целият си покрит с мръсотия и кръв — сърдито започна тя. — Не можеш ли поне един път да се върнеш с чисти дрехи? Или нарочно искаш да ме дразниш?

Тургайз не каза нищо, но този път не само че не й обърна гръб, а дори направи нещо повече. Закрачи тромаво към нея, повдигна я и я метна на рамо, без да обръща внимание на виковете й, и тръгна нагоре по стълбите към стаята си.

— Как мислиш, дали трябва да се намеся? — попита Селиг.

Ерика бе зяпнала от изненада, но сега избухна в смях.

— Не, по-добре да не им пречим. Не знам какво смята да прави с нея, но съм сигурна, че няма да я оскърби.

Селиг се ухили.

— Аха, значи това е начинът да се справиш с една жена.

— Не исках да кажа това.

— Не беше необходимо да го казваш — отвърна съпругът й. — Аз лично нямам нищо против, ако ме помолиш да постъпя по същия начин.

Тя успя да сподави смеха си, но очите й светеха от щастие.

— Ако някой път се наложи, ще си спомня предложението ти.

Той въздъхна с престорено отчаяние.

— Тогава предполагам, че мога да го направя още сега.

Селиг се наведе, вдигна я и я сложи на рамо. Ерика не протестира, но докато се изкачваха по стълбите тихо промърмори:

— Мисля, че все пак не беше необходимо.

Младият мъж я погали нежно.

— Но ми доставя голямо удоволствие.

Ерика се чувстваше много щастлива и не каза нищо повече. Имаше нещо много… романтично… да бъдеш занесена на ръце в спалнята, макар че всъщност той я носеше на рамо, а не на ръце. Когато минаха покрай стаята на Тургайз, чуха мъжки и женски смях. Младата жена не каза нищо, но се усмихна. Радваше се за своя приятел.

Когато стигнаха в тяхната стая, Селиг я пусна на пода. После я притисна до гърдите си и нежно я целуна. Тя забрави за всичко и се отпусна в ръцете му. Но когато той започна да съблича роклята й, тя го спря.

Черните му вежди се повдигнаха въпросително. Ерика внезапно почувства страх. Искаше да му обясни, че той бе сбъркал — тя никога не се бе смяла на страданията му — и да го накара да й повярва. Но за нея беше още по-важно да разбере дали това, което бе казал, когато я измъкна от ямата, е истина. Все още не можеше да повярва, че го бе казал. Беше обезумяла от онези буболечки и дори не бе обърнала внимание на думите му. Затова сега трябваше просто да го попита.

— Наистина ли ме обичаш, както каза днес? — попита тя.

— Така ли съм казал? Не си спомням.

— Тогава може би аз съм сгрешила.

Той я погали по лицето.

— Може би искаш да го чуеш отново.

Ерика застина.

— Ако не е така, не искам да ми казваш нищо.

— Ами ако е така?

— Ако продължаваш да ме дразниш — намуси се тя, — скоро едва ли ще има значение какъв е отговорът ти. Аз ще…

— Ще хвърлиш ли отново солницата по мен?

Младата жена избухна в смях. Този мъж е просто невъзможен. И за секунда не може да остане сериозен, дори когато се налага. Не забеляза как той изведнъж притихна, щом чу смеха й, но видя намръщеното му лице и смехът й секна.

— Какво има?

— Това не е онзи смях, който помня. Това не е твоят смях. Може ли пак да се засмееш?

Ерика най-после разбра. Рано или късно трябваше да поговорят за това.

— Не мога да се засмея насила, но…

Той изведнъж я сграбчи за раменете.

— Моля те, Ерика, ти не разбираш колко е важно за мен.

— Разбирам те. Това не е същият смях, защото ти никога не си ме чувал да се смея. Ти си изгарял от треската, бълнувал си и ти се е сторило, че си чул смеха ми. Аз не съм била в ямата, когато са те били. Исках да отменя заповедта си, но ме извикаха. Попитай Тургайз.

Тя видя, че очите му се изпълниха с болка. После той падна на колене, обви краката й с ръце и притисна глава до тях.

— Ей, стани — помоли го тя. — Ти не трябва да се срамуваш. Треската е била причината да мислиш така.

— Защо не си ми казала досега?

— Не знаех какво си мислил. Сестра ти ми каза едва вчера.

— Но можеш ли да ми простиш всичко, което ти причиних?

Ерика се усмихна.

— Ти се опита, Селиг, но всъщност никога не си ме наранявал и никога не успя да си отмъстиш. Ти просто не можеш да ме нараниш.

— Но аз дори те оковах във вериги!

— Аз се чувствах виновна, иначе можех да протестирам много повече.

— Аз се опитах да те унижа.

— О, да, в това ти успя и ще трябва да изкупиш вината си.

— Готов съм на всичко, кажи само какво искаш.

— Отговори на въпроса ми. Обичаш ли ме?

— Толкова много, че това дори ме плаши.

Обзе я неописуема радост и дори дъхът й спря. Но тъй като Селиг продължаваше да стои на колене, обзет от чувството за собствената си вина, тя коленичи до него и взе лицето му в ръцете си.

— Ти си най-нежния мъж, когото някога съм срещала. Ти искаше да ме мразиш, но не успя. Ти искаше да ме нараниш, но не успя. Съжалявам, но такъв ти е характерът и не ти позволи да го сториш, а същевременно се радвам, защото това ме дари с любовта на един наистина забележителен мъж. Аз те обичам, Селиг. Затова не ме моли отново за прошка. Аз трябва да те моля да ми простиш.

Той внезапно се засмя и я прегърна така силно, че тя едва не се задуши.

— Ние ще бъдем чудесна двойка, ти и аз. И двамата имаме толкова много да си прощаваме. Но сега съм толкова щастлив, че не искам да се чувствам виновен. Мислиш ли, че сега вече можем да започнем отначало?

Тя кимна и двамата избухнаха в смях. Ако Ерика не грешеше, а тя бе сигурна, че не греши, отсега нататък животът й щеше да бъде изпълнен със смях и с повече любов, отколкото някога си бе представяла.