Джоана Линдзи
Отдай ми любов (16)

Глава шестнадесета

Брена Хаардрад лежеше по гръб на тревистия насип. Слънчевите лъчи и топлият бриз галеха черните й коси и разсейваха тревогата в душата й. Челото й, все още гладко за жена прехвърлила четиридесетте, се проясняваше. Тялото й бе стройно и стегнато като на млада жена. Четирите бременности бяха оставили едва забележими следи по него.

Тих плясък отново привлече вниманието й към езерото, в което мъжът й бе влязъл да поплува. Топлите й сиви очи наблюдаваха как Гарик разтърси златистите си коси и блестящи водни капки се разпръснаха във всички посоки. Той, нейният викинг, все още бе красив мъж. Все още си служеше добре с меча, макар че това рядко се налагаше. Напоследък в косата му се бяха появили сиви нишки, но това не намаляваше красотата му, която я изпълваше с радост.

Както обикновено Гарик не бързаше да излезе от студеното езеро. Брена винаги бе харесвала издръжливостта му. Тя бе отрасла в Уелс, не много далеч на север от Уиндхърст, но бе прекарала почти половината от живота си в Норвегия и сега се наслаждаваше на топлия южен Уесекс. Но те никога не оставаха много дълго в замъка на дъщеря си, тъй като Гарик, за разлика от нея, трудно понасяше горещините. Затова тя се съгласяваше да го придружава до прохладното езеро.

Понякога с тях идваха да поплуват Ройс и Кристен или Селиг с поредната си обожателка. Децата на Гарик и Брена все още не можеха да свикнат с летните горещини в Уесекс. Е, Брена понякога пък трудно понасяше мразовитите зими в Норвегия.

— Прекалено много стоиш във водата, ще се размекнеш — подвикна тя към мъжа си.

Той вдигна поглед към слънцето.

— Не мога да разбера как можах да ти позволя да ме домъкнеш тук.

Тя се досети, че мъжът й говореше за Уесекс, а не за студеното езеро.

— Ти настояваше да тръгнем по-рано, за да можеш да видиш внучетата си.

— Точно обратното, ти искаше да дойдем по-рано. И сега трябва да се мъча в тази жега. Мисля да взема внуците си с нас в Норвегия тази есен.

— Не мисля, че Ройс ще се съгласи.

— Не смятам да го питам.

Тя се засмя. Гарик харесваше зет си, наистина го харесваше, но дълбоко в душата си не вярваше, че на този свят ще се намери мъж, който да е достоен за дъщеря му. И това чувство се смесваше с горчивия спомен от миналото, когато Ройс и Гарик се бяха срещнали за пръв път — в жестока битка на живот и смърт. За щастие никой от тях не загина, а скоро след това дъщеря му се омъжи за Ройс. Но Гарик не бе забравил миналото и често го припомняше на зет си. Брена подозираше, че той се заяжда само от честолюбие. Дори й се струваше, че мъжът й изпитва удоволствие от свадите.

Ала сега Гарик наистина бе сериозно разгневен на зет си, че бе позволил на Селиг да се замеси в някаква неясна мисия, заради което синът му бе попаднал в плен. На всичко отгоре Ройс бе позволил на Кристен да яхне коня и сама да тръгне да освобождава брат си. Ако зет му беше човек на място, не би позволил да се случи нито едното, нито другото.

Брена се бе опитала да го успокои, обаче Гарик бе прекалено разстроен, за да я изслуша. Искаше веднага да ги последва, но в Уиндхърст не бяха останали достатъчно коне за него и хората му. Ако не се завърнеха до утре, щеше да тръгне да ги търси, независимо от всички пречки.

Брена също се тревожеше, но се стараеше да не го показва. Не се страхуваше толкова за Кристен, колкото за Селиг. Дъщеря й не бе сама, Ройс бе тръгнал след нея, а и самата Кристен си служеше отлично с оръжието. Но синът й бе пленен и навярно се чувстваше безпомощен и сам сред чужди хора… Мислите за него не й даваха покой по цели нощи.

Всички знаеха колко много се прехласват жените по Селиг, но никой не бе забелязал как реагират мъжете на това. Мъжете, които не го познаваха, често се чувстваха огорчени от успехите на сина й сред жените. Това е присъщо на мъжете, мислеше си Брена, да ревнуват и да завиждат на най-красивия сред тях, макар че мнозина се стараят да го прикриват. Селиг владееше отлично оръжието, притежаваше достатъчно сила и умения, за да вразуми съперниците си. Но ако продължаваше по този начин, може да свърши зле.

Ако децата й не се завърнеха до сутринта, тя бе решена да потегли с мъжа си, за да разбере какво се е случило с тях, и никой не би могъл да я спре. Но сега топлият бриз нежно галеше тялото й, до нея бе мъжът, когото бе обичала през целия си живот и Брена реши да не мисли за тревогите.

Очите й изпитателно огледаха тялото на съпруга й. Нейният викинг бе с широка гръд и мощни мускули. Колко често бе потъвала в тези обятия. Гарик улови погледа й и тя видя как страстта се надигна у него. Сега и в неговите ясносини очи затрептя онзи пламък, който тя винаги умееше да разпали.

— Докога ще стоим тук, не ти ли е вече хладно? — попита тя.

Получи точно отговора, който желаеше. Гарик се наведе над нея и покри тялото й със своето. Тя се засмя, защото той беше още мокър, капките от косата му мокреха кожата й, но целувките му прекъснаха смеха й и тя задиша учестено. Понякога се изумяваше, че страстта, която винаги ги бе свързвала, не стихваше с годините. Чувствата им бяха силни, както през младостта, макар и малко позаглъхнали, но все още бяха живи и все още бяха взаимни.

И двамата чуха как някой извика името на Гарик. Страстта изчезна и тревогата отново ги обзе. Гарик бързо се изправи и се огледа. Брена също се надигна и сърцето й се сви от безпокойство.

— Получи се вест. Ще пристигнат след един час.

— А моят син? — извика Гарик.

— Той е с тях.

Гарик махна с ръка, затвори очи и се отпусна на тревата. Брена знаеше, че в този миг мъжът й благодари на всички божества за щастливото избавление на децата им. Тя се приближи към него, прегърна го и отпусна глава на гърдите му. Той я притисна към себе си. Едва сега Брена почувства как тревогата я напуска и очите й се напълниха със сълзи. И двамата се засмяха с облекчение.

— Ще отидем ли да ги посрещнем? — запита тя, когато се успокоиха.

— Мисля, че ще е по-добре да ги посрещнем тържествено в замъка.

— Едва ли ще ни е необходим цял час, за да стигнем до замъка — усмихна се тя и многозначително повдигна вежди.

— Знам.

След миг двамата лежаха прегърнати на земята. Брена отново се засмя, но причината за смеха й сега беше съвсем друга.