Джоана Линдзи
Дивият рай (2)

Глава втора

На другия край на света, сред Тихия океан, се намираше група острови, наречени Хавай. Особената им красота — някои историци ги определяха като райски кът — посетителите свързваха със спокоен, мирен и очарователно лесен живот. След откриването на островите от капитан Кук, мнозина се бяха заселили тук, защото не искаха да се откажат от ярките цветове, екзотичните растения и птици, величествения океан, и да се върнат в не толкова гостоприемните си домове.

Заради големия брой чуждестранни заселници ситуацията в Хавай през 1891 г. бе доста напрегната. Местните жители току-що бяха загубили обичания си крал, Мери Монарх, и сестра му сега управляваше в новопостроения замък Йолана в Хонолулу. Дворецът, първата царска резиденция в света, оборудвана с тоалетни и електричество, щеше скоро да се превърне в арена на споровете между местните монархисти и чуждестранните заселници.

Двадесет и седем годишният Джаред Бъркет бе роден в Оаху. Във вените му течеше смесена кръв — европейска и хавайска. Хавайските му приятели го обичаха и му се доверяваха, а европейските уважаваха положението му на островите. За Джаред не можеше да се каже, че притежава чувствителната и нежна природа на хавайските си прадеди. Единствената му слабост бе по-малката му сестра Малиа.

Преди тридесет и една години бащата на Джаред, Родни, и неговият брат — Едмънд, построили за три години градската им къща в Оаху — островът с най-много чуждестранни жители, прочут и е голямата си търговия. След построяването на къщата Родни решил да се ожени. Женитбата му прекъснала напълно отношенията с брат му. Едмънд бил категорично против Ранел. Въпреки че била американка с американско възпитание, Ранел имала хавайски прадеди, заради което Едмънд я приемал като цветнокожа. Дори всекидневното му общуване с хавайци не било в състояние да промени отношението му.

Едмънд Бъркет отстъпил правата си върху новата къща, в чисто построяване участвал, и се преместил в града, по-близо до офиса на кредитната компания, която двамата братя били основали. Заради спречкването им Родни предоставил управлението на компанията на Едмънд и се заел е друга дейност — закупуване на земя.

На чужденците не било позволено да купуват земя в Хавай, но заради Ранел и нейните далечни хавайски прадеди, Родни могъл да закупи обширни територии по северния бряг на Оаху. Там той основал захарна плантация, която била далеч от конкуренцията с по-големите, но все пак достатъчно голяма, за да се включи в производството на острова.

С печалбата от продукцията и от кредитната компания, Родни започнал дърводелски бизнес. Отначало търгувал предимно с корабни компании, а после се заел със строеж на къщи. Натрупал неголямо състояние, което обаче изгубил през 1872 г., когато в икономиката настъпила голяма криза. Родни задлъжнял заради плантацията и накрая бил принуден да я изостави. Единствено кредитната компания просперирала в този труден период.

През това време бракът на Родни се разпадал. Безнадеждната меланхолия на жена му се отразила и на бизнеса му. След смъртта на Ранел, на Родни му трябвало доста време, за да се съвземе и да изправи бизнеса си отново на крака.

Родни Бъркет умрял при корабокрушение, оставяйки на двете си деца едно вече възстановено финансово състояние.

Единственият му син, Джаред, живееше сега в къщата на Беретания стрийт. Тази територия понастоящем бе част от Хонолулу. Сестрата на Джаред, Малиа, по-малка от него с десет години, обитаваше през по-голяма част от годината къщата на северния бряг на острова, построена на земята, която някога е била захарна плантация.

Джаред Бъркет бе доказал на всички, че е достоен да заеме мястото на баща си. Родни бе отгледал син, с който можеше да се гордее. Джаред беше от мъжете, които никога не скланят глава пред проблемите, колкото и тежки да са те, за което го уважаваха, но и малко се страхуваха от него.

В американското общество Джаред бранеше и се гордееше с хавайската си кръв. Хаитяните го смятаха за свой приятел.

След смъртта на майка му той стана мрачен и затворен в себе си. Това настроение бе съвсем естествено в началото, но не се промени и впоследствие. Мъката у Джаред растеше и се превръщаше в мъчителна омраза, която продължи да го разяжда шестнадесет години след смъртта на майка му.

Сега, след толкова години, надеждата да се очисти веднъж завинаги от тази омраза, дойде при Джаред с едно писмо.

На път за офиса на чичо си Джаред прочете писмото поне десет пъти.

Скъпи мистър Бъркет,

За мен е удоволствие да ви зарадвам с добри новини, толкова скоро, след като получих писмото ви. Наехте ме да открия някой си Самуел Бъроуз, който преди деветнадесет години е посетил островите, и това аз успях да сторя.

Следвайки инструкциите ви, започнах да търся в Бостън и след известни затруднения открих името му. Той е многоуважаван член на бостънското общество. Живее на Бейкън стрийт, в аристократичната част на града — Бак Бей. Известен е с корабостроителната си компания, една от най-големите в щата Масачузетс.

Без съмнение, това е Самуел Бъроуз, за когото ми писахте че трябва да открия. Ако желаете и занапред да ви служа, аз съм на ваше разположение.

Ваш слуга

Нед Догърти

Джаред пъхна писмото в джоба на белия си тропически костюм, когато каретата спря на форт стрийт. Погледна старата двуетажна розова сграда, която се нуждаеше от боядисване, но пък не изглеждаше по-зле от останалите къщи но улицата в тази част на града.

Офисът на Едмънд Бъркет беше на втория етаж. Джаред изкачи бавно стълбите, страхувайки се от предстоящата среща. Отношенията помежду им не бяха се променили. Доколкото можеше да си спомни, чичо му винаги е бил чужд на семейството му. Джаред се запозна с Едмънд, когато бе навършил седем години, въпреки че живееха на не повече от миля разстояние. Той знаеше, че Едмънд не поддържа връзка с роднините си на острова заради майка му.

Едмънд така и не се приспособи към смесеното население на островите. Като човек с предубеждения, той никога не прости на Родни, че се бе оженил за жена с хавайска кръв. Неодобрението му към Ранел се прехвърли и върху децата й, особено върху Джаред, който се гордееше с корените си. Въпреки че Родни и Едмънд се помириха след смъртта на Ранел, Едмънд остана безразличен към децата. Те, на свой ред, му отвръщаха със същата неприязън.

Сега Джаред беше равнопоставен партньор на Едмънд в кредитната компания и по неволя се налагаше да работи с него. За всеки от тях бе усилие да се придържа към нормите на доброто поведение. Всъщност понякога Джаред изпитваше истинско удоволствие да демонстрира подчертано приятелство, виждайки как това разяжда свадливия му чичо.

 

 

Секретарката в преддверието на офиса се усмихна, когато Джаред влезе. Джейн Диъринг бе неомъжена млада дама, наскоро пристигнала от Ню Йорк. Тя проявяваше особен интерес към Джаред Бъркет. Грубата му елегантност, сивосините му очи, които поразително контрастираха с черната коса, караха хората да се обръщат след него. Беше много висок — метър осемдесет и пет, с атлетическо телосложение. Джейн завиждаше на Даяна Калан, жената, с която той най-често се появяваше из града. Даяна и Джаред бяха приятели от деца и всички предполагаха, че рано или късно ще се оженят. Но жените в града още не бяха готови да се откажат от него. Джейн Диъринг — също.

— Мистър Бъркет — сините й очи проблеснаха. — Толкова се радвам да ви видя.

Интересът й беше съвсем явен и Джаред се усмихна неловко.

— Чичо ми вътре ли е, мис Диъринг?

— Да, но при него е мистър Карлстед. Горкият човек, дошъл е да иска удължаване на заема. Боя се, че тютюневата му реколта не е била достатъчно добра тази година.

Джаред се намръщи. Лойд Карлстед бе добряк, швед с голямо семейство и закръглена, добросърдечна съпруга. Едва се издържаха с малката си ферма, която се намираше върху първокачествена земя близо до града. Джаред знаеше, че чичо му се интересува от нея и най-вероятно щеше да откаже удължаване на заема.

Беше всеизвестно, че Бъркетови не управляваха заедно компанията. Джаред беше отстъпил правата си на Едмънд, тъй като интересите му бяха съсредоточени другаде. Не беше в негова полза да спори за човек, когото Едмънд е разорил, тъй като спорът, както винаги, щеше да завърши с думите: „Или се отдай изцяло на компанията, продай ми дела си, или се съобразявай с решенията ми!“.

Не след дълго Лойд Карлстед излетя от кабинета на Едмънд със стиснати юмруци и силно зачервено лице. Профуча покрай Джаред без дори да го забележи и изтича надолу по стълбите към улицата. Джаред изскърца със зъби. Бедният човек бе сигурно разорен и то само защото е имал нещастието да дойде за заем при Едмънд Бъркет.

Но днес Джаред не можеше да защитава другите, нужни му бяха съдействието и парите на чичо му. Надяваше се само Лойд Карлстед да намери помощ другаде.

— Сам ще вляза, мис Диъринг — произнесе тихо. — Не е нужно да съобщавате за мен.

— Разбира се, мистър Бъркет. Сигурна съм, че чичо ви ще се зарадва да ви види.

Джаред се усмихна. Мис Диъринг наистина много се престараваше. Хрумна му да я покани на вечеря и да й покаже колко е безнадеждно да се опитва да му се хареса. Тогава тя сама щеше да си подвие опашката и да го остави на мира. Така щеше да е най-добре за нея.

Джаред непринудено се вмъкна в кабинета на чичо си и затвори вратата. С широко отворените прозорци от двете страни и непрекъснато въртящите се вентилатори на тавана, стаята бе наистина приятна. Странно, но тежката плюшена мебелировка и дебелите килими не отнемаха от хладината на помещението.

— Как върви бизнесът, чичо? — започна Джаред. Вместо отговор дойде самодоволната усмивка на Едмънд.

— Добре, добре. Чувам, че и ти не се справяш по-зле — каза Едмънд сърдечно и покани Джаред да седне на един от столовете пред бюрото му. — Договорът, който сключи за онзи нов хотел в Уайкики, бе наистина добра сделка. Непрекъснато насърчавах Родни да строи хотели, но той не прие предизвикателството и продължи с къщи и малки магазинчета. Не позволявай и твоето име да се запомни само с това.

— Заех се с хотела не поради тази причина — отвърна Джаред, а сивосините му очи останаха непроницаеми. — Договорът означаваше работа за хората ми за продължителен период от време.

— Разбира се, ако не им намериш работа, само ще мързелуват.

— Не — каза Джаред студено. — Нямам подобен проблем.

— Тогава си по-късметлия от всички нас — изсмя се иронично Едмънд.

Джаред не искаше да спори. Чичо му бе убеден, че хаитяните са мързеливи и не стават за нищо. Това бе смешно, но нищо не бе в състояние да го разубеди.

— Какво те води при мен, Джаред? — попита Едмънд. — Нещо важно ли е?

Възрастният мъж се облегна назад. Сходството между Едмънд и баща му винаги удивляваше Джаред. Едмънд беше на четиридесет и седем години, с тъмносини очи и пясъчнокафява коса, без следа от посивяване. Беше метър и осемдесет висок.

— Смятам да си взема отпуск, чичо — започна полека Джаред. — Мислех, че ще искаш да знаеш.

— Нищо ново — спокойно каза Едмънд. — Всяка година по време на най-горещите месеци заминаваш за брега, както правеше и баща ти. Не те виня. И аз, ако притежавах там земя, щях да правя същото. Тук става дяволска жега през юни и юли.

— Заповядай да посетиш Малиа, ако ти стане много горещо тук, но аз няма да бъда там. Заминавам за континента.

Едмънд се заинтересува.

— Щатите? Е, това е друго нещо. Смешно! Когато ти замръзваха ставите на ръцете, докато ходеше там в колежа, се закле, че никога няма да се върнеш.

Джаред сбърчи нос при спомена за онези зими. Той въобще не можа да свикне със студа.

— Там ще е лято, така че ще се оправя.

— И на мен ми се искаше да отида там — разсъждаваше Едмънд. — Боже, изминаха петнадесет години откак не съм напускал тази земя — беше някакво пътуване до големия остров за оглед на собственост, предложена като допълнителна гаранция. Само ако можех да си намеря помощник, достатъчно компетентен, за да ме замести, щях и аз да замина, но това изглежда невъзможно. Колби, когото скоро назначих, е пред уволнение.

Джаред не искаше да говори за проблемите на компанията. Ако чичо му знаеше колко е трудно да се работи за него, щеше да разбере защо досега е сменил толкова помощници.

— Всъщност, чичо, пътуването ми няма да е само за удоволствие. От известно време си мисля да вложа известна сума в някое предприятие на континента. Там предлагат много повече. Желязо, дървен материал и стомана, по-големи банки и корабостроителници от нашите, и ред други неща.

— Но не можеш да контролираш бизнеса си оттам — изтъкна Едмънд.

— Наистина — съгласи се Джаред. — Но това няма да е необходимо, ако инвестирам в разраснала се фирма. Мога да си седя тук и да събирам печалбата.

Сините очи на Едмънд проблеснаха при споменаването на печалби.

— Къде смяташ да отидеш в Щатите?

— На източния бряг — Ню Йорк или Бостън.

— Добър избор — отвърна Едмънд замислено, почуквайки с пръст по бюрото си. — И колко ще вземеш със себе си, когато заминаваш?

Джаред изчака за миг преди да отговори.

— Петстотин хиляди.

Едмънд подскочи, едва не се задави.

— За бога, човече! Това са почти всичките пари, които имаш в брой.

— Знам — каза Джаред с лека усмивка.

— Няма ли и половината да ти стигнат?

— Нямам намерение да загубя парите, чичо — каза Джаред уверено. Само ще спечеля.

— И все пак… Джаред вдигна глава.

— Ако мислиш, че е неразумно да залагам всичките си пари, дори и ако си ги възвърна за година, защо сам не инвестираш малко? Да кажем… 100 000? Сигурно е, след като аз ще съм гаранцията.

Едмънд взе бързо решение.

— След като ти гарантираш, ще ти дам половината. Но трябва да оставиш тук точно толкова, като гаранция.

— Много добре — отстъпи Джаред, усмихвайки се вътрешно. Това бе много повече, отколкото очакваше, че ще може да измъкне. Сега, ако загубеше всичките пари в това, което смяташе да прави, нямаше да е напълно разорен и щеше да има година или повече, за да се разплати с чичо си. Той знаеше, че Едмънд му помага единствено от алчност. Само ако знаеше за какво са му парите?!

— Кога ще ти трябват парите в брой?

— Ще пътувам след пет дни — в неделя.

— Толкова скоро?

— Всичко съм подготвил, чичо. Остана единствено да се сбогувам с Малиа. — Джаред закачливо се усмихна. — Ще се грижиш ли за нея, докато ме няма?

Очите на Едуард леко се разшириха.

— Тя сигурно ще е с онези ваши стари роднини. Съмнявам се, че ще мога да излизам с нея при това положение.

— Знаеш колко обича да идва в града за зимния сезон, заради онези ужасни бури на северния бряг по това време на годината.

Едмънд се смути.

— Виж Джаред, бури няма чак до октомври, ноември. Колко дълго смяташ да останеш на континента?

— Не мога точно да кажа. Три месеца, четири, но не се знае. Може би шест. Не искаш да се впускам в нещо прибързано, нали? Ще ми трябва време да проуча, да се убедя, че парите ни са на сигурно.

Едмънд въздъхна. Джаред знаеше, че той не иска да бъде отговорен за Малиа. Малката му сестра ставаше доста непоносима понякога и се нуждаеше от наглеждане сега, когато бе почти на осемнадесет.

Джаред се усмихна вътрешно. Той никога нямаше да я остави на грижите на Едмънд, но се забавляваше като караше чичо си да мисли, че е отговорен за младото момиче. Разбира се, че Леонака Наехе щеше да се грижи за Малиа, но защо да го улеснява, като му каже това? И той изпита удоволствие от загрижеността, изписана върху лицето на чичо си.