Джоана Линдзи
Дивият рай (31)

Глава тридесет и първа

Джаред застана на прага на кухнята и се протегна, за да прогони съня от тялото си. Акила стоеше до плота и правеше пои, сутрешен ритуал, който Джаред помнеше от дете. Пои се приготвяше от растението таро, от корените му, които бяха като луковици и които Акила вареше веднъж седмично. После ги правеше на твърда смес, за да не се развалят. Всяка сутрин взимаше по малко и го размесваше с вода, за да стане на мека паста. Джаред смяташе, че лепкавата сива паста е доста блудкава, но Акила не можеше без нея.

— Какво има за закуска, лельо? Не съм ял от вчера сутринта.

— Ау! — тя му хвърли остър поглед през рамо, затова че я изплаши. — Аз не чух ти влиза, Ялека.

— Нищо чудно, че не чуваш нищо с този шум около себе си — засмя се той.

— Искаш пои?

— Не и за закуска — намръщи се той. — Предпочитам палачинки с банани.

— Няма повече банани — подсмихна се тя. — Бебе Майкъл харесва тях. Той яде един смачкан всеки ден. Няма повече на наши дървета. Ти отидеш в планината днес и донесеш няколко връзки, а?

— Ще видим. Ами тези папая на перваза? Узрели ли са?

— Провери. Кулиано ги донесе с наденички. Аз приготвя теб яйца, а, с наденички?

— Кървавите наденички на Кулиано? — Джаред поклати глава. — Само яйца.

Той взе една папая от перваза, която беше достатъчно узряла.

— И плодове. Може и препечена филийка с конфитюр от гуава.

Сряза гуавата на две и я сложи на масата.

— Как е Кулиано?

— Мой племенник добре. Но оплаква не виждал Леонака дълго време. Той казва ти претоварва това момче.

Джаред се усмихна.

— Май ще трябва да дам на Лео малка ваканция да посети баща си или Кулиано ще ме отлъчи от семейството си. Ще изпратя да извикат Лео днес. Дъждът и без това ще забави работата около хотела — направи пауза, за да напие голямо парче папая. — Не съм виждал Кулиано от толкова време. Може би ще се отбия при него, когато ходя за банани.

— Защо не вземеш и Корина? — предложи Акила, като гледаше Джаред втренчено. — Мисля тя хареса гледката отгоре.

— Дали? — запита той и краищата на устните му бавно се извиха нагоре. — Може би да. Ядосваше ли те много, докато ме нямаше?

— Колина? Не! — категорично отвърна Акила. — Тя през цяло време играе с малък Майкъл, грижи се за него. Винаги седи при бебе.

— И не се е опитвала да избяга оттук?

— Само два-три пъти. Корина самотна, мисля. Може би й липсваш, а?

— Виждам този изпълнен с надежда поглед, лельо. Но временният мир, който постигнахме с Корин, сигурен съм, няма да трае дълго.

— Ти направи да трае — каза тя строго.

— Добро утро, мистър Бъркет.

Джаред се обърна и видя Флоранс със стиснати устни да влиза в кухнята.

— Не чух никакъв шум в стаята на Кори — каза тя със съмнение, сякаш искаше да я разубеди.

Той се усмихна.

— Не влязохте ли да я видите?

Флоранс изпъчи гърди, бадемовите й очи го погледнаха кръвнишки.

— Не исках да я безпокоя, ако още спи.

— Да, сигурно е така.

Джаред внезапно се засмя.

— Седнете да закусите, мисис Мерил. И не ме гледайте така, сякаш съм извършил някакво отвратително престъпление. Вашата Кори е добре.

Флоранс се отпусна и дори малко се усмихна.

— И аз си мислех, че няма начин да не е добре.

Присъедини се към него на масата и отбеляза доброто му настроение. Лицето му вече не беше смръщено, изглеждаше по-млад и определено по-привлекателен.

— Искате ли малко папая? — предложи й Джаред. — Засега само тази е узряла.

Флоранс прие парче от жълто-оранжевия плод и го отдели настрана.

— Ще го запазя за Майкъл, ако не възразявате. Той обожава плодовете.

— И пои — гордо добави Акила.

Флоранс се намръщи, чудейки се въобще как някой може да харесва тази подобна на кал каша.

— Учудващо, но изглежда той заяква от нея — призна тя.

Джаред се изхили.

— Разказвали са ми, че и мен са отгледали с нея. Ако Акила тъпче бебето ви с пои, сигурно вече е понадебелял. Изглеждаше ужасно мъничък, когато го видях първия път.

— Трябва внимателно разгледаш това бебе, Ялека. Може видиш това, което аз вижда.

Флоранс бързо стана, за да разсее Джаред.

— Имате невероятни климатични условия в тази част на острова, мистър Бъркет — каза тя, докато се приближаваше към прозореца. — Никога не бях виждала подобна буря като снощи. Но днес слънцето грее и ветровете стихнаха.

— Това време е съвсем обичайно за островите, мисис Мерил. Тук не е чак толкова лошо, но сега е дъждовният сезон. В наветрената част на острова вали поне веднъж всекидневно в продължение на няколко месеца. Но това е по-нагоре по брега, там се струпват облаци от планината.

— Не звучи толкова зле в сравнение с мрачната зима в Бостън — каза Флоранс преди да отиде до другия прозорец.

Виждам, че вълните все пак не стигнаха до къщата. Боях се, че ще се събудя и ще видя леглото си плуващо в океана.

Джаред се изсмя.

— Доста невероятно. Тук сушата е високо, а и къщата е повдигната още за всеки случай. Зимната градина е като преграда, да спира вълните, за да не стигнат до сградата.

— Имате доста странна къща, мистър Бъркет.

— Май, че да — съгласи се той. — Баща ми я построи като лятна вила. Тогава имаше само три стаи — две спални и гостната.

— Без кухня?

— Готвеше се навън, по хавайски — обясни той. — Но на майка ми толкова й хареса тук, че реши да остане. Тогава баща ми разшири къщата — добави кухня и хол. По-късно спалните бяха удължени.

— А зимната градина?

— Отначало там беше градината на майка ми, оградена с девет десет сантиметрова каменна стена. Но повече й харесваше да се занимава с предната градина, така че сложихме покрив и изляхме под, за да стане като зимна градина. По-късно я затворихме с прозорци. Когато се отворят всичките прозорци, се чувстваш като на открито, а и през лятото това е най-прохладната стая.

— И на вас тук най-много ви харесва, нали? — отбеляза Флоранс.

— Предполагам, че е така — отвърна Джаред. — Израснах и гази къща, помагах при строежа й, когато станах достатъчно голям. Но в последните години не съм прекарвал много време тук. След като поех бизнеса на баща ми съм доста зает.

— А сега нямате ли толкова работа? — попита тя. — Искам да кажа, щом сте тук сега.

Джаред се намръщи.

— Простете, мистър Бъркет. Не исках да ви се меся. Джаред не каза нищо, а се замисли за причината, заради която се върна тук толкова скоро. Трябваше да признае пред себе си, че откакто беше оставил Корин тук, не беше спирал да мисли за нея. Толкова пъти му се искаше да й каже, че съжалява за много неща. Но все не можеше да изрече думите.

Не му се нравеше това, което тя направи, но въпреки това я желаеше. Представи си я и си спомни за всички мъже, с които е била, но пак я желаеше. Това, че искаше да я предпази от бурята беше само извинение, за да се върне отново тук. Знаеше го. И ето какво стана. Желаеше я повече от всяка друга жена. Детинското й изражение го накара да забрави всичко.

Дълбоко в себе си знаеше, че никога няма да може да й прости, че е била с всички онези мъже. Но след снощи знаеше, че не иска да я пусне да си замине. Беше лудост и нищо нямаше да се получи, но той още се надяваше, че примирието, което постигнаха ще трае поне за кратко. Въздъхна. Доста зависеше от Корин. А тя беше труден характер.

Джаред не забеляза колко внимателно го наблюдават двете жени.