Метаданни
Данни
- Серия
- Викинг (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Surrender My Love, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 230гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и начална корекция
- Xesiona(2009)
- Корекция
- maskara(2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- bobych(2008)
- Допълнителна корекция
- hrUssI(2012)
Издание:
Джоана Линдзи. Отдай ми любов
ИК „Калпазанов“, Габрово, 1994
Американска. Първо издание
Технически редактор: Мариета Савунджиева
Коректор: Лидия Николова
ISBN: 954-17-0066-7
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от Соня)
- —Корекции от hrUssI
Глава четиридесет и четвърта
— Трябва да дойдете с мен, лейди.
Ерика се стресна, спря да хвърля камъчета във водата и видя някакъв нисък, чернокос, добре въоръжен мъж, застанал на върха на насипа край езерото. Не го познаваше, но сега в Уиндхърст имаше толкова много войници, а тя помнеше лицата само на тези, които придружаваха Кристен, когато бе отвлечена от нейното имение Гронууд в Източна Англия.
— Кой сте вие?
— Наричам се Огден, лейди. Вашият съпруг отправи предизвикателство към един лорд и сега ще трябва да се бие на двубой с него, но преди това иска да поговори с вас.
— С кого ще се бие? Нима с онзи лорд Дъруин, който по думите на Селиг се е бил преоблякъл като крадец?
Младата жена се изкачи по насипа прекалено бързо, за да успее да забележи как мъжът стисна зъби и злобно я изгледа.
— Да, ще се бие именно с лорд Дъруин — сухо отвърна той. — Трябва да се качите на коня ми, защото нямаме време за губене.
Няма време? Сърцето й бясно затуптя. Трябва да се върне колкото може по-бързо в Уиндхърст. Дори се затича към конете, оставени от Огден край близките дървета. При тях имаше втори войник, а третият се метна на коня си и препусна като луд назад към замъка, очевидно, за да съобщи, че са я намерили.
— Хайде, по-бързо! — извика тя на двамата войника, които щяха да я придружават, и се опита сама да се качи на един от конете.
Вече беше на седлото, когато Огден се намести зад нея. Веднага потеглиха в галоп. Тя бе като обезумяла от страх. Защо Селиг е пожелал да разговаря с нея преди двубоя? Нима мисли, че може да умре? Или може би иска да й каже най-после тези думи, за които тя бленува отдавна, но ще ги чуе твърде късно?
Препускаха няколко минути. Изведнъж Ерика се огледа и разбра, че това не е пътят към Уиндхърст.
— Къде ще се бият, няма ли да е в двора на замъка? — извърна се тя към Огден.
— Вече почти стигнахме — кратко отговори войникът.
И наистина, след малко в далечината се показа военен лагер. Ерика не се досети да попита защо е избрано това място край гората за двубоя между двамата благородници. Отговорът дойде само след минута, когато се доближиха с голяма скорост към лагера.
Някаква сила я захвърли от седлото, конят се закова на място и тя падна на земята. Някакъв непознат едва успя да протегне ръка, за да я задържи. Когато отново успя да се изправи на крака, младата жена надигна глава да се скара на придружителите, но една властна заповед я изпревари.
— Вържете я и я хвърлете в ямата. Надявам се, че сте успели да я изкопаете достатъчно дълбока.
— Почти е привършена — отговори мъжът, който бе хванал Ерика и не я изпускаше от силните си ръце.
— Сигурно ще е достатъчно дълбока — каза Огден. — Все пак тя е жена и затова не е нужна прекалена дълбочина, а не можем да рискуваме да мине някой и да я види. Веднага я хвърлете в ямата.
Ерика се опита да се изскубне от ръцете на мъжа, но той бе як и набит. Само я стисна още по-здраво, до болка.
— Какво означава това? — изкрещя тя в лицето на Огден. — Нима си ме излъгал?
— Излъгах само когато ти казах, че ме изпраща мъжът ти. Моят господар, лорд Дъруин, наистина бе предизвикан и ако твоят мъж не оттегли обвинението си, ти ще умреш.
— Нима твоят лорд е такъв страхливец, че да не се осмелява да излезе на двубой?
— Не се подигравай, лейди. Чул съм, че твоят мъж е едва ли не гигант, а освен това е неустрашим воин като всички викинги. Пълна глупост е да излезеш с меч срещу него.
Удивителното беше, че тя се почувства горда след тези думи, въпреки безпомощния гняв, който започна да се надига в гърдите й. Сама си беше виновна. Не трябваше да напуска замъка, без да каже на Тургайз, не трябваше да тръгва сама с тези непознати, беше проявила непростима наивност, дори беше настоявала да бързат. И сега щяха да я хвърлят в тази яма. В ямата! Бог Один да й е на помощ! Може би тази яма нямаше да бъде толкова ужасна, както онази в Гронууд, но все пак вероятно беше просто една дупка в земята.
След като им нареди какво да правят, Огден яхна коня си и потегли към Уиндхърст. Предполагаше, че отива да съобщи на страхливия си господар, че заповедите му са изпълнени и тя е отвлечена. Един от мъжете държеше младата жена, а другите се заеха с разчистването на пръстта. Двама от тях я изхвърляха сред дърветата, за да не се забелязва, че на това място има дупка.
Ямата беше там, един метър дълга и малко повече от половин метър широка. Щяха да я покрият отгоре с дървена дъска, а над нея щяха да разпръснат трева, така че дупката щеше да бъде добре замаскирана.
— Чуваш ли ме?
— Да — един от мъжете говореше на друг, който бе в дупката.
— Тогава излизай оттам — каза мъжът, който държеше Ерика. — Трябва ми въже и нещо, с което да й запуша устата.
Ерика се стараеше да не трепери от страх. Те се готвеха да я хвърлят в ямата. В този лагер имаше най-малко двадесетина мъже. Нямаше никаква възможност да се измъкне. И навярно щеше да умре в тази дупка.
— Винаги ли копаете дупки, когато лагерувате някъде?
Искаше въпросът й да прозвучи подигравателно и се опитваше да сподави нарастващия страх, но мъжът, който я държеше, й отговори съвсем сериозно:
— Винаги. Намираме, че са много полезни и никой не може да ги открие.
— Но как сте успели да я изкопаете толкова бързо? Вашият господар пристигна едва тази сутрин.
— Започнахме да я копаем миналата седмица, когато спряхме тук, а лорд Дъруин отиде да се види с краля. Тогава нямаше време да я довършим.
— Е, сега я довършихте. Значи където и да отидете, вие отвличате хора?
Той поклати глава.
— Използваме тези ями, когато е наложително някой от нас да се укрива. Невъзможно е да се разбере, че в тях се крие някой дори и посред бял ден.
— Аха, значи под предводителството на вашия господар можете да бъдете не само убийци, но и крадци — подигравателно отбеляза Ерика. — Сега разбирам защо тези ями наистина са ви много необходими.
Язвителната й забележка вбеси мъжа и той подвикна към един от другарите си:
— Запуши й устата!
Преди да успее да извика, те й запушиха устата с някаква кърпа и здраво я завързаха на тила й. След това я събориха на земята и така омотаха с едно въже, че коленете й се опираха до гърдите. Не беше необходимо да завързват ръцете й, защото въжето многократно се увиваше около тях. Само вързаха китките й отзад на гърба, за да й причинят още по-голямо страдание. Навярно така постъпваха и с другите си жертви. Проклети страхливци!
Спуснаха я в ямата и поставиха дъската отгоре. Вътре настъпи непрогледен мрак. Едва-едва можеше да диша и зъзнеше от студ. Кой би помислил, че в това малко пространство може да бъде толкова студено? Или може би просто кръвта й се е вледенила от страх?
Докога ще я държат в тази дупка? Ако Селиг наистина е предизвикал лорд Дъруин, навярно двубоят ще се състои много скоро. Отвлякоха я, за да го принудят да се откаже. Но той едва ли ще отстъпи. Той не й отмъсти за страданията си, но сега ще потърси възмездие от лорд Дъруин. Знаеше, че ще го стори още когато й разказа за лорд Дъруин. Какво би направил мъж, който не обичаше жена си? Първо ще се погрижи за честта си, а едва след това щеше започне да търси жена си, но тя едва ли ще остане жива дотогава.
Страхуваше се, че когато Селиг тръгне да я търси, тя вече ще е мъртва. Нямаше нужда да я убиват. Просто ще я оставят да изгние в тази яма. Тази дупка ще бъде нейният гроб.