Джоана Линдзи
Дивият рай (14)

Глава четиринадесета

— Будна ли си, Корин?

Тя се преобърна под чаршафите полусънена и откри, че мястото до нея е празно. Огледа стаята и видя Джаред да стои пред камината. Беше наметнал черен халат и държеше чаша с шампанско.

Корин се намръщи.

— Защо не поспиш?

— Човек не се жени всеки ден. Все още съм твърде възбуден, за да заспя.

Тя дяволито се усмихна.

— Не искаш ли да…

— Не мога да го правя толкова често, Корин.

— Изморих ли те? — подразни го тя.

— За момента — да.

— Върни се в леглото и ще те накарам да се почувстваш по-различно.

— За бога, ненаситна си! — възкликна той и поклати глава. — Но сега искам да си поговорим.

— Аз не — намуси се тя и се обърна по корем.

Джаред отиде спокойно до леглото и седна до нея.

— Хайде, кажи ми кога е следващото събрание на директорския съвет?

— Защо, за бога, искаш да знаеш това точно сега? — попита тя, заровила лице във възглавницата, без да го поглежда.

— Защото е важно за мен.

— Не знам, Джаред. Никога не ходя на съветите.

— Защо не?

Ръката му се плъзна по гърба й, а после надолу по бедрата й.

— Ти си най-големият акционер. Не се ли интересуваш от фирмата?

— Но за какво ми е? Така или иначе баща ми няма да ми позволи да контролирам дела си.

— Но вече си омъжена — напомни й той. — Той няма вече да се разпорежда с влога ти.

— С парите ми — не, но все още контролира дела ми във фирмата. Ще го прави, докато не прецени, че съм способна сама да се грижа за интересите си.

— Но вече имаш съпруг, който може да защитава интересите ти вместо теб.

— Баща ми трябва да ти има пълно доверие, Джаред, преди да ти прехвърли моите акции.

Ръката на Джаред спря да се движи.

— Но ти си ми съпруга, делът ни би трябвало да е един.

Тя се извърна към него.

— Защо го превръщаш в такъв голям проблем? Баща ми знае кое е най-доброто за компанията. Няма да злоупотреби с дела ми.

— Но това му дава пълен контрол върху фирмата.

— Така и трябва да бъде. Все пак семейството му е основало корабостроителницата. Какво те тревожи? Ще направиш добра печалба от инвестицията си. Фирмата няма да фалира.

— Ами ако кажеш на баща си, че вече си готова да поемеш дела си?

Корин се изсмя.

— Няма да ми повярва. Отлично знае, че не искам да се замесвам.

— Но ако опиташ?

— Той ще разбере, че идеята е твоя — сериозно му отвърна тя. — Отново ще те заподозре, че искаш да му отнемеш управлението на фирмата. Но ти не искаш, нали?

Джаред се изправи вцепенен.

— Разбира се, че не — каза той, като се опитваше на контролира гласа си и се запъти към вратата.

— Къде отиваш?

— Трябва да напиша едно писмо. Заспивай, Корин.

Костваше му голямо усилие да затвори тихо вратата на спалнята. Беше изпълнен с такава ярост, че високото столче на чашата му се счупи на две. Изведнъж от дланта му рукна кръв. Щеше да хвърли чашата върху отсрещната стена, но се спря и я пусна безшумно на дебелия килим.

Проклети да са Бъроуз! Хитро, подозрително копеле! Защо не му беше казал тази подробност? Беше се оженил за Корин напразно. Преди сватбата имаше известни подозрения, защо ги беше пренебрегнал. А сега…

Седна зад писалището и започна едно писмо. Плановете му се бяха объркали, но той нямаше да си замине, преди Бъроуз да узнае защо е идвал чак дотук. Самуел никога нямаше да забрави за срещата им!

След два часа завърши писмото до Самуел Бъроуз и съобщението до вестниците. Все още бе ядосан. Запъти се към спалнята, но не почувства ни най-малки угризения към жената, която спеше там. Тя най-много щеше да пострада от това, което възнамеряваше да прави, но и Бъроуз щеше да го заболи от срама й. Тя беше единствената му слабост — онова, което нараняваше нея, се отразяваше и върху него.

Джаред влезе в спалнята и отиде до леглото. Огънят не беше угаснат и той изцяло можа да види спящата Корин. Изражението му се размекна, докато гледаше нежната й красота и меките вълни на златистата й коса. Понечи да я докосне, но се спря.

Ядоса се отново. По дяволите, никакви угризения! Тя ще се съвземе, издръжлива е.

Като се насилваше да не поглежда отново към Корин, Джаред се облече, събра нещата си и напусна хотела. Отби се в редакцията на вестника и уреди съобщението му да се публикува на сутринта и да се пуска всеки ден в продължение на един месец. После отиде на Бейкън стрийт, последната му спирка, преди да хване първия влак на запад.

Беше три часа сутринта, когато икономът на Бъроуз му отвори с думите:

— Отново спешен случай, така ли, сър?

Джаред не можеше да отлага.

— Нямаше да съм тук в брачната си нощ, ако не беше така.

Брок изпъчи гърди.

— Да, сър. Веднага ще събудя мистър Бъроуз.

След по-малко от десет минути Самуел влетя в стаята по халат и чехли, косата му беше разчорлена от спането. Беше напълно събуден, но разстроен.

Джаред видя как той не смееше да запита какво се е случило.

— За да не си губим времето с въпроси — Корин е добре. Спи спокойно и дори не знае, че съм тук.

— Тогава защо…

— Седнете, Бъроуз — Студено го прекъсна Джаред. Този път аз ще задавам въпросите. Защо, по дяволите, не ми казахте, че вие държите дела на Корин от фирмата и че той ще остане у вас, дори и след като тя се омъжи?

Самуел не само беше изненадан от въпроса, но и от студения тон на Джаред.

— Не е ставало въпрос.

— Според вас. Дори и след като поисках да се оженя за дъщеря ви ли сметнахте, че това не ме касае?

— Само за това ли се оженихте за нея, Бърк? — Самуел започна да се отчайва. Как не беше проумял, че има нещо странно в този брак?

— За да получите управлението на фирмата?

— Да! А името ми не е Бърк, а Бъркет.

— Бъркет? Защо използвахте друго име? Нищо не разбирам. Оженихте се за изключително заможна жена и може да си купите колкото искате корабостроителници.

— Не исках нея или парите й — каза злъчно Джаред. — Можехте да й спестите доста болка и унижение, ако не бяхте скрили тези подробности от мен, когато направих инвестицията си.

— Защо сте толкова обсебен от тази компания? Защо толкова я искате?

— Не я искам, Бъроуз. Исках да я съсипя, да фалира както и вие.

— По дяволите! Какъв е смисълът във всичко това?

Джаред хвърли писмото на бюрото му.

— Прочетете го! Ако трябваше да ви кажа на глас това, което е написано, щях да изгубя и малкото търпение, което ми е останало и да ви убия — каза Джаред с мъртвешки спокоен глас. — А сега четете!

Самуел изненадан погледна Джаред. Никой преди не го беше заплашвал. В този млад човек имаше толкова стаен гняв, който чакаше да бъде освободен. Той не можа да разбере много от нещата, които бяха казани.

Без повече да се двоуми, Самуел взе дебелото писмо и го прочете. Когато свърши, листът се изхлузи от ръката му и падна на бюрото. За няколко минути той не можа да се опомни и остана, забил поглед в една точка. После очите му срещнаха тези на Джаред.

— Вярно ли е? Ранел е мъртва?

Когато Джаред не отвърна нищо, той отново започна.

— През всичките тези години си мислех, че е жива. Чаках деня, когато Корин ще се омъжи и ще напусне дома, за да… Исках да опитам отново, Джаред, да убедя майка ти да тръгне с мен.

— За да разрушите отново живота й? — каза Джаред с мъртвешки тих глас. — Доста добре си свършихте работата първия път!

— Обичах майка ти!

— Не бихте могли — отвърна Джаред с горчиво презрение. — Ако беше така, нищо нямаше да ви попречи да се ожените за нея.

— Не смей да ми…

— Казах „нищо“! Знам за задължението ви към семейството, т.нар. дълг да спасите семейния бизнес. Е, спасихте го, нали — за сметка на майка ми!

— Съжалявам, сине.

— Не съм ви син! Имало е такава възможност и даже понякога ми се е искало да е така, тогава майка ми може би все още щеше да е жива. Толкова много ви обичаше, че не можеше да живее без вас. Пропи се. Прочетохте го в писмото, нали? Пияница! Само така можеше да забрави, че все още я желаете.

— Не знаех.

— Разбира се, че не — подсмихна се Джаред. — След като разрушихте живота на майка ми, вие просто се върнахте при жена си и дъщеря си. Не ви пукаше какво е станало след като сте напуснал Хавай, какъв ефект имаше посещението ви върху майка ми. След това тя повече не се интересуваше от мен и от баща ми. За нея ние вече не съществувахме. А баща ми беше почти съсипан от това. Разбирате ли, той я обичаше. Тя беше само негова в продължение на осем години, докато вие не се появихте, за да съсипете живота ни.

— Никога не съм го искал.

— Още не съм ви казал как тя почина, Бъроуз. Не сте ме питали. Не искате ли да знаете? — настървено попита Джаред, като започна да си припомня кошмара. Когато Самуел не отвърна нищо, той продължи.

— Една нощ тя навлезе в океана и се самоуби. Видях я как изчезва във вълните, но не можах да я достигна навреме. До сутринта не можах да я открия, когато най-накрая видях подпухналото й тяло, изхвърлено на брега.

— Сигурно е било нещастен случай, Джаред.

— Иска ви се да мислите така, нали? Но виждате ли, майка ми не можеше да плува, никога не се научи. Никога не се приближаваше до водата, дори и не нагазваше в нея.

След дълго мълчание Самуел прошепна.

— И ме обвинявате за всичко това.

— Исках да знаете защо съм дошъл дотук. Исках да ви съсипя, Бъроуз, но се провалих. Сега бих ви убил, но вече достатъчно съм страдал заради вас.

— Значи използвахте дъщеря ми, за да се доберете до мен. А с нея какво ще стане? Тя ви е съпруга и трябва да ви напомня, че за вас бе въпрос на чест?

Джаред горчиво се засмя.

— В мен няма и капчица чест. Не го ли разбрахте досега? А дъщеря ви си получи каквото заслужаваше.

— Нямате ли съвест?

— А вие? — запита Джаред. — Къде беше вашата съвест, когато писахте на майка ми, че си имате дъщеричка и че е станало по-добре, когато е решила да не идва с вас?

— Тя сама взе това решение, Джаред.

— Да, така е, но съжаляваше. Обвиняваше мен и баща ми, защото се чувстваше задължена да остане с нас. Но това нямаше да се случи, ако вие бяхте стоял настрана от нея. Какво право имахте да я търсите след толкова много години? Наистина ли сте очаквал да захвърли живота, който си е изградила и да замине с вас?

— Но аз не знаех, че се е омъжила.

— Но тя беше и вие въпреки това я помолихте да тръгне с вас. Вие убихте майка ми. Непряко, но е факт, че ако не бяхте вие тя все още щеше да е жива. Надявам се това винаги да ви тежи. Така поне пътуването ми няма да е съвсем напразно.

— Джаред, моля те — започна Самуел. — Трябва да ми повярваш, аз…

— Не! — отряза го остро Джаред. — Каквото и да кажете, го няма да изтрие омразата, която изпитвам към вас.

— А сега какво?

— Отивам си вкъщи. Компанията ви е в безопасност. Но поне не оставям семейството ви незасегнато — заяви Джаред със злобна усмивка. — Дъщеря ви няма да ви позволи да забравите, че сме се срещали.

— Какво искате да кажете?

— Корин няма да е особено щастлива на сутринта, нито пък вие. И ако си мислите, че можете да ми го върнете като развалите сделката ни, по-добре недейте. Ще ми достави огромно удоволствие да възбудя дело срещу вас. Така че редовно ще очаквам печалбата си и ще оставя тук адвокатът ми да се грижи за интересите ми. Не можах да ви съсипя, Бъроуз, но поне ще печеля от вас.

— Не ти искам злото, Джаред.

— На сутринта ще мислите другояче. Колко жалко, че Корин трябва да страда заради нещо, което сте направил преди да е била родена. Може да й предадете, че съжалявам за това. Но вероятно няма да има значение.

След тези думи Джаред гордо излезе от стаята, без да каже нищо повече или да погледне назад.

Самуел чу каретата да се отдалечава. Много чувства бушуваха в главата му, когато се свлече отново в креслото си, но тъгата го завладя напълно. Първата му и единствена любов беше мъртва. Бог да му е на помощ, как щеше да живее с това… и с факта, че вината беше негова?