Джоана Линдзи
Отдай ми любов (10)

Глава десета

Когато приближиха Гронууд, замъка на Рагнар, вратите на крепостната стена се затвориха пред тях, но това трябваше да се очаква — групата беше доста внушителна. Пък и по нищо не личеше дали идват врагове или приятели. И те биха постъпили по същия начин в Уиндхърст. По същия начин се затваряха крепостните врати на всички замъци, покрай които бяха минали. Групата им се състоеше от двадесет и пет едри, внушителни викинги и двадесет тежковъоръжени сакси.

Яздещите миролюбиво един до друг представители на тези два народа представляваха странна гледка. Десетилетия наред те се бяха изтребвали взаимно. Но присъствието на саксонски бойци бе позволило на викингите, начело с Кристен, да прекосят необезпокоявани през земите на Уесекс. От друга страна присъствието на викинги в групата възпираше датчаните, населяващи околността, да грабнат мечовете и да се нахвърлят срещу саксите.

Групата спря на безопасно разстояние от крепостните стени. Мъжете слязоха от конете и насядаха под дърветата, заобикалящи Гронууд. Торолф безуспешно се бе опитал да убеди господарката си да не се отделя от групата. Кристен пришпори буйния бял жребец и препусна към замъка, придружена само от Ивар, Торолф и вестоносеца, който бе съобщил за залавянето на Селиг.

Трябваше да почакат известно време преди да се появи някой от стражата на замъка. Кристен не очакваше да ги поканят в крепостта, но за нейна изненада голямата врата се отвори и пред тях се изправиха един мъж с гигантски ръст, някаква жена и пет-шест бойци, стиснали дръжките на мечовете си.

Ивар и Торолф не обърнаха внимание на стражата, но погледите им не можеха да се откъснат от гиганта и чудовищната бойна секира, която стърчеше зад гърба му. Кристен промърмори нещо презрително за ненужното престараване на мъжете, когато трябваше да се вземат предпазни мерки срещу непознат неприятел — та нали зад крепостните стени вероятно се бяха притаили десетки стрелци с лъкове, опънати за стрелба.

Кристен предположи, че жената е лейди Ерика, а гигантът е нейният телохранител. Тя пришпори коня си и препусна напред. Спря се на половината от разстоянието, което разделяше двете групи. Слезе от коня и подразнена от мълчаливото „посрещане“, съобщи коя е и заяви, че настоява веднага да освободят брат й. След което смело пристъпи напред без телохранителите си. Другата жена също се осмели да последва примера й, като преди това възпря с жест гиганта да не я придружава.

„Тя е твърде млада, за да държи Селиг затворен“ — помисли си неволно Кристен, след като разгледа отблизо Ерика.

„Прилича на валкириите, онези жени воини от митовете“ — помисли си в същото време Ерика, когато пред нея се изправи внушителната, висока около метър и осемдесет Кристен.

Вестоносецът я представи на Ерика. Богата бродерия и фината ленена риза на Ерика, както и инкрустираният със скъпоценности колан и копринените панделки, вплетени в дългите й плитки, издаваха високото й положение. Тя не бе въоръжена с нищо, освен с един миниатюрен кинжал. Изглеждаше великолепно. Кристен бе изумена. Толкова млада господарка на такъв внушителен замък — това беше нещо нечувано и невиждано в онази далечна епоха.

— Вие ли сте господарката тук?

— Да, когато брат ми отсъства — отвърна непринудено Ерика и добави, след като хвърли един поглед към въоръжената свита на посетителката, разположена в далечината под сянката на дърветата. — Като че ли се готвите за битка?

Това беше упрек, макар че младата датчанка говореше спокойно, и бе напълно заслужен. Самата Кристен бе в пълно бойно снаряжение, с дълга и тясна ризница, а върху нея се спускаше наметало без ръкави, което достигаше до глезените й. Краката й бяха обути в мъжки кожени ботуши.

Дългата й златиста коса бе сплетена на плитка и отдалеч приличаше на мъж. Тази прилика се засилваше от дългия меч, закрепен отстрани на седлото. На кръста й бе препасан широк колан, на който бе окачен дълъг и остър кинжал, който бе подарък от баща й.

Той не приличаше на миниатюрния кинжал, който носеше Ерика, а бе великолепно оръжие, с дръжка от слонова кост, която завършваше с озъбена драконова глава. Гарик, бащата на Кристен, й го бе дал, след като Ройс му бе разказал как тя се бе нахвърлила върху Алден, братовчед на Ройс, след схватката между Алден и Селиг.

Когато Ройс разказваше тази история, Кристен и майка й се бяха свили уплашено в креслата си и очакваха гневното избухване на Гарик. Той бе забранил на дъщеря си да се доближава до оръжията, но Брена, нейната майка, тайно я бе обучавала и я бе научила да се бие като мъж. Гарик смяташе, че той е достатъчно силен и опитен воин, и може сам да защити единствената си дъщеря. Но Брена бе убедена, че Кристен трябва да умее сама да се брани. За тяхна изненада Гарик не се бе разгневил, а вместо това бе извадил кинжала си и го бе дал на смелата си дъщеря. Сърцето на младото момиче се бе изпълнило с гордост и оттогава тя не се разделяше с кинжала.

— Дошла съм да освободя брат си и няма да се спра пред нищо — заплашително започна Кристен. — Научих, че е твой пленник. Искам веднага да го пуснеш.

— Много бързо сте пристигнали дотук от Уесекс, ако наистина идвате оттам.

Недоверието в тона й разгневи Кристен.

— Ти си много глупава, ако не си повярвала на думите му. Брат ми не е съгледвач. Той бе заминал с пратеници при вашия крал.

— Така каза и той, но разказът му беше доста противоречив. Както и да е, можете да го отведете със себе си.

— Без всякакъв откуп? — усмихна се презрително Кристен.

Ерика сви рамене.

— Не настоявам за откуп — отвърна тя и се обърна към един от хората си. — Уилнот, иди да доведеш…

— Аз ще отида — намеси се Тургайз.

Младата господарка бе изненадана от предложението му и почувства страх, че я оставя без закрилата си с тези въоръжени до зъби чужденци. Но все пак групата въоръжени мъже беше доста далеч. Реши, че няма защо да се страхува от сестрата на келта и двамата норвежци, които стояха близо до нея. Но дали пленникът наистина беше келт? Не би могъл да бъде такъв, ако тази норвежка наистина бе негова сестра. Или всичко бе измама и тази жена, която бе дошла да го освободи, не бе истинската му сестра?

Изпълнена с подозрение към непознатата, Ерика предпазливо заговори:

— Може би трябва първо да се уверя, че пленникът е наистина ваш брат, както и двамата твърдите.

— Селиг е най-красивият мъж, който някога си виждала — изрече Кристен и като видя как Ерика се изчерви, побърза да добави, — значи говорим за един и същи човек.

— Но той въобще не прилича на викинг. Има вид на…

— Майка ни е от уелските келти — започна да обяснява Кристен, без да изпуска от очи портата, откъдето очакваше да се появят брат й и Тургайз Триметровия. — От нея е наследил красотата, черната си коса, очите, въобще всичко, само по ръст и двамата приличаме на баща ни.

— Разбирам — отвърна Ерика, макар че не й бе ясна цялата плетеница от родови белези. Но сега това не беше толкова важно. Тя не бе очаквала появата на толкова внушителна група, за да бъде освободен един пленник, колкото и знатен да е произходът му. Дано по-скоро успееше да се отърве от тези нежелани посетители. Чувстваше се доста притеснена, като малко слабо момиченце, пред тази едра и мускулеста жена с едра кост, макар че самата тя не беше много по-ниска от нея.

Но с нищо не издаде опасенията си. Младата господарка на Гронууд бе уверена, че е в безопасност и че собствените й бойци ще я защитят. Наистина, по-голямата част от мъжете бе заминала с Рагнар, но тези норвежки викинги и саксонци не знаеха това. Пък и след като си получеха пленника, нямаше да имат повод да остават в замъка.

Тургайз се приближи до ямата, в която Селиг агонизираше през последните дни и го побутна.

— Треската ти премина. Трябва да тръгваш. Сестра ти е дошла да те отведе със себе си. Можеш ли да ходиш сам, или да те занеса на ръце?

Селиг го погледна бегло и разпозна едно от лицата от нощните си кошмари.

— Пак ли си ти? Та ти не можеш да ме носиш на ръце — Селиг не вярваше, че този исполин все пак е толкова силен. — Но можеш да ми подадеш ръка, за да се измъкна оттук.

Тургайз изпълни желанието му, но не пусна ръката му, защото Селиг едва се крепеше на нозете си.

— Почакай малко — прошепна викингът. Едва сега осъзна колко е изтощен.

— Нямаме никакво време — настоятелно измърмори гигантът. — Не искам господарката ми да остава сама с твоите хора пред портите.

Когато той спомена господарката си, Селиг си припомни най-ужасяващия кошмар, който бе изпитвал през живота си. В гърдите му се надигна безсилен гняв.

— Те няма да я наранят — каза той. Те нямаше да се осмелят, но той щеше да го стори, щеше сам да й отмъсти за всички мъки и страдания.

Кристен нетърпеливо пристъпваше. Въпреки че се стараеше да го прикрива, тя се чувстваше много уморена. Почти не бе спала от онази нощ, когато до слуха й бе достигнала мълвата за гибелта на брат й. След това бе дошъл вестоносецът и тя се бе отправила към Гронууд. Повечето време бе прекарала на седлото. Навярно не бе постъпила много разумно. Придружителите й не бяха толкова изтощени колкото нея, макар че яздеха неотстъпно зад господарката си. Но не можеше да постъпи другояче, когато Селиг бе пленен.

Ерика чакаше спокойно, със скръстени ръце, но в душата й се прокрадваше безпокойство от дългото отсъствие на Тургайз. Да не би проклетият пленник да упорства за нещо и да не иска да тръгне с гиганта? Всъщност как можеше да се увери, че тя не лъжеше? Имаше и други хубави мъже на този свят. Тя дори не го бе описала подробно, само бе казала, че прилича на келт.

Нито едната от двете жени не очакваше от портата да се появи разнебитена кола. Четиримата телохранители на Ерика се отдръпнаха, за да й сторят път. Кристен изумено отстъпи назад, когато дългата каруца се насочи право към нея и конят й, със закачения към седлото меч, мина покрай нея, но тя дори не я забеляза. Намръщи се, когато видя кого кара каруцата, онзи исполински викинг, ала от брат й нямаше и следа.

Зад гърба й Ерика също бе озадачена и разтревожена. Тя също намръщи красивото си лице и властно подвикна към Тургайз:

— Какво означава всичко това?

Кристен не дочака отговора. Краят на каруцата бе вече близо до нея и тя се хвърли напред, сграбчи платнището и рязко го отметна. Сърцето й биеше бясно и тя се задушаваше. Очакваше да види безжизненото тяло на любимия си брат. Гледката, която се разкри пред очите й, не бе много радостна.

Тя едва позна Селиг, толкова бе отслабнал. Кристен го хвана за ръка, но брат й въобще не реагира. Лицето му беше обрасло с гъста брада, каквато никога не бе имал. Косата му беше мръсна и сплъстена, лицето бледо и отпуснато, а очите му бяха дълбоко хлътнали. Но все пак бяха отворени и тя прочете в тях израз на надежда, примесена с болка и гняв.

Той се опита да заговори, но всъщност шепнеше, затова тя се наведе към него и го помоли да повтори думите си.

— Отвлечи тази жена. Направи го заради мен.

— Датчанката, господарката на замъка?

Брат й кимна едва забележимо.

— Ще я накарам да ми плати за всичко.

Кристен не се нуждаеше от повече обяснения. Виждаше, че го бяха измъчвали и го бяха накарали да страда жестоко. Отново почувства как я обзема онази сляпа ярост, както в мига, когато бе помислила, че са го убили пред очите й. Нито за миг не се замисли, че се намира пред стените на чужд замък, зад които сигурно се крият десетки бойци, нито за това какво би могло да се случи, ако изпълни молбата на брат си. Нищо друго нямаше значение, освен думите на Селиг: „Ще я накарам да ми плати за всичко“.

Вдигна глава и се огледа. Видя, че гигантският викинг бе отвързал поводите и бе готов да се присъедини към господарката си. Кристен се хвърли напред толкова бързо и неочаквано, че никой не успя да помръдне — Ерика почувства до гърлото си острието на дългия кинжал. Две стоманени ръце я грабнаха през кръста така здраво, че тя дори не се опита да се отскубне.