Джоана Линдзи
Дивият рай (43)

Глава четиридесет и трета

Джаред отиде да извика Корин. Каретата беше готова и чакаше, а и багажът беше натоварен на каруцата. Само след няколко часа Корин щеше да напусне живота му. Би трябвало да се радва, че ще се отърве от нея и от гнева, който предизвикваше у него. Но не беше така, по-скоро се чувстваше отчаян.

Плачът на бебето го отведе в стаята на Флоранс. Знаеше, че ще открие жена си там. И двете се опитваха да успокоят детето, но безуспешно.

Джаред поклати глава, останал на прага.

— Всичко е готово, дами. Ще сваля долу и останалите ви неща.

— Не сега, Джаред — рязко отвърна Корин, без да го поглежда.

— Е, ще трябва да побързате, корабът ви тръгва след около три часа.

— Не ми пука за проклетия кораб! — обърна се тя към него. Очите й се разшириха. — Майкъл е болен.

— Знаеш, че няма друг кораб чак до четиринайсти.

— Все едно — каза тя разсеяно и се извърна към детето.

— Изпратихте ли да повикат лекар?

— Тъкмо щях да тръгвам — отговори Флоранс.

— Глупости. Мястото ти е при детето ти. Ще изпратя Сун Хо.

Джаред понечи да излезе от стаята, но Корин го спря.

— Искам д-р Брайсън. Майкъл го познава. И му кажи, че е спешно.

Джаред се намръщи.

— Къде се намира кабинетът му?

— На Алакеа стрийт.

— Добре, но искам да слезеш долу с мен. И двете като се суетите така около момченцето, сигурно го плашите.

— Не, ще остана тук.

— Хайде, Корин — подкани я Флоранс с многозначителен поглед.

— Добре — неохотно се съгласи тя. — Докато лекарят дойде. След като изпроводи Сун Хо, Джаред отиде при Корин в гостната.

— Може би едно питие би ти се отразило добре? — предложи той.

— Да, благодаря ти.

Тя седна на края на един стол, стисна ръце в скута си без да сваля очи от стълбите. Джаред й хвърляше коси погледи, докато приготвяше напитките. Изглеждаше ужасена.

— Детето ще се оправи.

— Разбира се.

Подаде й чашата и забеляза, че ръцете й треперят.

— Какво му е?

— И ние не знаем. Изгаря от температура и не спира да плаче.

— Тези признаци се появяват толкова често. Сигурно не е нищо сериозно, Корин — опита се да я успокои той.

— Но може и да е! — сопна се тя. — Извинявай, Джаред. Просто се притеснявам за него.

— Да, виждам.

Корин потъна в мълчание, а Джаред продължаваше да я наблюдава. Искаше да я утеши. По дяволите, искаше да й предложи любовта си.

— Корин, няма причина да си заминаваш на четиринайсти или по-късно.

Тя не го слушаше, чуваше само плача горе, който не секваше.

— Чу ли ме?

Най-накрая тя погледна към него.

— Какво каза?

— Казах, че няма причина да си тръгваш. Можеш да останеш тук.

— С теб?

— Да.

Очите й станаха тъмнозелени и го пронизаха.

— И да те деля с Нанеки и Бог знае с още колко жени? Не, благодаря.

— Да ме делиш? — попита той с изненада. — Не съм бил с друга жена, освен с теб, откакто се оженихме.

— Задръж си извиненията, Джаред — отвърна тя злобно. — Аз пък знам друго.

— Какво?

— Видях те! — извика тя и всичката й стаена болка и гняв излязоха наяве. — Ти и любовницата ти се целувахте!

Джаред стоеше и я гледаше в продължение на няколко минути, но после всичко му се изясни. Засмя се.

— Не си разбрала. Онази нощ тя дойде закичена с гардения и аз помислих, че идваш ти. Целунах я, но разбрах грешката си и се отдръпнах. Исках теб.

— Не вярвам… — Корин скочи, когато плачът на Майкъл се засили.

Тя изтича към стълбите, но Джаред я спря.

— Не искам да стоиш там горе, Корин.

Опита се да се освободи ръката си, но той я държеше здраво.

— Стига, Джаред. Той се нуждае от мен.

— Не ставай смешна, Корин. Флоранс може да се погрижи за него.

— Искам Майкъл.

— Ако е нещо сериозно, може и ти да се разболееш. Няма да го позволя.

— Не ме интересува дали позволяваш, или не! — звучеше като обезумяла. — Пусни ме!

— Престани, Корин — рязко каза Джаред. — Това, от което има нужда детето, е майка му. За бога, направо си обсебена от това момче. Не осъзнаваш ли?

— Обсебена! — изкрещя тя и се разплака. — Да, така е. Защото Майкъл е мой! Сега разбираш ли? Той е мой!

Джаред я пусна толкова внезапно, че тя загуби равновесие. Корин дори не забеляза болката в очите му, а изтича бързо нагоре по стълбите.

Той е мой! — Джаред чуваше вика й отново и отново. Не „наш“, а „мой“ каза тя. Не изглеждаше да го е изрекла само защото е разстроена. Не, това доказваше подозренията му.

Бебето беше на Драйтън. Това беше единственото възможно обяснение на факта, че Корин го пазеше в тайна досега. Ако детето беше негово, Корин щеше да му разкрие истината.

 

 

Корин се отпусна върху един стол и тежко въздъхна. По вида й личеше, че е изтощена.

— Ето, мисля, че и на двете ни е необходимо малко от това — промълви Флоранс, като влезе в стаята с бутилка и две чаши.

— Изпрати ли д-р Брайсън?

— Да.

— Знаеш ли, не разбирам защо го направих. След всички тези неприятности и лъжи да запазя Майкъл в тайна, аз просто му изкрещях истината в лицето. А дори не беше необходимо! Нямаше никаква опасност. Майкъл въобще не беше сериозно болен.

Д-р Брайсън доста се учуди, когато разбра, че цялото бързане е било за поникване на зъбче. На Майкъл просто му пробиваха венците.

— Не се тревожи за това, Кори. И без това беше време да узнае.

— Не казвай това, Флоранс — поклати глава Корин. — Ами ако се опита да задържи детето?

— Имаш повече пари да се пребориш с него в съда, ако се стигне дотам. Но не виждам защо просто не оправите разногласията си.

— Твърде е късно за това — тихо отвърна Корин. — Не мога да живея с него като знам, че не ме обича.

— Кой казва, че не те обича? — сърдито попита Флоранс.

— Аз.

Корин стана и изстена.

— О, искаше ми се да не бяхме изпускали кораба днес.

— Ще има и друг, ако наистина си решила да тръгваш.

— Да, но какво ще стане междувременно? Какво ще кажа на Джаред, когато поиска да узнае защо съм крила истината?

— Ще му кажеш истината и това е.

Но Джаред не се върна тази нощ. Нито на следващия ден. Корин нервно чакаше, страхуваше се от сблъсъка, но и искаше да свърши с неизбежното обяснение.

Джаред не се прибра до четиринайсти. Дотогава Корин вече се беше отказала от надеждите си.