Джоана Линдзи
Отдай ми любов (13)

Глава тринадесета

Кристен толкова бързо поднасяше гъстия бульон към устата на брат си, че той едва успяваше да го преглътне.

— По дяволите, Крис, това, че ме храниш толкова бързо, не означава, че веднага ще се възстановя — изръмжа той с пълна уста. Селиг бе изгладнял като вълк, дори отначало се опита да се храни сам, но ръцете му трепереха и той се отказа.

Физическата слабост го бе направила раздразнителен. Но се надяваше, че тази отпадналост се дължи на гладуването, а не на някаква странна болест, свързана с раната на тила му. Беше се уплашил, че болестта няма да го напусне, като онази непресекваща болка в главата. Тази мисъл го ужасяваше и го изпълваше с чувство на безпомощност.

Питаше се как е възможно последните остатъци от силите му да се стопят от усилието да се добере от ямата до каруцата, макар че Тургайз го бе подкрепял през целия път. Сънят го бе възстановил отчасти и сега той поне можеше да говори.

Сестра му търпеливо чакаше отново да отвори уста, за да продължи да го храни.

— Къде е Ройс? — внезапно попита той.

— Предполагам, че все още е в Уесекс.

Брат й я погледна изненадано. Мислеше, че зет му е с тях.

— Нима те е пуснал да тръгнеш сама?

Тя извърна глава.

— Той не беше в замъка и не знае, че съм заминала.

Селиг преглътна.

— Ще бъде много разгневен.

Кристен сви рамене и се опита да каже безгрижно:

— Навярно ще се ядоса.

— Ще побеснее от гняв.

Тя го погледна за миг.

— Знам, братко, но не се тревожи. Това е моя грижа. А сега ми кажи къде те боли, за да се опитам да ти помогна, да извикам някой лечител и…

— Не, ако ме обичаш, повече не ми води никакви лечители — остро я прекъсна той и потръпна. — Онази жена, която се наричаше лечителка, едва не ме уби с отровните си билки и повърнах всичко, което бях ял.

— Значи все пак са те хранили?

— Да, но благодарение на онази стара вещица, не можех да задържа нищо в стомаха си.

Сестра му замислено поклати глава.

— Датчанката каза, че са ти дали очистително, за да те излекуват от треската и навярно това ти е помогнало, защото сега тялото ти не изгаря от огън.

— Треската ми не беше толкова силна — той замълча. Сети се за дългите часове, изпълнени с кошмари и болка, от които имаше само смътен спомен за припадъците, отровата и смеха. — Поне аз не си спомням — призна той.

— Имал си треска през трите дни, които си прекарал в Гронууд, нали? — попита Кристен, докато му подаваше пълна лъжица.

— Нима съм бил там три дни?

Селиг се задави, блъсна ръката й, бульонът се изля върху него й го опари.

— Никога не съм била добра болногледачка, братко — намусено рече Кристен.

— Да, повече те бива да причиняваш рани, отколкото да ги лекуваш — съгласи се той.

Тя не обърна внимание на думите му.

— Сега нямаш друг избор и трябва да бъдеш по-търпелив.

Той се ухили, преглътна и продължи:

— Ще се опитам да оцелея, въпреки несръчните ти грижи. Надявам се, че поне няма да ме удариш.

Кристен се усмихна.

— Е, може би заслужаваш някой друг шамар.

Селиг стана сериозен и в очите му проблесна огорчение.

— Надявам се, че скоро ще се оправя.

— Аз също.

— Разкажи ми какво се е случило през онези три дни — въздъхна брат й. — Аз не помня почти нищо.

— През цялото време си бил окован във вериги.

— Не мислех, че е минало толкова време.

— А какво си спомняш?

Изразът на лицето му рязко се промени и чертите му се изкривиха от гняв.

— Болката… и смеха й. Той ме преследваше неотстъпно. Никога не съм мислил, че ще срещна жена, която да изпитва удоволствие от мъчението на другите.

Сестра му гневно стисна устни.

— Не бих искала да те измъчвам, но мисля, че е по-добре да ми разкажеш всичко.

Селиг отново въздъхна и започнах по-спокоен глас:

— Няма много за разказване, Крис. Нападнаха ни още докато бяхме в Уесекс. Предполагам, че са били крадци. Скочиха от дърветата и бяха доста по-многобройни от нас.

— Да, до нас достигна слухът, че всички сте загинали. Тогава Ройс тръгна да те търси. Наистина ли са те ударили по главата?

— Да, отзад. Мисля, че е било с тояга, но когато се свестих не открих кръв. Повалили са ме с един удар. Когато дойдох на себе си, около мен нямаше никой, бях облечен в чужди дрехи, а главата ми се пръскаше от болка и не можех да помръдна. Повърнах, погледът ми се раздвояваше и се чувствах слаб като новородено бебе. Бог Тор ми е свидетел, че никога не съм се чувствал толкова зле.

Сърцето й се изпълни с болка и състрадание.

— Ударът трябва да е бил много силен — замислено промълви сестра му. — На главата ти все още има подутина. Сигурно е била много голяма, щом още не е спаднала.

— Сигурно — съгласи се брат й. — Но когато се свестих, помислих, че все още съм в Уесекс и че са изминали само един или два дни, защото не бях брадясал. Но по-късно, за голямо мое съжаление, разбрах, че съм се озовал чак в Източна Англия и не можех да си обясня как съм попаднал там.

— Значи почти две седмици си бил в безсъзнание?

— Да.

Тя се замисли за миг.

— Очевидно някой те е пренесъл до Източна Англия и се е грижил за теб през това време, макар че не си усетил нищо. Само не мога да си обясня защо са те изоставили.

— Аз също се питах кой би се загрижил толкова за един непознат. Едва ли саксонските крадци биха се укривали в Източна Англия.

— Не. Вероятно са били крадци от Източна Англия, които са дошли в Уесекс.

— И са решили да се погрижат за мен заради откупа?

Кристен кимна.

— Но навярно не са имали търпение да изчакат да се съвземеш, за да те разпитат и разберат кой може да плати откупа.

— Сигурно е било така.

Сестра му въздъхна.

— Може би никога няма да узнаем истината. Но тъй като си бил в безсъзнание, те не са те хранили и това обяснява защо си толкова слаб. Боли ли те още главата?

— Да, но не непрекъснато и не толкова силно. Дори ако не се движа, болката почти изчезва. Но усещам друга, много по-силна болка.

— Къде?

— На гърба ми.

Тя не бе погледнала гърба му. Той беше без връхна риза, но през цялото време бе лежал по гръб.

— И там ли си ранен?

Лицето му отново се изкриви от гняв.

— Попитай онази датска кучка.

Кристен му помогна да легне по корем. Чу как той простена от болка и в следващия миг разбра причината. Гърбът му бе покрит със струпеи, а кожата бе разкъсана и осеяна с мехури, тъмносини съсирени и незараснали рани.

Гледката беше прекалено ужасяваща дори и за силна и смела жена като Кристен. Бяха го обвинили в тежко престъпление, без да имат доказателства, и го бяха измъчвали, за да изтръгнат признания. И за това бе виновна една жена? Нима една жена можеше да бъде толкова жестока?

Селиг не можеше да види раните на гърба си, затова сестра му го успокои, макар да се задушаваше от ярост:

— Може би раните не са толкова сериозни, колкото ти се струва.

— Да, но болките са доста силни.

— Навярно е така, защото си много отпаднал — искаше да го утеши и да го накара да забрави за преживяното, макар да знаеше, че самата тя никога нямаше да забрави това, което бе видяла. — Хранил ли си се въобще както трябва, след като си дошъл на себе си?

— В деня, когато се събудих, преди да стигна до Гронууд.

— Добре, а сега трябва да изядеш остатъка от бульона — бодро изрече тя. — И колкото повече ядеш, толкова по-бързо ще се съвземеш. Искам да се храниш редовно, при това по-често и всеки ден ще ти увеличавам дажбата — тя остави купата на сламеника до ръката му. — Опитай се да продължиш сам. Купата е съвсем близо до ръката ти. Отивам да доведа лечителката. И да не си посмял да ми възразяваш. Тя знае с какви мехлеми да те намаже и ще ти даде нещо против болката. А, да, щях да забравя, ще я предупредя в никакъв случай да не ти дава очистително, кълна ти се.

Кристен не дочака отговора му и слезе от каруцата. Запъти се към огъня, където датчанката бе седнала на земята заедно с Торолф и останалите.

Ерика я забеляза и скочи на крака. Торолф помисли, че ще побегне и веднага се хвърли към нея, но видя Кристен и се успокои.

Ерика стоеше неподвижно, макар че тялото й трепереше. „Тя е видяла гърба му, разбрала е какво съм сторила в пристъп на ярост и за мен няма никакво извинение — независимо, че брат й ме предизвика…“

— Питах те и преди — започна Кристен с изненадващо спокоен тон, — но сега искам да ми отговориш. Ако Селиг е бил ранен, преди да се добере до Гронууд, както твърдеше и Тургайз Триметровия, той е дошъл в замъка ти да потърси помощ. Каква помощ му оказа?

— Заповядах да го накажат с камшик.

Ерика не би могла да избере по-неподходящ момент да признае вината си. Думите й само потвърдиха предположенията на Кристен. Яростта я заслепи и тя удари Ерика по лицето с опакото на дланта си.

Ударът бе много силен и повали датчанката на земята, в нозете на смаяния Торолф. Разкошната й златиста коса се разпиля в прахта. Торолф не се опита да я задържи, а само отскочи назад.

Бузата на младото момиче пламтеше. При удара кожата й отвътре се бе разцепила и устата й започна да се изпълва с кръв. Тя я изплю, уплашена да не се задави.

Кристен се наведе над нея със стиснати юмруци. Изкрещя й да се изправи веднага, за да не я вдигне тя за косите. Ерика не се съмняваше, че свирепата сестра на Селиг ще я бие до припадък. Само един мъж — верният Тургайз — можеше да я спаси, но той бе много далеч. О, не, богове, не. Ако гигантът бе скрит някъде в гората и видеше тази ужасна сцена, той щеше да пренебрегне всички опасности и щеше да й се притече на помощ. Нищо нямаше да го спре и сигурно щяха да го убият. Кристен продължаваше да й крещи, че трябва да се изправи на крака.

— Лейди, моля те, не тук, защото той може да ни наблюдава отнякъде.

— Нима очакваш някой да се загрижи за теб? — изсмя се Кристен.

— Тургайз ще го направи.

При споменаването на това име мъжете, застанали най-близо до двете жени, веднага извадиха мечовете си. Но Кристен не се уплаши, бе побесняла от гняв и не мислеше за нищо друго, освен за страданията и униженията, които любимият й брат бе изтърпял.

— Тогава нека се покаже. Съмнявам се, че някога ще го срещнем отново, а и ти едва ли повече ще го видиш. А сега ставай…

Прекъсна я гласът на Селиг, за изненада на всички присъстващи:

— Не, Крис. Нахрани я и се погрижи за нея. Тя ще страда, но аз ще се погрижа за това.

Кристен изфуча разярено и изтича към каруцата. Селиг бе успял да седне и се бе навел през страничната дъска.

— Нека аз да… — започна тя.

— Не! Не ти, а аз имам да уреждам сметки с нея.

Говореше тихо, но твърдо. Беше му струвало голямо усилие да спре сестра си и нямаше да отстъпи, дори и тя да настояваше. Кристен разбра, че само го измъчва и макар и неохотно се подчини на желанието му.

— Добре, ще те послушам, макар и да не ми се иска. А сега си легни. Почивката сега е също толкова ценна за теб, колкото и храната. Повече да не съм видяла да се измъчваш за каквото и да било.

Селиг отправи още един поглед към красивата си мъчителка, която се търкаляше в прахта и дори намери сили да се усмихне. Ала слабостта надделя отново, той въздъхна и се отпусна на сламеника.

Кристен изскърца със зъби. Гневът все още бушуваше в нея, но брат й бе забранил да дава воля на чувствата си. Разбираше желанието му да отмъсти за преживяното и бе сигурна, че той ще си отмъсти, когато силите му се възстановят.

Тя хвърли злобен поглед към датчанката. Ерика все още бе на земята, макар че вече бе седнала. Изразът на лицето на Кристен я накара да настръхне.

Но норвежката се обърна към Торолф и запита:

— Дадохте ли й да яде?

— Тя не заслужава — рязко отвърна той.

— Въпреки всичко те все пак са хранили Селиг — неохотно изрече Кристен. — Пък и чу какво каза той — трябва да се грижим за нея, докато той бъде в състояние сам да си разчисти сметките.

— А ти самата ще можеш ли да обуздаеш гнева си?

С тези думи той искаше да я успокои и донякъде успя. Сестра му Тира бе най-близката приятелка на Кристен от детските й години и сега Торолф бе заел мястото на сестра си в сърцето на Кристен. Той дори понякога си позволяваше да се държи предизвикателно с нея, което си позволяваха само най-близките й.

Думите му я накараха да се осъзнае и тя въздъхна.

— Мисля, че ще мога да се сдържам, особено като си представям какво отмъщение ще измисли Селиг за нея.

— Ще я пече на бавен огън?

— Това е най-малкото, което ще стори.

Никой от тях не забеляза как Ерика пребледня, когато чу думите им, без да разбира, че те просто се шегуваха. В гърдите й се надигна паника и устата й пресъхна от ужас. И макар че те започнаха да говорят за постовете около лагера, тя не можа да се успокои. Кристен отново я изгледа студено и се обърна към Торолф.

— Дай й да яде — заповяда тя. — След това я доведи, за да я вържа за през нощта. Намери едно въже, а ако няма, изпрати някого до селото.

Кристен се обърна и тръгна към каруцата, когато я спря викът на Ерика. Досега се бяха държали с нея като с някакъв неодушевен предмет, дори не разговаряха с нея. Сцената, на която бе само безмълвен свидетел, я накара да загуби самообладание, макар че бе прекалено уплашена, за да даде воля на гнева си. А и едва ли бе разумно още повече да озлобява тези хора срещу себе си.

— Можеш да ме вържеш още сега, защото няма да ям.

— Ще ядеш…

— Не мога да дъвча, лейди Кристен.

Това беше самата истина. Ударената й буза се бе подула и бе изтръпнала. Повдигаше й се само при мисълта за ядене. Затова само промълви:

— Може би утре ще бъда по-добре.

Кристен се замисли, след което кимна и напомни на Торолф:

— Намери ми въже.

После я дръпна, за да се изправи, и я поведе към каруцата.

Но не я качи, а я накара да седне на земята и да се подпре на едно от колелата. Застана зад нея и зачака Торолф да се върне с въжето. Двете жени не си размениха нито дума.

Докато минутите бавно се нижеха, Ерика започна да се притеснява. Знаеше, че ще бъде завързана за това противно колело, но не мислеше толкова за предстоящата мъчителна нощ, колкото за това, че още не беше…

Лицето й бе пламнало от неудобство, но нямаше друг изход, освен да помоли Кристен:

— Може ли… имам нужда да… за това…

Кристен смръщи вежди.

— Нима Торолф е забравил да те заведе до храстите?

Ерика се бе изчервила от смущение, но успя да промълви:

— Каза ми да отида, но аз не можех така… пред очите му. Нали му бе заповядала да не ме изпуска от погледа си.

— Така и е трябвало да постъпи, а един пленник не може да се преструва на много изискан.

— Моля те като жена. Как би се почувствала на мое място…

— Вече съм била на твое място, датчанке. Бях пленена и повечето от викингите, които виждаш наоколо, бяха заедно с мен, оковани във вериги, а повечето от тези сакси ни охраняваха. Мислиш ли, че съм имала възможност да се усамотявам?

Значи Селиг бе казал истината, когато бе споменал, че сестра му се е омъжила за своя похитител. А сега предишните врагове, предишните затворници и надзиратели яздеха заедно като истински другари по оръжие? Ерика не можеше да проумее как е възможно това. Искаше да попита, но не се осмели и затова само промълви:

— Моля те…

В думите й прозвуча такова отчаяние, че Кристен измърмори:

— Уф! — и я вдигна от земята. — Имаш късмет, че и аз имам нужда.

Ерика почувства облекчение и дори не обърна внимание на коравите като на мъж пръсти, които се впиха в рамото й. Кристен я поведе забързано, но внезапно спря пред храсталака, за да се огледа с присвити очи. Ерика неволно въздъхна, защото си помисли, че норвежката бе променила намерението си.

За нейна изненада тя чу:

— Онзи гигант съпруг ли ти е?

Ерика не се опита да излъже.

— Той ме следва навсякъде като сянка от деня, в който му спасих живота, още когато бях дете. За него съм като дъщеря.

— И ти вярваш, че е някъде наблизо?

Понечи да излъже, но реши, че вече е безсмислено след това, което бе казала преди малко.

— Ще бъда искрено изненадана, ако не ме е последвал — призна тя. — Никога не ме е оставял сама.

— Ако ни следи, ще го сполетят много беди — отвърна Кристен. — И няма да успее да се приближи до теб, дори и да върви след нас до самия Уесекс.

После повика петима от хората си и им заповяда да се разпръснат в кръг из храстите наоколо. Не искаше да рискува и да остави пленницата да избяга. Страните на Ерика отново пламнаха от срам.

Кристен забеляза това и презрително процеди:

— Прекалено се превземаш.

— Не мога да се отпусна — сподавено промълви вцепенената девойка.

— Най-добре е да се научиш да преодоляваш тези глезотии — рязко изрече Кристен. — Когато брат ми се заеме с теб, такива неудобства ще бъдат най-малкото зло, което те очаква.

Норвежката сигурно се забавляваше като си представяше какво ще стори брат й с нея, но думите й отекваха в ушите на Ерика като зловещ тътен пред буря. Трябваше да избяга. Но как щеше да успее, когато непрекъснато я следяха толкова вражески очи?