Джоана Линдзи
Отдай ми любов (46)

Глава четиридесет и шеста

Лагерът се виждаше отдалеч. Хората на лорд Дъруин не бяха се постарали да го прикрият, въпреки че гората бе наблизо и лесно можеха да натрупат клони и храсти. Както можеше да се очаква, лагерът беше разположен на запад от Уиндхърст, покрай пътя, от който бе пристигнала свитата на краля заедно с войниците на лорд Дъруин.

Тургайз пръв го видя и веднага пришпори коня си. Селиг, който бе като бесен, че не бе успял да опази Ерика, побърза да го настигне. За нещастие откритата местност не им позволяваше да се прикрият и хората на Дъруин ги забелязаха отдалече и се приготвиха за бой. Те бяха само двама срещу двадесетте бойци. Хората на Дъруин бяха сигурни, че ще се справят с тях, въпреки исполинския ръст на Тургайз и внушителната фигура на Селиг, затова ги атакуваха, без да се замислят.

За двамата викинги това бе битка на живот и смърт. Всеки техен удар трябваше да бъде смъртоносен, ако искаха да оцелеят. Селиг не искаше да убие всички хора на Дъруин, за да остане поне един жив свидетел. Той се бе опитал да открие Ерика в лагера, но не успя да се огледа добре в разгара на ожесточената битка. Все още мислеха, че тя е скрита някъде там.

— Остави поне един жив, за да ни каже къде са я скрили — извика Селиг към Тургайз, който ожесточено въртеше страховитата си секира във всички посоки.

— Ти ще се погрижиш за това — извика гигантът в отговор. — Аз няма да пощадя никого.

Селиг успя да повали с един удар двама от последните трима войници, които се биеха с него. Третият разбра, че е останал сам, и ужасено хукна да бяга.

— Кажи ми къде е жената и ще ти подаря живота — обеща му Селиг.

Младежът не разбра нито дума, но се спъна в боздугана на един от труповете на другарите си и падна по очи. Младият викинг бързо се приближи към него, за да го хване и разпита, но войникът не помръдваше. Селиг го обърна по гръб и видя дълбока рана на челото му. Той бе мъртъв.

Викингът погледна към Тургайз, но гигантът вече се бе справил с противниците си и избърсваше огромната си секира в един от труповете. Селиг се огледа наоколо. Сърцето му заби тревожно и учестено, но от Ерика нямаше и следа. Не се виждаше дори и каруца, в която биха скрили пленницата си.

Той въздъхна отчаяно и започна да проверява дали все пак някой не бе останал жив. Извика на Тургайз да му помогне. Но не след дълго разбра, че всичко е напразно, и се отпусна отчаяно на колене. Гърдите му се изпълниха с гняв и мъка. Твърде много омраза, твърде много страст и твърде много страх. Всичко, което изпитваше към тази жена, бе прекалено силно, и сега вече знаеше защо, но вероятно вече беше прекалено късно.

— Какво са направили с теб? — извика той към небесата.

Ерика го чу. На няколко пъти се бе опитала да извика и да се освободи от въжетата. По цялото й тяло пъплеха някакви буболечки и от гърлото й едва излизаха хриптящи звуци. Събра последните си сили и отново се опита да извика. Но слабите звуци не можеха да проникнат през дъската и тревата, с които похитителите й бяха покрили ямата. Селиг беше съвсем близо до нея, но не можеше да я чуе.

— Хайде — каза Тургайз и му помогна да се изправи. — Няма какво повече да правим тук.

— Къде да я търся? — горчиво промълви Селиг. — Бях толкова сигурен, че е някъде тук. Сега къде да я търсим?

— Лорд Дъруин едва ли ще ни каже, но той не е сам в Уиндхърст. Този, който предаде съобщението му, е все още в замъка и аз ще го накарам да проговори, дори и ако трябва да му разпоря гърлото — закани се Тургайз.

Те препуснаха обратно към Уиндхърст. Ройс ги пресрещна по средата на пътя.

— Открихме лагера им, но не я намерихме, защото не оставихме нито един жив, който да ни каже къде са я скрили — каза Селиг.

— А сега какво ще правим?

— Страхувам се, че едва ли ще я намерим. Някой трябва да ни каже къде са я скрили.

— Дъруин никога няма да каже — отсече Ройс. — Това е единственото, на което разчита, за да спаси кожата си.

— Но този, който предаде съобщението му, сигурно знае къде е тя — отвърна Селиг. — И този човек е все още в Уиндхърст. Тургайз смята да го накара да проговори.

— Ако Тургайз се изправи пред него, той навярно ще умре от страх — съвсем сериозно заяви Ройс.

Селиг преведе на Тургайз тези думи, но гигантът само изръмжа в отговор.

— Аз трябва да разбера къде е тя, каквото и да ми струва това — мрачно изрече младият викинг. — Моля те, Ройс, да останеш с мен, за да ми превеждаш. Може би вече щях да знам къде е Ерика, ако последният от хората на Дъруин ме бе разбрал, преди да издъхне — щях да го оставя жив, но той не разбираше езика ми. Вместо това, той побягна, спъна се в един боздуган и загина случайно.

Когато тримата пристигнаха в Уиндхърст, дворът на замъка бе изпълнен с хора. От двете страни на лорд Дъруин стоеше по един от стражите. Когато Селиг се приближи към него, двамата пазачи извадиха мечовете си.

— Може би Алфред вече се е убедил във вината на Дъруин — каза Ройс. — Трябва да го оставиш той да реши съдбата му.

— Сега няма да се занимавам с него. Първо трябва да разбера къде са отвели Ерика. Но какво става тук?

Ройс нямаше представа и се озърна да потърси жена си. Видя Кристен и й извика.

— Намерихте ли я? — попита тя веднага, щом приближи към тях.

— Не, но какво става тук?

Алфред пожела да узнае кои са хората на Дъруин, но тъй като никой не призна, че е от тях, кралят заповяда всички благородници да преброят хората си и тези, които останат, да бъдат отделени от другите. Ако не са от свитата на нито един от благородниците, кралят ще поиска да докажат кои са и защо са тук.

— Колко време ще продължи всичко това?

— Току-що започна. Тези, които са преброени, са ето там! — тя посочи с ръка към дъното на двора. — Бях започнала да преброявам нашите хора и да ги изпращам там. А сега, след като си вече тук, ще ми помогнеш.

— Може би няма да е необходимо — отвърна Ройс, докато се взираше в тълпата. Внезапно смушка Селиг и прошепна: — Погледни натам, виж онзи мъж с кожената наметка. Ако не греша, той беше с лорд Дъруин, когато той дойде тук миналата седмица. Почакай малко, може би ще мога да науча нещо от него.

Селиг се втренчи в непознатия и очите му се разшириха от изненада.

— Той носи моя меч на пояса си!

— Това е сигурно доказателство.

Те се насочиха към мъжа.

— Ще го разпитваш ли, или ще го убиеш? — запита Ройс.

— Можеш да му кажеш, че ще му пощадя живота, ако ми върне Ерика — отвърна младият викинг. — Няма да го убия, дори може да задържи меча ми.

Ройс се ухили.

— Кога разбра, че обичаш жена си?

— Само бог Один знае — въздъхна Селиг.

Огден беше обхванат от ужас, тъй като пазачите се приближаваха към него и всеки миг щяха да го отделят от останалите. Кралят лично посочваше всеки от хората си. Благородниците и дамите от свитата му също отделяха своите слуги и васали. Останалите едва ли щяха да имат завидна участ. Вече бяха заловили един крадец и стражата го бе отвела.

Страхът сковаваше мозъка му и Огден не можеше да измисли правдоподобно обяснение за присъствието си в замъка. Беше изпаднал в истинска беда. Тази проклета лейди Кристен бе предложила на краля всеки да докаже присъствието си и дори най-добрият лъжец не би могъл да се измъкне.

Тогава Огден видя викинга и Ройс, и ужасът, който бе сковал сетивата му, прерасна в паника. Те се бяха насочили към него и той разбра, че това е краят. Щеше да умре, не, трябваше да довърши това, което бе започнал преди месец. Ако беше убил проклетия викинг, сега нямаше да се стигне дотук. Тогава не бе успял да убие този варварин заедно с останалите пратеници, но сега щеше да го стори.

Огден изчака Селиг да се приближи, извади светкавично меча от ножницата си и се нахвърли върху него. Щеше да бъде забавно да убие викинга със собствения му меч. Но Селиг извади меча си и отби удара на саксонеца. Огден се нахвърли отново, но мечът му винаги срещаше меча на викинга.

— Спри! — извика лорд Ройс. — Кажи къде е скрита жена му и той ще ти подари живота.

— Лъжеш! — изкрещя Огден и яростно замахна с меча. — Дори и той да не ме убие, кралят няма да ме пощади. Аз няма да избегна смъртта. Мислите ли, че ще ви кажа къде е проклетата датчанка? Никога няма да я намерите, макар че тя е буквално под носа ви — той се засмя зловещо миг преди мечът на Селиг да се стовари върху главата му.

Огден падна в безсъзнание. Ройс се наведе, взе меча му и го подаде на младия викинг.

— Това беше най-добрият изход — каза Ройс — Той беше решил да загине, без да каже къде е Ерика. Но ние ще го разпитаме, когато се съвземе, макар че се съмнявам, че ще ни каже нещо повече.

— Нещо повече ли? — запита Кристен.

Двамата с Тургайз бяха приближили към тях.

— Той каза, че никога няма да я намерим, макар че тя е буквално под носа ни. Може би това е ключът към загадката.

— Щом е казал, че е буквално под носа ни, това означава, че или е тук, в замъка, или някъде наблизо. Толкова наблизо, че дори може да се спънем в нея, без да я видим — замислено рече Кристен. — Но аз наредих на слугите да претърсят всяко кътче от замъка, дори и бъчвите за бира, навсякъде, където може да се скрие човек. Нямаше и следа от нея. Тя не е в замъка.

— Какво говори тя? — обърна се Тургайз към Селиг.

Селиг преведе думите й. Сестра му ги наблюдаваше с усмивка. Сега Ройс беше този, който не разбираше нищо от разговора, тъй като Селиг и Тургайз разговаряха на норвежки.

— Щом тя не е в замъка, трябва да претърсим близката околност — намеси се Кристен. — Къде беше техният лагер?

— Близко до гората.

— Тогава може би са намерили някоя пещера или друго скрито място.

— Или някоя яма — добави Тургайз.

Селиг си спомни за ямата в Гронууд и се намръщи.

— Ямата в Гронууд имаше стени и приличаше на колиба.

— Отначало беше само една дупка в земята — каза Тургайз и след това попита: — Има ли нещо подобно близо до замъка?

— Не знам — отвърна Селиг.

— Но може би те са изкопали яма — предположи Кристен.

Селиг и Тургайз я изгледаха недоверчиво и в следващия миг се втурнаха към конете си.