Джоана Линдзи
Отдай ми любов (29)

Глава двадесет и девета

Когато наближи стаята си, Селиг бе толкова вбесен, че едва се сдържаше. Гневът помрачаваше разсъдъка му и изкривяваше красивите му черти. Младият мъж обвиняваше Ерика, съдбата, дори себе си, но яростта не му даваше покой и не му позволяваше да се съсредоточи върху каквото и да било. И същевременно изпитваше някакво странно оживление, каквото никога не бе преживявал. Ако не се познаваше, би могъл да си помисли, че искрено се радва, което, разбира се, не можеше да бъде истина.

Наметнала някаква дреха, девойката седеше до прозореца, от който можеше да вижда поне половината от воините, лагеруващи край крепостната врата. Селиг бе сигурен, че тя не бе помръднала от прозореца от мига, когато е видяла пристигането на датчаните. Ерика дори не се обърна, за да види кой влиза, макар че младият викинг знаеше, че го е чула — видя как цялата настръхна.

Той прекоси стаята, застана зад гърба й и сам видя датчаните, осветени от огньовете. Броят им бе внушителен. Дори от прозореца смълчаните им заплашителни фигури внушаваха тревога.

Когато Селиг застана зад гърба й, девойката отново настръхна. Той не бе произнесъл нито една дума, а тя не се бе обърнала дори бегло да го погледне. Затова не знаеше колко бе вбесен младият мъж. Ако го бе погледнала, щеше да разбере всичко по изкривеното му, от гняв лице.

— Свърши се. Сега дори мога да ти поискам извинение — отрони той с глух и уморен глас. Той сам се изненада от спокойния си тон.

— За какво ще ми се извиняваш? За това, че нямаш сърце?

Гласът й звучеше остро, макар че се долавяше нотка на любопитство.

— С какво съм те обидил пък сега?

Изтекоха няколко мъчителни секунди, преди девойката да му отговори:

— Ти се самопокани да споделиш леглото ми.

Той не си спомняше, но нямаше да се изненада, ако се окажеше истина. Такъв бе нравът му — да ухажва всички жени, а тя бе сред най-прелестните девойки, които бе срещал. Нещо трябва да бе станало с него, нещо много лошо, за да не се опита да я очарова. И сега не му оставаше нищо друго, освен да проклина треската, която бе разстроила паметта му до неузнаваемост.

— Повечето жени го приемат като комплимент — промълви той. В думите му не се долавяше самонадеяност. Това бе твърдение, основаващо се на неговия жизнен опит.

— Тогава аз би трябвало да съм напълно различна от всичките твои жени.

Той би могъл да го потвърди от все сърце. Никога не бе виждал досега жена, която бе способна така да преобърне чувствата му. В един миг Селиг я презираше, а в следващия копнееше да зарови ръце в косите й и да я целува буйно и страстно до припадък. И същевременно се презираше за слабостта на плътта си, която тя възбуждаше с такава лекота.

Ако бе като другите жени, той щеше да се нахвърли върху нея. Щеше да залепи устни до шията й, щеше да я изпие с целувки, ръцете му щяха да милват гърдите й и да накарат зърната й да напъпят като пробуждащи се цветя.

Чувствените му умения се бяха превърнали в негова втора природа до такава степен, че Селиг трябваше непрекъснато да полага усилия, за да сдържа неволното задвижване на ръцете си, когато бе близо до нея. Но не отстъпи назад, за да облекчи мъчителното въздържание.

Трябваше да се отдръпне, но не го стори.

— Можем ли да си спестим оправданията, момиче — прошепна той. — Все още не си свободна.

Тя рязко се обърна.

— Но брат ми…

— Той не успя да се разбере със сестра ми, затова е решил да ни обсади. И тъй като разполагахме с достатъчно време да се подготвим за обсадата, никой не знае дали обсадата ще се проточи дълго, или търпението на брат ти ще се изчерпи и ще се опита да нападне замъка.

— Нима ще се решиш да воюваш с датчаните? — недоверчиво запита Ерика.

— Аз? Не.

— Сигурно ще започнеш война! — извика тя. — Но само ме пусни да се прибера у дома. Достатъчно страдах.

— Ти си страдала? Би ли ми показала раните си от камшика? Изпитвала ли си болки от мъчения?

Вбесена, тя не можа да се сдържи и изкрещя:

— Измъчена съм от твоето присъствие!

Лицето й се зачерви. Чак сега Ерика забеляза какъв силен гняв се е сдържал и застрашително се е натрупвал зад красивото му лице. А тя го предизвикваше допълнително и хвърляше нови и нови главни в жаравата на страстите му. Тръпка от страх прониза стройната й снага.

Девойката инстинктивно отстъпи крачки назад, но се опря до рамката на отворения прозорец. За част от секундата дори бе решена да скочи през него. Ръката й се заплете във веригата, закачена за нашийника, и това я спря да не политне назад.

— Не можеш дори да понасяш лицето ми, момиче?

Тя не промълви нито дума.

— Тогава ще ти кажа, че за твое нещастие крал Алфред е тук и предложи изход от положението. Особено държи на едното от двете решения. Кралят иска ние, двамата, да се оженим.

Тя изохка тъй силно, че едва не се задави. Той я потупа по гърба. Девойката рязко се отдръпна, преди ръката му да се плъзне надолу по тялото й, и го погледна изумено.

— Това въобще не е смешно — едва успя да събере сили, за да отрони тези думи.

— Нима аз се смея?

Той наистина не се смееше. Но какво желаеше този мъж, все още кипящ от гняв, който дори не се опитваше да скрие.

— Не говориш сериозно! — отчаяно простена тя.

— Как мога да си позволя това? Истинско безразсъдство е да пренебрегна думата на краля.

— Тогава какво ти пречи да го направиш?

— Мислиш, че съм отказал да се подчиня? — смехът му беше рязък и горчив. — Не, момиче, аз не съм глупак.

Очите й пламнаха. Задъхана, девойката една успя да отговори:

— Ще се ожениш ли за мен?

— Да.

Тя поклати глава:

— По-добре ме набий с камшик, а после ме пусни да си вървя.

— Нима най-после започна да ме молиш?

— Не се моля — твърдо отвърна тя. — Очевидно не си довършил отмъщението си, иначе щеше да ме освободиш. Аз ти предлагам друг начин да задоволиш лудостта си.

— Лудост? Не, съвсем не е така, защото, ако се оженим, ще бъдеш завинаги моя! Какво по-добро отмъщение от това?

— Но ще разбиеш и своя живот!

— Нима? Животът ми няма да се промени, след като се оженя. Ще продължавам да живея по същия начин.

От думите му се разбираше, че не може да очаква преданост от него, каквато всеки мъж дължи на жена си. Един нормален съпруг би обградил съпругата си с грижи, уважение, внимание. Но всичко това тя нямаше да получи от Селиг. Неговият живот нямаше да се промени, а нейният щеше да се превърне в нескончаема мъка, в ад, изпълнен с безкрайни унижения.

Младото момиче отстъпи още една крачка и се обърна към него:

— Искаш да продължиш да живееш все едно, че не си женен?

— Кралският епископ вече ни очаква в залата.

— Кралят на саксите не е мой крал и не ме е страх от него.

— Но сега се намираш в неговите владения.

— Не по моя воля!

Селиг стисна устни. Твърде прибързано бе заявил, че тя с охота ще се съгласи да се омъжи за него. Бе проявил прекалена самоувереност. Трябваше да я убеди по някакъв начин, дори да я заплаши с нещо наистина ужасно. За щастие бе твърде разгневен и заплахите му щяха да прозвучат убедително.

— Предпочиташ да страдаш, вместо да се омъжиш за мен?

Той прекоси стаята, доближи се до нея и я хвана за ръка.

— Много добре, тогава ела с мен.

Сърцето й замря и тя едва успя да промълви, докато младият мъж я теглеше към вратата:

— Къде ме водиш?

— Ще те заведа в конюшнята — отвърна той със смразяващ глас, без да спира. — Ще те заведа в мръсната конюшня и ще те завържа там гола и всеки мъж, който те пожелае, ще те притежава. Вероятно ще има много желаещи.

Вече бяха стигнали до стълбището, когато Ерика изрече задъхано:

— Съгласна съм.

Селиг веднага я пусна и девойката побягна към стаята. Искаше да се скрие някъде, но знаеше, че няма къде. Той щеше да го направи. Бе уверена в това и тази мисъл я караше да изтръпва от ужас.

— Е?

Ерика се обърна и видя, че Селиг се бе опрял на вратата и я гледаше със студените си сиви очи. Как бе възможно зад едно толкова красиво лице да се крие такава сатанинска омраза?

— Ще се омъжа за теб, ако обещаеш да не ме докосваш!

— С радост ще се съглася — гневно отвърна той, — но аз също имам едно условие, момиче. Никой не трябва да узнае, че си останала девствена… особено брат ти.

Тя рязко кимна в знак на съгласие. Все пак боговете не се бяха отвърнали окончателно от нея. Но Селиг не беше свършил. Отново се приближи към нея, пъхна пръста си под нашийника и повдигна брадичката й. Беше повярвала, че ще я остави да я изнасилят в конюшнята и това му подейства много неприятно. За щастие момичето не подозираше, че брат й бе спасил живота му.

— Вече съм напълно здрав, момиче. И ако не искаш брат ти да загине, не трябва да му се оплакваш, когато се видиш с него. Ще му кажеш, че си щастлива да се омъжиш за мен.

— Но той няма да ми повярва — въздъхна Ерика.

— Трябва да намериш начин да го убедиш.

— Още когато си се родил, Богът на злото се е вселил в теб — горчиво изрече тя.

Младият мъж се изсмя пренебрежително.

Девойката се надяваше, че ще успее да измисли някакво правдоподобно обяснение пред Рагнар. Селиг я хвана за ръка и я поведе към вратата, за да се венчаят. Щеше да се венчае с него, окована в проклетите вериги. Надяваше се, че ще има достатъчно сили, за да издържи докрай.