Джоана Линдзи
Дивият рай (18)

Глава осемнадесета

Корин излезе на сянка на големия открит балкон и пред нея се откри гледката на оживения град Хонолулу. Отпиваше лимонада и се мръщеше всеки път, щом усетеше бебето да мърда в нея. На скута й лежеше тетрадка. Трябваше да пише писмо на баща си, но нямаше настроение за това. Напоследък нямаше желание почти за нищо, освен да се самосъжалява.

Флоранс беше излязла на пазар, а Ръсел се забавляваше някъде извън къщи. Корин горчиво оплакваше насилствения си затвор, но сама бе решила никой да не я вижда в настоящото й състояние. Не можеше да поеме риска Джаред да узнае. Той никога нямаше да разбере за детето, тя идеше да се погрижи за това.

Скъпи татко,

Нищо не се е променило след последното ми писмо. Все още живеем в къщата, която наех горе на хълмовете Пънчбоул. Навсякъде са разцъфнали цветя и е много красиво. Всъщност не можеш да си представиш каква палитра от цветове грее в градината. Отгледах сама всички тези екзотични растения и цветя и научих доста за тях. Това би трябвало да ти подскаже какви са забавленията ми.

Времето е доста по-горещо от това, с което сме свикнали в Бостън. Аз май го усещам повече от другите, заради положението ми. Но тъй като сме по-високо в планината, вечер има хладни бризове. Боже, с какво нетърпение само ги очаквам!

Докторът ме уверява, че съм в изключително здраве и би трябвало да родя другия месец. А относно въпроса ти от последното писмо — не, не съм променила решението си да се откажа от бебето. Само ще ми напомня за Джаред, а аз искам да го забравя веднъж завинаги щом си замина оттук. Този майчински инстинкт, за който ми говориш, че трябва да изпитвам, просто го няма. Мразя това бебе точно колкото и Джаред. И не, той никога няма да узнае за бебето. Това е още една глътка удовлетворение, която ще получа.

За бога, колко коравосърдечно звучеше. Но и за това обвиняваше Джаред. Той я научи на омразата, която унищожи състраданието, което може би някога бе изпитвала.

Все още имам намерение да изпълня плана си, веднъж щом отново вляза във форма. Не съм напълняла много, така че няма да отнеме много време.

Джаред е тук в града, Ръсел откри къде живее и работи. Строи хотел в по-малко населената част от плажа в Уайкики. Очевидно продължава да си живее живота, без въобще да си спомня какво ми е причинил. Няма и най-малката представа, че съм тук. Не съм се появявала на обществени места откакто сме пристигнали. Флоранс и Ръсел излизат, но Джаред не познава Флоранс, а Ръсел ме увери, че стои далеч от него.

Това чакане и бездействие ме вбесява. Знаеш, че съм нетърпелива. Навлякох си тази беля, защото исках по-бързо да поема отговорността в свои ръце. Между другото, парите, които взех със себе си, са на сигурно в една местна банка.

Скоро пак ще ти пиша, татко. Разбира се, не очаквай пълни сведения за раждането на бебето. Дори няма да го погледна. По-добре е никой от нас да не знае как изглежда или от какъв пол е. Не го имам като мое дете. То е на Джаред и само негово. Лекарят ми каза, че хавайците обичали всякакви деца и вече е намерил добър дом за детето, така че не се тревожи.

Обичам те, татко, и се надявам да ми простиш, че се отказвам от внучето ти. Просто няма да го понеса, ако го задържа. Моля те да ме разбереш.

Твоя любяща дъщеря

Корин Бъроуз Бъркет

Баща й нямаше да хареса това писмо, както и останалите, които досега беше изпратила. Винаги звучеше толкова сурово. Беше й казал, че е студена. Джаред също. Може и да беше. Но поне бе силна. Не е лесно да си жена.

Корин запечата плика и влезе в къщата, Флоранс щеше да го пусне. Къщата беше толкова тиха. Дори неприветливата германска готвачка, която бяха наели, беше излязла някъде.

Корин усети досада, защото нямаше с кого да размени и дума и излезе да работи в градината. След около час каретата изтрополи по стръмния склон и Флоранс се появи с кошници, пълни с прясно месо и зеленчуци. Тя завари Корин да подрязва хибискуса, който образуваше ниска ограда около градината; зелените храсти бяха гъсти, с големи продълговати жълти и червени цветове.

Флоранс се намръщи.

— Не трябва да се препичаш така на слънцето, Корин.

Корин избърса с мръсна ръка потта от челото си.

— Нямаше какво друго да правя.

— Когато е така горещо, скъпа, трябва поне да работиш на сянка. Странно как не припадаш в тази жега. Хайде, ела сега, ще ти приготвя хладна вана.

Тя помогна на Корин да се изправи и да изкачи няколкото стъпала до терасата. Там имаше саксии с папрат, цветя висяха от покривната греда, други бяха наредени до мерилата на стълбата. До ъглите на къщата, отпред и отзад, бяха сложени малки палми.

Подобно изобилие от аромати и цветове правеха терасата приятно място за почивка.

— Почакай тук, Кори, докато ти приготвя ваната.

— Изобщо не знам защо те оставям така да ми прислужваш — оплака се Корин, но после изморено се усмихна. Но една баня ще ми се отрази чудесно. Гърбът отново ме измъчваше.

— Ако не знаех, щях да кажа, че си доста по-напреднала — отбеляза Флоранс, поглеждайки големия корем на Корин под широката хавайска туника, наречена муму.

— Не ставай смешна — Корин използваше този израз винаги щом някой се доближаваше до истината.

Флоранс поклати глава и влезе в къщата, а Корин тромаво се отпусна на един от плетените столове. Възможно е, мрачно си помисли тя, потупвайки корема си. Всъщност можеше да роди всеки момент. И въпреки че това идеше да сложи край на чакането й, не й се искаше да е така. Не й се искаше да обяснява на Флоранс какво се бе случило първия път, когато с Джаред бяха заедно, а предпочиташе да го запази за себе си.

Ветрец раздвижи растенията на терасата и донесе опияняваш аромат от градината. Корин вдъхна дълбоко от това ухание, но изведнъж отново се сгърчи от болка в кръста. Твърде много работих наведена, помисли си гневно тя. Трябваше да се сети по-рано. Вече дори не можеше да се грижи за градината, без детето да й причинява неудобство.

Това я вбеси. Бебето й причиняваше само неприятности от самото си зачеване. Корин се почувства смазана, искаше й се да си легне и никога повече да не става от леглото.

— Хайде, идвай, Кори — отвори Флоранс външната врата, — ваната е готова.

Корин с пъшкане понечи да се изправи, но не успя.

— Ще трябва да ми помогнеш. Вече дори не мога да стана от стола.

Флоранс се засмя и хвана Корин за ръката, за да я издърпа.

— Трудно ти е, напи, скъпа? Твърде жалко, че и той не е тук, за да ти помогне в това, в което и той е участвал.

— Ако сега беше тук, мисля, че с радост бих му прерязала гърлото.

— Е, сега. Двамата направихте това бебе. Ти искаше да се омъжиш за него, помниш ли?

— Не ми напомняй. Не знаех, че само ме използва, за да се добере до баща ми. И, по дяволите, въобще не трябваше да пуска онова съобщение преди да замине. Нито пък да ме изоставя с бебе.

— Стига, Корин, докторът те предупреди да не се ядосваш. А и тези неща вече сме ги говорили. Знаеш какво мисля по въпроса. Отмъщенията не носят нищо добро.

— Да, освен удовлетворение — каза упорито Корин, след което внезапно се преви от болка.

— Какво ти е? — попита Флоранс, а кафявите й очи се разшириха. — О, Боже, не идва преждевременно, нали?

— Не — отвърна Корин, след като спазмът отмина. — Боя се, че е навреме. Беше права — напреднала съм.

— Знаех си, че е имало нещо преди сватбата, което криеш от мен. Нищо чудно, че избързахте толкова.

— Флоранс, моля те! — изстена Корин. — Ще ти го обясня по-късно. Сега ме заведи да легна, защото гърбът много ме боли.

— Добре, скъпа, ще те придружа до стаята и ще отида да доведа доктора.

— Не — изплака Корин. — Не можеш да ме оставиш сама.

— Добре, Кори, добре — произнесе Флоранс утешително. — И без това имаме доста време. Когато готвачката се върне, ще я изпратя за лекаря.

 

 

Осемнайсет часа по-късно Корин изпадна в някакво странно състояние. Все още добре помнеше ужасната болка, пронизала цялото й тяло. Сега, когато всичко беше свършило, й се искаше само да поспи. Но този ужасен плач нямаше да й позволи.

— Ето, мисис Драйтън.

Корин остана със затворени очи. Знаеше, че д-р Брайсън говори на нея, защото беше взела името на Ръсел за пред хората. Все пак живееха в една къща. Защо докторът просто не я оставеше на мира? През последните няколко часа непрекъснато я беше тормозил, повтаряше й, че е най-лошата пациентка, която е имал. Беше шокиран от езика й, защото тя кълнеше Джаред без да подбира изразите, които като дете беше чула в корабостроителницата. Всеки път, когато болката я пронижеше изричаше името на Джаред. Единственото й желание беше той да е тук и да чуе клетвите й.

— Мисис Драйтън, моля ви.

Тя отвори очи.

— Не може ли най-после да ме оставите на мира? Искам да спя.

— Още не сме свършили.

— Но аз — да.

Д-р Брайсън въздъхна. Беше дребен човечец, към петдесетте, с пооредяла коса и големи очила, които непрекъснато се плъзгаха надолу по дългия му нос. Той наистина започваше да губи търпение.

— Сега трябва да срежа пъпната връв. Ще трябва да подържите бебето си за момент.

— Не.

— Вие сте най-инатливата млада дама, която някога съм виждал — смъмри я той. — А сега бъдете малко по-разумна.

— Нека Флоранс да го подържи — каза упорито Корин, като се мъчеше да не поглежда към плачещото бебе. — Знаете, че не искам да го виждам. Предупредих ви.

— Прислужницата ви отиде за чиста вода.

— Ами почакайте, докато се върне.

— Да не искате да се получи някоя инфекция? — запита я той рязко. — Сега подръжте детето си!

Повече не я остави да отказва, а направо остави бебето в ръцете й. Корин бързо се извърна, за да не го види. Не искаше да има никакъв спомен от него.

— Ще побързате ли? — злобно го запита Корин, когато детето продължи да плаче. Но ревът му се усили, когато пъпната връв беше отрязана. Д-р Брайсън се усмихна.

— Отпуснете се, мисис Драйтън.

— Наранихте ли го?

— Не.

— Тогава го махнете оттук.

— Не още. Не сме свършили с вас. Сега напъвайте — каза той и й натисна корема.

Плацентата излезе от нея без всякакво усилие. Бебето продължаваше да плаче.

— Сега ще изнесете ли бебето оттук? — помоли тя.

— Трябва да изчакаме водата и да измия кръвта от малкото човече.

— Кръв! — зяпна тя и рязко се обърна към бебето.

— Това не е неговата кръв, мисис Драйтън — увери я докторът. — Той е хубаво здраво момченце.

Корин вече не можеше да откъсне очи от него. Беше дала живот на това малко същество! Беше страдала заради него, изтърпяла беше най-мъчителната болка, която съществуваше, за да може то да живее. Малко момченце!

— Ужасно е грозен, нали? — не можа да не попита Корин.

Д-р Брайсън се засмя от сърце.

— Това е първото искрено мнение, което съм чувал от родилка. Но ви гарантирам, че ще изглежда много по-добре, когато го измием.

— Защо не спира да плаче?

— Току-що го извадих от хубавия, топъл и хранителен дом, в който е прекарал последните девет месеца. Естествено е да е разстроен и се нуждае от малко удобства.

— Аз — аз не…

— Дайте му да посуче, мисис Драйтън.

— Не мога — отвърна бързо тя.

— Е, както искате. Предполагам нищо няма да му стане, ако го оставим да си поплаче още малко. Ще отида да видя къде се забави тази вода.

— Чакайте!

Но д-р Брайсън решително затвори врата зад себе си. Намери Флоранс в кухнята пред преполовена чаша с уиски.

— Може ли една чаша и за мен?

Флоранс тревожно го погледна, като не смееше да зададе въпрос.

— Получи ли се?

— Не мога още да кажа. Ще й дадем още малко време, но все пак трябва да измия това бебе. Обикновено върша това веднага.

Флоранс стана да вземе още една чаша и я напълни.

— Боже, дано постъпих правилно. Но просто нямаше да го понеса, ако беше дала бебето. Знам, че и тя щеше да съжалява, когато вече би било твърде късно.

— Ако не бях съгласен с вас, нямаше да участвам в този фарс.

— Тя не слуша ничии съвети. Ако това не подейства, нищо друго няма да я убеди.

— Ще изчакаме и ще видим. А къде е бащата?

— О, отиде да се напие — отвърна Флоранс, като имаше предвид Ръсел.

А мистър Драйтън не пиеше от нервност. Той празнуваше, че най-накрая всичко бе свършило. Смяташе, че бебето просто е дошло преждевременно, а след като Корин разказа на Флоранс за нощта, когато е било заченато, те го оставиха да си мисли така. Истината бе, че на Ръсел въобще не му пукаше за детето.

Флоранс не го харесваше. Ръсел ставаше съвсем друг, когато Корин не беше наблизо. Сякаш в него живееха двама различни мъже. Но не можеше да каже какво толкова я безпокои в него.

Д-р Брайсън изпи питието си.

— Най-добре е вече да се връщаме там.

— Но дали Кори е имала достатъчно време, докторе? — запита Флоранс със съмнение. — Може би няма да промени решението си. Тя е такова упорито момиче.

— Меко казано упорита, мис Мерил. Никога не съм срещал толкова опака млада жена.

Флоранс се ухили.

— Има особен характер и е нетърпелива.

Когато влязоха в стаята на Корин, я видяха седнала в леглото да гледа детето в ръцете си. Когато вдигна глава, в зелените й очи нямаше гняв.

— По-тихо — прошепна тя. — Той спи.

Флоранс остави ведрото с вода върху масата и се приближи до леглото.

— Все пак ще трябва да го събудим, скъпа, за да го изкъпем.

— Защо се забавихте толкова? — запита Корин, но този път гласът й не беше рязък.

— Боя се, че вината е моя. Непрекъснато разливах водата излъга Флоранс. — За бога, Корин, на легло си вече осемнайсет часа. Не съм имала миг почивка. Изтощена съм и ръцете ми не спираха да треперят.

— А Ръсел защо не ти помогна?

— Цяла нощ го няма и още не се е прибрал.

— Съжалявам — отвърна Корин. — Не знам защо ни изостави така.

Д-р Брайсън се усмихна.

— Това обикновено се случва при младите бащи, мисис Драйтън. Малко от тях присъстват на раждането.

Корин се запита дали Джаред би го направил. Но нямане смисъл да мисли за това. Та той дори не знаеше, че има син.

Тя гледаше с любопитство как д-р Брайсън взе бебето и го отнесе в другия край на стаята. То отново започна да плаче, докато го къпеха. Когато свършиха, го увиха в малко одеяло и Флоранс понечи да го изнесе от стаята.

— Къде го носиш? — попита Корин.

— Засега ще го оставя в съседната стая. Семейството, което ще го вземе, още не е уведомено.

— Аз ще се погрижа за това днес следобед — предложи докторът. — Сега трябва да си починете. Утре ще се отбия, за да видя как сте, мисис Драйтън.

Корин се опита да се отпусне, но мислите в главата не й даваха покой. Чуваше далечния плач на бебето и звукът сякаш я притегляше. Така ли щяха да го оставят да реве?

Какво й ставаше? Не би трябвало да й пука. Това дете беше на Джаред и тя го мразеше. Какво я интересува, ако продължи да плаче до побъркване. Скоро щяха да го отнесат и тя никога вече нямаше да го види.

Корин затвори очи, искаше й се плачът да спре. Но непрекъснато в съзнанието й изникваше гледката с бебето, лежащо в ръцете й. Беше спрял да плаче, когато му предложи гърдата си. Заспа веднага, сякаш това беше единственото нещо, което искаше. Беше й се доверил.

Плачът ставаше все по-силен, кънтеше в главата й.

— Флоранс — извика отчаяно Корин. — Накарай го да спре.

Никакъв отговор, а ревът продължаваше. Корин се намръщи. Не, не биваше повече да го вижда. Трябва да го изтръгне от съзнанието си.

— О, бебе, спри! Моля те, спри!

Корин едва възпираше сълзите си. Бавно стана от леглото. Болеше я цялото тяло. Искаше само да се увери, че нищо му няма и после щеше да заспи.

Бебето беше в празната стая до нейната. При него нямаше никой. То лежеше по средата на леглото, заобиколено с възглавници от всички страни.

Корин го погледна. Наистина изглеждаше по-добре сега, след като го изкъпаха. Но беше моравочервено от толкова плач.

— Шшт — каза нежно Корин и докосна мъхестата му черна косичка. — Трябва да спреш, чуваш ли?

Но не се получи. Разтвори пелената, за да види дали нещо не му убива, но нямаше нищо. Вдигна го като се опита да го успокои, но то продължаваше да пищи. Отново го сложи на леглото и легна до него. Накрая се предаде — отвори нощницата си и нежно го притегли към себе си. Когато бузата му докосна гърдата й, то се размърда и се успокои едва когато малката му устица стисна зърното й. След малко дишането му се нормализира и то се отпусна и заспа.

Корин вече не можеше да сдържа сълзите си.

— О, Боже, не! — изхлипа тя, а сърцето й се раздираше от болка. — Защо ми причиняваш това!

След малко Флоранс надникна в стаята и видя майка и син, заспали блажено един до друг. Тя се усмихна и тихо затвори вратата.