Джоана Линдзи
Дивият рай (5)

Глава пета

Къщата на Бейкън стрийт бе силно огряна от слънцето и пълна с току-що откъснати от градината цветя. Прислугата в черни униформи с бели престилки предлагаше питиета на ранните гости. Имаше официално парти и гостите щяха да се разхождат из приемната преди обявяване на вечерята.

Горе, в спалнята на Корин, Флоранс й правеше сложна прическа. Лоран, братовчедка на Корин, нервно крачеше напред-назад, при което пантофките й леко потракваха. Това бе второто й парти и тя се притесняваше за впечатлението, което щеше да направи.

— Сигурна ли си, че тази рокля е подходяща? — попита тя за трети път.

— Жълтото ти отива. По-подходящо е за възрастта ти, отколкото нещо по-тъмно — отвърна Корин, докато оглеждаше Лоран в огледалото си.

— Но твоята рокля е толкова дръзка, Кори. С тези тънки презрамки, които я придържат, а и розовата коприна е толкова красива! Мама никога не би ми позволила да нося подобна рокля. Сигурно изглеждам старомодна.

— О, престани да се тормозиш. Малко по-голяма съм от теб, все пак — изтъкна Корин нетърпеливо. — Май съм позабравила какво е да си на шестнайсет. Ще бъдеш най-сладкото момиче на партито, така че стига си се притеснявала.

— Да, ако ти няма за идваш — усмихна се Лоран.

— Не ставай глупава. Знаеш, че повечето мъже дори не ме поглеждат за втори път, защото съм твърде висока за тях. Сега на мода са дребните, нежни жени като теб.

Лоран се изчерви и смени темата.

— Чудя се защо чичо Самуел не направи партито преди няколко дни, на четвърти юли? Защо не ни предупреди по-рано?

— Не знам, а и не ме интересува — усмихна се Корин. — Партито си е парти.

— Да, предполагам, но стана толкова набързо. Роклята на мама не стана готова и се наложи да облече една от старите. Знаеш ли за какво е това бързане?

— Има един човек, с когото баща ми иска да запознае приятелите си. Реши да го направи като парти и заради мен. Напоследък не сме в много добри отношения.

При тези думи Флоранс въздъхна, докато пъхаше фуркети в косата на Корин. Флоранс Мерил беше при Корин още от малка и знаеше какво става между нея и баща й. Тя постави и последната фиба на място и излезе. Корин започна да рови из кутията си за бижута.

— Ръсел ще идва ли?

— Разбира се.

— Още ли не си получила разрешение от баща си да се омъжиш за него?

— Не. Още не съм се предала, но започвам да мисля, че е безнадеждно. Баща ми дори не иска повече да говорим за това. Ако скоро не промени решението си, ще трябва да си потърся някой друг.

— Имаш ли нещо предвид?

— Ами. Ще е много трудно да намеря мъж, когото татко да одобри. Иска съпругът ми да е със силна воля — „Мъж, който няма лесно да командваш“ — Това са негови думи. Но подобен мъж ще провали всичките ми намерения.

— Аз пък мисля, че трябва да изчакаш да се влюбиш — въздъхна Лоран.

— Не, скъпа. — Решителната извивка на устните й подсказваше несъгласието й. — Бракът ще бъде моят живот, така че трябва да имам контрол над него. Мога винаги някъде другаде да си намеря любов.

— Корин!?

— Да, така е. Всъщност, възнамерявам да поддържам дискретни любовни връзки. Мисля, че няма нищо лошо в това, след като е известно, че всички женени мъже го правят.

— Не всички.

— Но повечето. Така че защо и аз да не го правя?

Лоран тъжно поклати глава.

— Как можеш да си толкова студена, Корин?

— Не, просто съм реалистка. Знам какво да очаквам от брака и какъв искам да бъде. А това, което не желая е мъж, който да ми налага волята си.

— Нима ще е толкова лошо? — понита Лоран.

Тя просто не разбираше нуждата на братовчедка си да се налага в брака.

— За мен — да. А сега помогни ми, моля те, с тази огърлица.

Лоран се приближи, за да закопчае златната висулка с рубин около врата на Корин. Тя си сложи подобна гривна и малък пръстен също с рубин. Старите омъжени жени носеха наведнъж по няколко пръстена, а Корин обичаше да носи само по един. Не искаше да изглежда твърде натруфено. Реши да не си слага рубинени обици. Блестящата фиба, които придържаше дългата й златиста коса, беше достатъчна.

— Кой ще идва тази вечер? — попита Лоран, нервна, че пече трябва да слизат при гостите.

— Както обикновено, но ще дойдат Едуард и Джон Мънингс баща си — подхвърли Корин разсеяно. — Също и Ейдриън Ранкин.

Лоран се усмихна. Тези елегантни млади мъже бяха от компанията на Корин от интелектуалци и художници.

— А онзи мъж, за когото баща ти прави това парти? Той млад ли е?

— Партито е за мен — напомни й Корин. — Татко реши да съчетае бизнеса с удоволствието. А колкото до мистър Бърк, нямам и представа дали е млад или стар.

Изражението на Лоран се смени с възбуда.

— Бърк ли каза?

— Да, мисля, че татко така го нарече — Джаред Бърк.

— Но това е мъжът, за когото всички говорят. Не си ли чувала за него?

— Не, не съм посещавала скоро обществените сбирки.

„Само да знаеш, Лоран, защо не съм“ — мислеше си Корин. Тя рядко излизаше през деня, защото тогава спеше, за да може всяка вечер да се измъква и да се среща с Ръсел и някои приятели в любимия им покер клуб. Баща й вероятно се досещаше, но не се възпротиви, дори и когато последният клуб, в който беше залагала, му изпрати сметка за дълговете й.

Късметът внезапно й бе изневерил. Защо ли, след като миналата седмица спечели такава значителна сума. Но беше нищо в сравнение с това, което можеше да спечели, ако играеше на игри без ограничения. Най-голямата й мечта беше да не се притеснява за полиците, които могат да дойдат при баща й, да може да залага хиляда, две, дори пет хиляди на карта. Но този ден нямаше да дойде, докато не се омъжи или не навърши двадесет и една. А беше толкова нетърпелива и не й се чакаше.

— Чух бащите ни да говорят за мистър Бърк — приказваше Лоран. А и приятелките на майка ми бъбрят само за него.

Интересът на Корин се повиши.

— Какво толкова интересно има около този мистър Бърк?

— Точно това е. Никой не знае нищо за него, освен че е ужасно богат. Дори не се знае точно откъде идва. Хората говорят, че идва някъде от запад, но точно откъде…

— Това ли е всичко? — разочаровано попита Корин.

— И това, че хвърля луди пари насам-натам. Сигурно е хубаво да си толкова богат?

— Ами, не знам — отбеляза язвително Корин.

Излязоха от стаята и се спряха на стълбището, за да огледат ярко осветената зала долу, която беше пълна с богато облечени хора на всякаква възраст. Повечето държаха чаши в ръце и се бяха разделили на малки групички. Както обикновено, омъжените възрастни дами седяха на пейките покрай стените, за да наблюдават младите и да клюкарстват, без никой да ги чува.

Интересният висок непознат, облечен в бял вечерен костюм, изпъкваше сред останалите гости.

— Мислиш ли, че това е той? — чудеше се Лоран.

— Не знам — призна Корин. — Не мога да видя лицето му. Е, кой мислиш е този, високият?

— Мисля, че си права. С кого говори?

Лоран се наклони малко наляво.

— Със Синтия Хамил — каза тихо тя, като се обърна към Корин. — Трябва да видиш лицето й — цялото сияе.

— Познаваш Синтия — отвърна Корин. — Става особено чаровна, когато срещне някой мъж.

— Ако ме питаш, доста е вятърничава и флиртува безобразно — констатира Лоран с отвращение.

— Няма нищо лошо в това, стига да знаеш какво правиш. Забавно е. Все пак не води до нищо сериозно, само няколко невинни целувки.

— Да, наистина, Корин!

Корин се усмихна, защото също не харесваше Синтия.

— След година-две сама ще видиш, че няма нищо лошо в един флирт.

Но Лоран вече не я слушаше.

— Виж, той се обърна.

И после добави почти без дъх.

— Боже, виждана ли си по-елегантен мъж!

Корин бе също толкова изненадана, но не от очевидната му привлекателност, а от възрастта му.

— Ако ти допада тази грубост, добре. Странно, по-млад е, отколкото предполагах.

— Да. Млад, богат и красив.

— Лоран, за бога. Та той е просто мъж.

Лоран не можеше да откъсне очи от непознатия.

— Виж колко е тъмна кожата му. Трябва да е живял някъде под палещите лъчи на горещо слънце, за да има този тен. Може да е фермер. Има доста ферми за животни на запад. Или е капитан на кораб, а може би дори — пират. Прилича на пират, нали?

Корин започваше да се дразни. Непознатият не беше неин тип. Знаеше, че всички мъже със силни тела имаха и силна воля. Тези мъже не можеха да бъдат управлявани.

— Защо не отидеш да го попиташ, Лоран? Така ще спреш да се чудиш и…

Корин изведнъж млъкна и спря да диша. Непознатият гледаше точно към нея. Погледът му беше магнетичен и тя почувства студени тръпки по гърба си. Очите му пронизваха нейните, като че ли четеше мислите й и за момент тя не можа да помръдне, нито да диша.

Най-накрая успя да се съвземе. Какво, за бога, ставаше с нея? Лоран й направи знак, че вече трябва да се присъединят към гостите.

Джаред гледаше с любопитство как двете млади жени бавно слизат надолу по стълбите. По-ниската, с кафявата коса и розовия тен, беше сладка, но твърде млада. Тъмнорусата бе изящна, с необичайна красота. Изглеждаше доста самоуверена. Висока и величествена, тя бе добре сложена, по-фина и от най-майсторски изваяната статуя. Май досега не бе виждал подобна ефирна красота? И все пак подозираше, че това съвършенство се дължи донякъде и на корсетите.

Имаше нещо завладяващо в това момиче, не само красотата й — някаква надменност и арогантност, несвойствени за една жена. Щеше да е истинско предизвикателство да я свали.

Възможно ли е тя да е Корин Бъроуз? Той се намръщи. В доклада си Нед Догърти я бе описал като изключителна красавица. Като я гледаше, си представяше колко ще е хубаво, ако му паднеше в ръчичките. Джаред горещо се надяваше тя да не е мис Бъроуз, защото ако бе така, тя беше толкова негов враг, колкото и баща й.

Корин забеляза как изражението на непознатия се промени, докато я наблюдаваше. Улови възхищение в очите му, дори страст, но и нещо друго. Сякаш той хареса онова, което виждаше, но не му се искаше да е така. Това я учуди. Да не би да е женен?

— Чудесно е, че те виждам, Синтия — усмихна се Корин, когато с Лоран приближиха двойката. — Партито стана толкова набързо, че се боях дали ще успееш да дойдеш.

— Наистина нямаше да мога — отвърна Синтия. — Но след като татко ми каза кой ще е почетният гост тази вечер, аз… аз просто трябваше да се запозная с него.

Синтия беше ниска, с кукленска красота. Корин си я представяше в някое градче от стария север. Но иначе бе много суетна и въобще не го криеше.

— И срещна ли го?

Синтия се изсмя със звънтящ смях, който раздразни Корин.

— Ти се шегуваш, Корин. Наистина, защо не ми каза, че е толкова елегантен и чаровен джентълмен.

— Да не би случайно това да е джентълменът, когото обсъждахме — Корин хладно кимна към Джаред.

— Отлично знаеш, че това е той.

— Е, аз още не съм се запознала с мистър Бърк.

Тя малко се стъписа от ледените му сиви очи. Изглежда, не му се нравеше особено, въпреки че не се бяха виждали преди. Джаред бързо скри настроението си и с изкуствена усмивка й се поклони.

— Не мисля, че е необходимо представяне — каза Джаред Бърк с дълбок глас. — Знаем имената си.

— И все пак така не е прието.

— Откога си станала толкова възпитана, Корин? — изсмя се Синтия и получи един пронизващ поглед, но бързо се съвзе.

— Не познавате братовчедката на Корин — Лоран Ашбърн.

— Удоволствие е за мен, мис Ашбърн — усмихна й се Джаред, но Лоран, сякаш с вързан език, не му отговори нищо.

Една прислужница мина покрай тях с питиета и Корин си взе едно. Не й беше присъщо да се чувства толкова неспокойна, а Джаред Бърк продължаваше да я гледа. Въпреки че сега очите му бяха пълни само с любопитство, тя не можеше да забрави онзи студен поглед. Беше още зашеметена от него и раздразнена, че я лиши от официално представяне.

— Знаете ли какви слухове се носят за вас, мистър Бърк? — натъртено го попита Корин.

— Ако има слухове, то несъмнено са преувеличени — спокойно й отвърна той.

— Добрите или лошите?

След като той не отговори веднага, Корин лукаво го подкачи.

— Да не би да съм ви притеснила, мистър Бърк?

Синтия се възмути от очевидната атака на Корин и усещайки неудобството на Джаред, се намеси.

— Корин, какво ти става?

— Просто се опитвам да се добера до някои факти — отвърна невинно Корин. — Едва днес чух за мистър Бърк и несъмнено това, което стигна до мен, е само слух или спекулация.

— Уверявам ви, че няма нищо мистериозно около мен, мис Бъроуз — произнесе Джаред с приятен тон.

— Тогава няма да имате нищо против да ми отговорите на няколко въпроса? — осмели се Корин, без да крие остротата в гласа си. — Все пак сте мой гост, а аз не знам нищо за вас.

— Не съвсем, ако трябва да сме честни — възрази той.

Синтия побърза да застане между тях, преди да са си казали още нещо.

— До този момент не съм видяла Ръсел. Той ще идва ли?

— Да, ще дойде.

— Ръсел Драйтън неофициално е неин годеник — продължи Синтия, за да защити Джаред от нови нападки.

— Мистър Бърк също не е женен.

— Да не сте от онези заклети ергени, мистър Бърк? — запита Корин. — Или дойдохте в Бостън да си търсите жена?

— Тук съм по работа, мис Бъроуз.

— Не си търсите съпруга? Колко жалко, нали Синтия? Но защо, тук, в Бостън, са едни от най-изящните, интелигентни и съвършени жени на света?

Ако не те познавах, Корин, бих се заклела, че току-що описа себе си — каза Синтия. — Нямаш ли и други задължения — като например да се видиш и с останалите си гости? Не искаме да те задържаме.

— Да, разбира се. Пак ще си поговорим, мистър Бърк. Виждам Ръсел и трябва да отида да го поздравя — спокойно отвърна Корин, но не можа да не допълни: — Знаеш ли, Синтия, не трябва да си толкова открита, току-виж си изплашила мистър Бърк. Може да не е свикнал с такива агресивни жени като нас.

Синтия се изчерви. Когато се отдалечаваше, Корин я чу да казва:

— Аз не съм такава. За бога, наистина е ужасно груба.

Корин с усмивка прекоси залата. Поздрави Ръсел с явно задоволство и го целуна пред всички, което доста го смути.

— Това необходимо ли беше? — прошепна й той, докато вървяха под ръка, за да се присъединят към другите гости.

— Беше предназначено за баща ми, но се съмнявам да ни е забелязал.

— Е, добре, видя ни — рече Ръсел сковано, усетил неодобрителния поглед на Самуел Бъроуз.

— А, ето те и теб, татко — поздрави го Корин. — Къде се криеш? Не те видях по-рано.

Самуел обхвана с ръка кръста на дъщеря си.

— Имах проблеми в корабостроителницата. Нищо сериозно, но трябваше да проверя. Не предполагах, че ще ми отнеме толкова време.

Е, поне се върна за вечерята — подразни го Корин. — Нямаше да ти простя, ако ме беше оставил сама да бъда домакиня.

— Щеше да се справиш отлично.

— Знам, но нямаше да му се види края — усмихна се тя.

Самуел бегло кимна на Ръсел, а после го загърби.

— Кори, запозна ли се вече с мистър Бърк?

— Да, и не мога да кажа, че ми харесва.

— Така ли? Да не те е обидил с нещо?

— Не, това е по-скоро усещане. Не мога да го обясня, но този мъж ми изглежда опасен.

— Е, хайде сега, Кори — изсмя се Самуел. — Той е интересен, но в никакъв случай — опасен.

— Защо толкова го харесваш, татко? Не знаеш почти нищо за него.

— Да, така е. Смятам обаче за добра поличба това, че е тук да инвестира солидна сума. Адвокатът му обиколи целия град да събира информация.

— Е, какво общо има това с теб?

— Ще ни извините ли, мистър Драйтън? Разговорът стана доста личен.

— Но, татко, моля те — укори го Корин.

— Няма нищо — успокои я Ръсел. — Ще си взема една чашка.

Когато Ръсел се отдалечи, Корин се ядоса.

— Това беше наистина нечувано, татко.

— Може би, но няма да се преструвам, че харесвам Ръсел Драйтън.

— Очевидно, все пак той ще се ожени за мен, не за теб — отсече Корин. — Не е нужно да го харесваш, а само да го одобриш.

— Не мога да го направя и не искам вече да го обсъждаме. А сега за мистър Бърк…

— По дяволите мистър Бърк! — отряза го гневно Корин и отиде да намери Ръсел.

Партито набираше скорост, но Корин не му обръщаше особено внимание. Вечерята бе сервирана в гостната — печено пиле с желиран портокалов сос, както и доста блюда със зеленчуци и сосове.

Корин беше сърдита на баща си и го отбягваше по време на вечерята. Но не можеше да избяга от мистър Бърк, чийто поглед, изпълнен с любопитство, често улавяше върху себе си. Въпреки първата си реакция към него, Корин също го заглеждаше. Започна да се чувства виновна за поведението си по-рано. Може би беше изтълкувала погрешно онзи поглед. И колкото повече мислеше за това, се убеждаваше, че не е права. Възможно беше в онзи момент ред други неща да са причина за злобата в погледа му.

След вечерята гостите се събраха в салона, за да се насладят на изпълнението на известна певица, под акомпанимента на Лоран на пианото. Приятелите на Самуел Бъроуз, както и Джаред Бърк не присъстваха, защото, както обикновено, бяха в кабинета му. Корин не преставаше да се чуди какви са намеренията на баща й.

По-късно, след като повечето гости, освен Ръсел, си бяха тръгнали, Корин си помисли, че моментът е подходящ отново да поговори с баща си. Видя Ръсел до вратата и му обеща, че на другата вечер ще се видят в клуба. Цяла седмица беше заета с приготовленията около партито, но сега отново искаше да опита късмета си.

Останала сама в тихата зала, тя се приближи до затворената врата на кабинета. Светлината, която се процеждаше под вратата, показваше, че той е още вътре. Май му дължеше извинение. Съжаляваше, че не можа да се извини и на мистър Бърк. Почувства се отново като малко момиченце, с всичките бели, които беше направила тази вечер.

Точно, когато се канеше да почука, вратата изведнъж се отвори и от стаята излязоха баща й и мистър Бърк. Корин остана изненадана — ето, че все пак не бе изпуснала мистър Бърк.

— Още ли си будна, Кори? — учуди се Самуел. — Добре, значи ти ще изпратиш мистър Бърк.

— Не е необходимо — възпря го Джаред.

Корин остави настрана намерението, с което беше дошла.

— Елате, мистър Бърк. Надявах се да останем за няколко минути насаме. Само да донеса нещата ви от гардероба и се връщам.

Тя се появи след миг с пелерина със сатенена панделка по края и копринен цилиндър.

— Тези трябва да са вашите — Корин прокара пръсти по мекия сатен. — Много са хубави.

Той й се усмихна, докато замяташе пелерината около широките си рамене.

— Сега сме сами, мис Бъроуз. Какво искахте да ми кажете?

— Исках само да знаете колко съжалявам за поведението си по-рано. Нахално беше да ви задавам въпроси, които не ми влизат в работата.

— Изглеждаше сякаш ме атакувате умишлено — отвърна той. — Може би ще ми кажете защо?

Тя се засмя и в същия момент се изчерви.

— Да, предполагам, че е изглеждало така.

— А каква е причината?

— Май се повлиях от погледа, който ми хвърлихте, когато се видяхме за първи път тази вечер — като че ли искахте да ме удушите. Не съм свикнала на подобна реакция от страна на мъжете.

Джаред се намръщи.

— Ако съм създал това впечатление, тогава аз би трябвало да ви се извиня. Мислех си за нещо друго в този момент.

— Да, след като премислих, и аз предположих, че това е причината.

— Май започнахме доста зле, а, мис Бъроуз? — каза Джаред, докато се приближаваше до външната врата. — Може би трябва да започнем начисто. Каня ви утре на обяд. Разбира се, ако вашият мистър Драйтън няма да има нищо против.

Той го подхвърли като предизвикателство и Корин не можа да откаже.

— Обяд, чудесно! Можете да ме вземете около 12 часа.

Той спря за момент и се вгледа в нея. Ръцете на Корин изтръпнаха, но тя бързо се съвзе.

— Приятна вечер, мис Бъроуз.

Тя кимна.

— Мистър Бърк.

Най-после той си тръгна и тя въздъхна с облекчение. Нещо в този мъж я тревожеше, но не знаеше какво. Корин отиде в кабинета на баща си и го завари да преглежда някакви документи по бюрото.

— Недей да се претоварваш, татко — смъмри го тя.

— Не работя, скъпа — отвърна Самуел, като прибра книжата. — Всъщност, преглеждам завещанието на баба ти.

— Но защо? — намръщи се Корин. — Това няма нищо общо с мистър Бърк, нали?

— Всъщност, има. Попита ме кои са собствениците на корабостроителницата. Само проверих дали информацията, която му дадох, е вярна.

— Какви ги говориш, татко?

— Седни, Кори. Както знаеш, баща ми е основател на корабостроителницата, но тя беше пред фалит по времето, когато се ожених за майка ти. Нейните пари помогнаха, но всъщност баба ти Даниел спаси компанията. Тя стана пълен собственик, като остави управлението на мен. По-късно, когато се разширихме, се включи и Елиът, и сега двамата заедно управляваме.

— Но какво общо има това с мистър Бърк? Не смяташ да му позволиш да инвестира във фирмата, нали?

— Напротив — открито каза Самуел. — От много години с Елиът мислим за разширяване на компанията. Не можем вече да задоволяваме търсенето.

— Тогава използвай свои пари — предложи тя. — Защо ще взимаш чужд човек?

— Като привличаме още един партньор, ще увеличим печалбата, продукцията по-бързо ще стига до клиентите ни и това няма да ни струва нито цент.

И къде във всичко това е мястото на мистър Бърк?

Той няма да има право на управление, а участието му в гласуването ще е незначително, само ще притежава дялове от компанията, които за няколко години ще удвоят инвестицията му. Елиът и аз притежаваме равни части, но ти си главният акционер, след като баба ти остави на теб целия си дял.

— Защо тогава не привлечеш инвеститор, когото познаваш? Някой от старите ти приятели. Защо точно мистър Бърк?

— Защото съм сигурен, че не възнамерява да остава тук. Няма непрекъснато да разпитва за парите си. А и по никакъв начин мистър Бърк не може да поеме управлението на фирмата, дори и да има това наум.

— Може да се ожени за мен — подразни го Корин.

— Значи го харесваш, а? — ухили се Самуел. — Той е много интересен мъж.

— Казах го просто така, татко — отговори Корин ужасена.

Просто се виждаше омъжена за подобен мъж. Щеше да я командва с желязната си ръка, по-лошо и от баща й.

— Е, дори и да се омъжиш за мистър Бърк, той няма да има права върху акциите ти, ако аз не реша, че е достатъчно благонадежден. Но се съмнявам, че някога ще взема решение в негова полза.

— Мислех, че когато навърша двадесет и една, сама ще управлявам акциите си. Да не искаш да кажеш, че се лъжа?

— Точно затова преглеждах завещанието на баба ти. Парите ще са твои, когато навършиш пълнолетие или се омъжиш, но контролът върху акциите остава на мен, докато не преценя, че вече си готова да го поемеш.

— Но защо? Не разбирам защо баба ти е дала такива права? Та тя дори не те харесваше.

— Знам. Тя смяташе, че съм се оженил за майка ти заради парите й, което беше и все още е честа практика. Даниел обаче знаеше, че ще се грижа добре за интересите ти, поне за това е искала да е спокойна.

— Защо преди не си ми казал за това? — попита Корин.

— Защото това не те касае лично, Кори. Не възнамеряваш да се включиш в управлението на компанията, нали?

— Разбира се, че не.

— Виждаш ли, няма значение. Аз държа контрола върху фирмата, но печалбите от акциите ти отиват на твое име, както винаги е било.

— А къде са тези печалби? — жлъчно попита Корин.

— Те отиват по сметката ти и даже са я удвоили след смъртта на баба ти. Ще си ги получиш, когато навършиш пълнолетие.

— Или когато се омъжа?

— Да.

— Знаеш ли, татко, ако сега можеше да ми дадеш малко от тези пари, нямаше толкова да бързам да се омъжвам.

— И да ги пропилееш всичките? Не, скъпо момиче. Надявам се само, когато най-накрая получиш тези пари, да покажеш достатъчно съобразителност и да ги използваш практично. Двете хиляди, които получаваш на месец идват от влога ти, но за какво ги харчиш?

— Купувам си дрехи — отвърна в защита тя. — И бижута.

— Не ми ги разправяй тези. Пропиляваш собствените си пари.

— Разговорът стана твърде скучен. Лека нощ, татко.

Корин стана и излезе от стаята.