Джоана Линдзи
Дивият рай (10)

Глава десета

Увил краката си с две одеяла и наметнат с дебела пелерина, Джаред нетърпеливо чакаше в каретата пред къщата на Бейкън стрийт. Беше едва призори и хладният въздух на есенното утро го пронизваше чак до костите. Щяха да минат часове, докато слънцето прогони адския студ.

Щеше да мине също и много време, докато стане удобно да помоли за разговор с мистър Бъроуз. Възрастният мъж сигурно още спеше в топлото си легло, без да подозира какво се е случило с дъщеря му. Джаред и без това имаше да му казва неща, които щяха да го разгневят, така че беше по-добре да не го събужда.

По дяволите, от вчера нищо не вървеше както трябва. А смяташе, че всичко е пресметнал до най-малката подробност. С полиците на Корин от клуба и доброто им приятелство щеше лесно да я убеди да застане на негова страна, сега, когато не беше в добри отношения с баща си, защото той се бе противопоставил на брака й с Драйтън. Щеше да присъедини дела си към неговия, дори и само напук на баща си. Или поне Джаред си мислеше така.

Провали плановете му, като уж небрежно му каза, че не иска повече да се виждат, след като бе пропилял цели два месеца да я ухажва. И сякаш провалът с нея не беше достатъчен, ами и Самуел Бъроуз го подозираше за компанията.

Джаред се чувстваше виновен и ядосан. „Кучката си получи каквото заслужаваше. Защо й трябваше да се прави на жена с опит. Девственица, проклета девственица! Опита се да му го каже, но той дори не я послуша.“

Джаред не можеше да чака повече. Щеше да стане по-лошо, ако изкара Бъроуз от леглото, но още малко насаме с тези самообвинения и щеше да зареже всичко. Това също беше изход, но той определено не му се понрави.

Брок отвори вратата малко след почукването на Джаред. Той беше свикнал със суровото лице на иконома, но никога преди не го бе виждал толкова объркан.

— Наистина, сър, знаете ли колко е часът? — Брок изглеждаше възмутен.

— Разбира се — отвърна Джаред нетърпеливо. — Нямаше да съм тук, ако случаят не беше спешен.

— Но мис Корин никога не става толкова рано. А и нейната прислужница не позволява на никой да я безпокои.

Джаред се чудеше дали икономът не си мисли, че тя току-що се е прибрала. Корин беше споменавала, че слугите знаят за бягствата й.

— Не искам да безпокоя мис Бъроуз — каза Джаред леко развеселен. — Искам да се видя с баща й.

— Е, сър, това е друго нещо. Доста необичайно за този час, но мистър Бъроуз е станал и се облича в момента. Ако нямате нищо против да почакате в кабинета му, ще го осведомя за посещението ви.

Самуел Бъроуз се появи след десет минути с чаша кафе в ръка. Джаред стана, за да го поздрави.

— Разбрах, че е нещо спешно — започна Самуел, като седна на креслото зад бюрото си. — Не мога да си представя какво друго би могло да бъде, освен ако не сте решили внезапно да напуснете Бостън. Дошли сте да уредим бизнес делата си, нали мистър Бърк?

— Това няма нищо общо с бизнеса — отвърна Джаред, като се чудеше как да започне.

— Какво е толкова важно тогава?

— Отнася се до дъщеря ви — Джаред започна направо. — Дойдох да поискам благословията ви за предстоящата ни сватба.

Самуел го погледна недоверчиво, преди да избухне.

— За бога, млади човече! Не знам какъв е обичаят там, откъдето идвате, но тук обсъждаме тези неща в по-нормален час.

— Ще ви обясня защо не можех да чакам, мистър Бъроуз. Но първо трябва да знам дали ни давате съгласието си.

— Но, моля ви, мистър Бърк, не толкова бързо — Самуел вдигна ръка, за да го накара да позабави малко. — Имах впечатлението, че Корин не е съвсем привлечена от вас. Без да ви обиждам, по може би знаете, че тя предпочита мъже, които може да контролира. Нима съм се лъгал за вас? Нима дъщеря ми намира, че е лесно да ви… да ви манипулира?

— Не.

— Тогава защо ще се съгласи да се омъжи за вас?

— Не съм я питал още.

Самуел не можа да не се засмее.

— И си мислите, че тя ще ви каже „да“, когато го направите?

— Да, естествено, след кратко убеждаване. А аз мога да бъда много убедителен.

— Не се съмнявам в това, но Корин не може да бъде убедена в нещо, което сама не иска. Тя знае точно какво иска от живота и има упоритостта да го постигне. А вие не сте точно това, което търси.

— Може и да не съм — сви рамене Джаред. — Но аз съм мъжът, за когото тя ще се омъжи.

— Звучи така, сякаш не ме питате, а ме поставяте пред свършен факт — отбеляза Самуел, като повдигна вежда.

— Да, така е. Бих искал да имам одобрението ви, но това няма много да промени нещата.

Самуел се усмихна, кафявите му очи бяха пълни със задоволство.

— Уважавам решителните мъже, мистър Бърк. Трябва много да обичате дъщеря ми.

Джаред се намръщи. Надяваше се да избегне тази част от разговора.

— За да бъда откровен, мистър Бъроуз, любовта няма нищо общо. Както сам знаете, дъщеря ви е изключително красива и привлекателна жена, но от нея трудно ще стане съпруга. Няма нужда да ви казвам колко радикални са разбиранията й. За нея бракът е мост към свободата. Не се замисля за отговорностите, които несъмнено ще възникнат. Но с подходящ учител ще се научи.

Тези думи поблазниха родителските инстинкти на Самуел. Стоеше изправен, подпрял ръце на бюрото и леко наведен напред, но все още с яростен блясък в очите.

— Нека си изясня нещо, мистър Бърк. Вие не обичате дъщеря ми и смятате, че от нея няма да стане добра съпруга. Тогава защо, по дяволите, сте тук и ми казвате, че ще се ожените за нея?

Джаред не се поколеба.

— За мен е въпрос на чест, сър.

— Чест? За какво, по дяволите, говорите? — изфуча Самуел, напълно объркан.

— Преди да ви обясня, нека ви попитам следното — знаете ли за склонността на дъщеря ви към хазарта? Знаете ли, че тя почти всяка вечер посещава едно отвратително място отвъд Чарлз ривър?

— Знам всичко, което прави дъщеря ми, включително и това, че вие сте я придружавали в тези среднощни авантюри, откакто онзи глупак Драйтън напусна града.

— Ако сте знаел, защо тогава не я спряхте? — запита Джаред.

— Единственият начин щеше да е да я заключа в стаята й. Момичето е твърдоглаво и прави каквото си е наумила, а не каквото аз й кажа. Мисля, че скоро ще изгуби интерес. И все още смятам така.

— И не ви пука, че я виждат на онова място?

— Разбира се, че не. Но не мога да я спра да не ходи там.

— Наистина е трябвало, мистър Бъроуз — застрашително каза Джаред. — Това място не е само покер-клуб. Всеки знае за какво се използва втория етаж на къщата, А вие?

— Да — Самуел отмести очи смутен. — Но Корин е свястно момиче, така че не се притеснявам за това.

— Сигурно знаете колко е невинна — иронично подметна Джаред. — Но аз не. Според мен нито една благовъзпитана жена не би ходила на подобно място.

— Е, сега…

— Позволете да довърша. Това не е единствената причина, заради която… аз предполагах разни неща за нея. Създава впечатление, че е жена с опит. Разбирате ли за какво говоря, мистър Бъроуз? Заради флиртуването й и славата на покер клуба, който толкова често посещава, аз не повярвах в невинността й, не и когато ми се кълнеше за това.

Лицето на Самуел стана яркочервено.

— Какво все пак сте направили на дъщеря ми?

Джаред почувства как всеки мускул в тялото му се свива. Намираше се в сложно положение, но щеше да каже истината.

— Спечелих Корин на покер, в играта участвахме само двамата. Правилата установихме преди последната ръка. Беше решена да довърши ръката, но нямаше достатъчно пари, затова заложи себе си.

— Не мога да повярвам — избухна Самуел.

— Беше сигурна, че ще спечели, мистър Бъроуз. Иначе, съмнявам се, че щеше да се съгласи с условията. Но тя ги прие и загуби. А после отказа да изпълни баса. И боя се, че не се показах достатъчно джентълмен, за да приема отказа й.

— Какво искате да кажете, мистър Бърк? Да не би вие…

— Изнасилих дъщеря ви — прекъсна го студено Джаред. — Съжалявам, но фактът си е факт — изнасилих я. Ако наистина й бях повярвал, че е девствена, това сигурно нямаше да стане. Но тя сама заложи себе си. Не мислех, че девственица би поела такъв риск.

Самуел тежко се смъкна в стола си.

— Не знам какво да кажа, мистър Бърк. Бих ви хвърлил в затвора, но за беда се досещам как се е случило. За бога, наистина ли дъщеря ми е била такава глупачка да се заложи на покер?

— Да.

— А сега, защото е била девствена, вие се чувствате задължен да се ожените за нея?

— Не поемам напълно вината за това, което стана. Но за невинността й наистина съжалявам. Чувствам се като пълен глупак затова, че я прецених толкова погрешно. Но станалото — станало. Тя си плати за грешката. Сега аз се чувствам задължен да платя за моята. Ще се грижа добре за нея, мистър Бъроуз. Всъщност настоявам.

— Това трябва да се е случило снощи?

— Да. На нея й няма нищо, сър — успокои го Джаред. — Разбира се, не е благоразположена към мен, но я оставих в нормално състояние.

— Оставили сте я? Къде?

— Тя все още е отвъд реката, в уютна спалня и вероятно вече е заспала.

— Не и моята дъщеря. Сигурно всеки момент ще влети тук и ще поиска главата ви на тепсия.

— Не мисля. Не я оставих да избира дали да тръгне или да остане — взех дрехите й с мен.

Самуел си пое дълбоко въздух. Не можеше изцяло да обвинява Джаред за това. Корин сама си го беше изпросила. Нали си я познаваше. А я беше предупредил да не си играе с Бърк.

Той прочисти гърлото си.

— Искрено, мистър Бърк, бих предпочел нищо от това да не се беше случвало, но то вече е факт и поне вие смятате да постъпите правилно спрямо дъщеря ми.

— Тогава одобрявате брака ни?

— Да, ако Корин е съгласна. Но, ако не е, откровено казано съмнявам се, че ще е, тогава не сте длъжен да правите нищо повече по случая.

— Много благосклонно от ваша страна, имайки предвид обстоятелствата. Но тя ще се съгласи — увери го Джаред.

Самуел се намръщи.

— Ако смятате насила да я накарате да се омъжи за вас, можете още сега да си го избиете от главата. Няма да позволя отново да нараните Корин.

— Дори и не съм си го помислял, мистър Бъроуз. Давам ви думата си. Няма да нараня Корин по никакъв начин.

— Надявам се, че мога да разчитам на думата ви — отвърна Самуел със строг поглед.

— Можете.

— Добре, тогава имате разрешението ми да й предложите женитба. Но когато говорите с нея, бих ви помолил да не споменавате, че съм одобрил брака ви. Всъщност ще е най-добре, ако тя не разбере, че аз знам какво се е случило. Не искам да я карам да се срамува още повече.

— Разбирам — каза Джаред неловко. — Но ще ми трябва една от роклите й. Тази, която носеше вчера, е повредена. Ще разбере, че съм идвал.

Самуел едва не избухна отново.

— Но какъв е проблемът. Дайте на поправка роклята, която носите. А аз ще видя дали икономът ми ще може да забрави, че сте идвал.