Джоана Линдзи
Отдай ми любов (4)

Глава четвърта

Лейди Ерика поднесе големия черпак към устните си, за да опита вкуса на граховата каша и въздъхна. Отново трябваше да повтаря указанията си на готвача.

— Още шафран, Хърбърт, и не пести толкова солта. Търговецът ще дойде пак и тогава ще купим всичко необходимо, за да попълним запасите от подправки в килера.

Беше й омръзнало да повтаря едни и същи неща. Седем години бяха предостатъчни, за да разберат тези слуги, че новият господар, въпреки че е датчанин, не е такъв скъперник като предишния лорд. Но те си оставаха боязливи, тези плиткоумни крепостни селяни. Нищо чудно, след като са треперели с години пред жестокия и свиреп иконом.

Още когато пристигна в този замък преди четири години, Ерика бе забранила унизителния обичай да се бият слугите до припадък. Брат й Рагнар й бе предоставил правото да се разпорежда в замъка и да управлява слугите както намери за добре. Тя не бе жена с мек характер. Когато се налагаше, можеше да нареди да набият с камшик някой от слугите, дори да го обесят, ако беше необходимо за назидание на останалите. Не бе възможно да се справя с всички трудности при управлението на владенията на брат си и в негово отсъствие, без да прибягва до сурови наказания. Не се колебаеше, защото вярваше, че върши добро дело, но внимаваше наказанието точно да е съразмерно на престъплението.

Брат й я бе помолил да го замества и да продължи усилията за укрепването на имението — задача, с която се бе заел три години преди тя да се появи сред тези стени. Не бе негова вината, че не бе постигнал много, тъй като през всичките тези години трябваше почти непрекъснато да воюва.

Имението му беше много богато, при това го бе придобил, без да пролива кръв. Старият английски лорд, който бе живял в замъка, се бе уплашил, че ще загуби всичките си земи и богатства, когато войнствените датчани нахлуха на Острова, и бе побързал да предложи дъщеря си за жена на Рагнар Харалдсон. Рагнар с радост бе приел и нея, и цялата й пребогата зестра, включваща слугите и крепостните селяни, които живееха в земите на стария лорд.

Не след дълго лордът се помина от старост и Рагнар пое властта над имението без всякакви смутове, като съпруг на господарката на замъка. Тъй като бракът им беше напълно законен, крепостните продължиха да се подчиняват на заповедите му и след смъртта на господарката, която почина, за всеобща покруса, при раждане, девет месеца след венчавката си. Сега техни господари бяха Рагнар и сестра му Ерика.

Когато младото момиче пристигна в замъка, не само че забрани ненужните наказания с камшика, но успя да ограничи и кражбите, изнасилванията и убийствата, с които гладуващите крепостни селяни почти се бяха примирили. Тези нещастници бяха живели десетки години сред сурово потисничество. Почти всеки от тях имаше белези от камшик. Трябваше да изминат много години, за да забравят черното минало.

Затова Ерика се опитваше да не бъде прекалено рязка с некадърния готвач. Дори и в този миг се опита да смекчи упрека си с една снизходителна усмивка.

— Може би е станала малко по-гъста, отколкото трябва. Да, Хърбърт, знам, че така си свикнал да готвиш. Ще трябва да привикна към твоята рецепта.

Когато Ерика излезе от кухнята, лицето на готвача грейна. Но слугите — поне мъжете — винаги се чувстваха щастливи от похвалите й и дори само от усмивката й.

Лейди Ерика не ценеше особено красотата си, понеже неведнъж досега бе ставала жертва на злобни женски реплики. Едва наскоро, след като се пресели в имението на брат си Рагнар, тя бе започнала да изпитва истинска наслада от очарователната си външност. Природата я бе надарила с високи скули, къс и прав нос и сочни яркорозови устни. Но истинската прелест бе в дългите й златисти коси с възчервеникав оттенък.

В сравнение с околните, тя имаше подчертано стройна и висока фигура. Въпреки това, костите й бяха фини и затова изглеждаше крехка и изящна, дори слаба, формите на тялото й обаче бяха леко заоблени точно където трябваше, а гърдите й бяха по-едри отколкото на повечето жени, но напълно хармонираха с високия й ръст и дългите стройни бедра.

Погледите на всички присъстващи я бяха проследили както при излизането от стаята, така и при връщането й от кухнята. Малцина забелязаха една сянка, която се прокрадваше край стените и я последва във вътрешния двор на замъка.

Факли осветяваха пътя към централната зала. Младата господарка не бе усетила кога се бяха изнизали часовете. Всички обитатели на замъка бяха вече в залата в очакване на блюдата. Сервирането обаче беше закъсняло поради разкриването на поредната кражба на продукти и сега всички оживено обсъждаха тази новина. Ерика бе побързала да се върне в залата, защото Хърбърт нямаше право да започне с поднасянето на блюдата преди тя да е заела мястото си. Но мислите й все още бяха заети с кражбата.

— Откраднати са седем самуна хляб и почти всичките ни запаси от подправки — каза тя на придружителя си. — Няма съмнение, че крадецът ще продаде подправките, но какво ще стори с хляба?… Да си забелязал някой да е започнал наскоро да пълнее?

В отговор тя получи само едно изсумтяване, което заместваше отрицателния отговор.

— Уилнот не е ли открил нещо, което да ни помогне да разкрием крадеца? — отново попита тя.

Последва същото изсумтяване. Ерика въздъхна. Кражбите през последния месец ги бяха лишили от много храни, оръжия и добитък. Или някой твърде хитър крадец се прокрадваше в замъка, или някой вътрешен човек продаваше отмъкнатата плячка в Бедфорд на двойни и тройни цени. Истинско чудо бе, че Уилнот, предводителят на стражата й, все още не го бе заловил. Такова престъпление напълно заслужаваше бой с камшик, което бе любимото наказание на Уилнот.

Лейди Ерика бе намразила набития предводител на стражата още от първата им среща. Наглостта му стигаше до безочие. Всички наоколо се страхуваха от жестокия му нрав. Тя би го освободила много отдавна, но той стриктно изпълняваше заповедите й и не й даваше повод да го лиши от длъжността му. Пък и цялата прислуга му се подчиняваше, защото много повече се страхуваше от него, отколкото от нея самата, и лейди Ерика добре разбираше това. Той винаги предлагаше по-сурови наказания, отколкото бе необходимо според нея, но неизменно й се подчиняваше, макар и с неохота, ако тя ги отменеше.

Младата господарка влезе в осветената зала и тълпата се разпръсна на малки групи, но никой не посмя да се приближи до масите, на които храната бе вече сервирана. Тя долавяше, че почти всички бяха разтревожени от мисълта, че отново ще настъпят гладни дни. Навярно знаеха, че това нямаше да се случи, но старите страхове трудно отмираха. Ерика по-лесно можеше да се справи с новите страхове. С радост забеляза, че разговорите не пресекнаха от появата й в залата, за разлика от първите месеци на пристигането й. Всичко това се дължеше на необяснимото обаяние, което излъчваше младата господарка.

Викингите го наричаха Тургайз Триметровия, макар че прякорът бе доста преувеличен като всички викингски имена. Но той все пак не беше много далеч от истината — Тургайз бе висок около два метра и петнадесет сантиметра, с мощен гръден кош, буйна коса и гъста червена брада и с топли кафяви очи — или поне Ерика ги смяташе за такива. Той не се страхуваше от никого, дори от брат й. Гигантът никога не се отдалечаваше на повече от петдесетина метра от Ерика.

Двамата бяха неразделни още от времето, когато на десет години тя го бе открила край едно скрито от хорските погледи езеро. Малкото момиченце бе избягало от дома си, където не секваха свадите и виковете. Той бе полумъртъв, лежеше в локва от собствената си кръв, със забита между плешките бойна секира и с още много рани по цялото си тяло. Мъжът бе норвежки викинг, но собственият му брат го бе продал в робство, защото завиждаше на успехите му и се страхуваше от мощната му десница. Безскрупулният брат бе изтръгнал обещание от лукавите търговци на роби, че Тургайз ще бъде продаден някъде далеч на Изток, където ще получат за него висока цена като евнух — надзирател в някой харем. Но първо трябвало да бъде скопен. Тургайз се бе опитал да избяга още на първото пристанище. Всички членове на екипажа на кораба се бяха втурнали да го заловят. Успели да му нанесат безброй рани, но той се бе отбранявал смело и бе успял да ги избие. Ала раните му били много големи и накрая паднал полумъртъв край езерото.

Ерика бе узнала тази история по-късно. В първия миг се бе уплашила, че гигантът ще умре от раните, но не знаеше какво да предприеме. Ако повикаше някой на помощ, щяха да открият убежището й, но не можеше да го остави да издъхне. Реши да се върне вкъщи. Взе игла, за да зашие раните му, набра от всички билки, които бе научила от прабаба си и се върна при него. Почисти и превърза раните му, лекува го няколко седмици и накрая като по чудо гигантът оживя.

Бащата на Ерика бе заграбил кораба, чиито екипаж Тургайз бе избил, и продаде всички роби, натъпкани в трюма. Ерика го бе завела вкъщи и само бе казала:

— Той е мой приятел.

Баща й се бе съгласил да го остави в замъка. Оттогава гигантът се бе превърнал в нейна сянка.

Не беше зле да има такъв верен и силен придружител като Тургайз. Той почти не говореше и тя бе принудена да усвои всички оттенъци на ръмженето му, с което гигантът заместваше повечето отговори. Той се превърна в най-близкото й същество и дори я закриляше от гнева на баща й.

Баща й бе имал две законни съпруги и три наложници. Всяка от тях му бе родила по няколко деца. Преди да умре те бяха двадесет, но Ерика не беше близка с никой от тях, освен с истинския си брат Рагнар. Майка им беше втората съпруга на баща им. Първата му съпруга му бе родила четири дъщери и трима сина.

Най-големият син, който щеше да наследи имотите на баща й в Дания, имаше три дъщери, на които трябваше да намери съпрузи, и не обръщаше внимание на Ерика и другите неомъжени сестри. И тъй като повечето млади мъже бяха заминали да търсят щастието си в далечни страни, надеждата да си намери съпруг и да има свой дом бе почти нищожна.

Брат й Рагнар също бе напуснал родния дом, за да потърси късмета си в непознати земи. Един от най-щастливите дни в живота на младото момиче бе денят, когато получи вестта, че брат й я вика да живее при него, в имението му в Източна Англия. Досега в живота й не бе имало много радости. Никога не се бе чувствала щастлива в пренаселената и шумна къща, която бе неин дом, но където никой не се интересуваше от нея.

Рагнар бе споделил с нея цялото си богатство и всички в замъка се отнасяха към нея като към истинска господарка. А когато брат й отсъстваше, тя управляваше имението вместо него. Не след дълго получи и няколко предложения за женитба от хората на брат й, които до един бяха предани нему викинги. Но Рагнар имаше по-амбициозни планове за бъдещето й. Искаше да я омъжи за някой богат лорд, с много слуги, крепостни и бойци. Вече се бяха установили в новия си дом и бе дошло времето да затвърдят положението си чрез изгодни брачни съюзи. Затова Рагнар бе заминал да търси подходяща съпруга за себе си и подходящ съпруг за нея.

Красивата девойка се вълнуваше и очакваше с нетърпение завръщането му. Той й бе обещал, че ще намери мъж, който ще й хареса и ще се отнася добре с нея. Не се съмняваше в думите му, тъй като Рагнар много я обичаше и искаше да бъде щастлива. Безпокоеше я само мисълта, че, като се омъжи, ще трябва да напусне имението на брат си. Той бе сторил толкова много за нея, обграждаше я с нежни грижи и внимание, и тя се чувстваше напълно щастлива в дома му. Естественото за всяка жена желание да има деца се задоволяваше с грижите й за Турстон, сина на Рагнар.

Всъщност девойката желаеше да се омъжи, копнееше да бъде обичана и се молеше мъжът, който брат й щеше да избере за неин съпруг, да се окаже мъжът на нейните мечти.

Но бе толкова доволна от сегашния си начин на живот, че всяка мисъл за промяна я плашеше. Страхуваше се, че никога вече няма да бъде толкова щастлива. Предполагаше, че повечето жени, които трябваше да се омъжат за непознат, изпитваха същия страх. Знаеше, че животът, който толкова й харесваше, щеше безвъзвратно да се промени.

Той щеше да се промени и ако само Рагнар се оженеше за втори път. Това бе неизбежно. И въпреки че бе убедена, че можеше да прекара остатъка от живота си в дома на брат си, навярно отново щеше да се почувства ненужна и нежелана.

Затова не протестира, когато Рагнар за първи път заговори за женитба, нито пък помоли да изчакат още година-две. Рагнар мислеше, че да се омъжи, е нейното съкровено желание, и тя го остави с тази илюзия. Но всъщност не беше щастлива. Просто й се искаше нищо да не се променя и всичко да си остане както досега. Но Ерика не предполагаше, че животът й щеше да се промени изцяло, и то много по-скоро, отколкото бе очаквала.