Джоана Линдзи
Дивият рай (4)

Глава четвърта

Офисът на Нед Догърти се намираше в южната част на Бостън. Трудно можеше да се нарече офис — беше просто стая над една кръчма. В това малко пространство имаше едно разхвърляно бюро, два стола и шкаф с чекмеджета. Когато Джаред седна срещу червенокосия мъж, в главата му започнаха да се въртят разни мисли. Това, което очакваше да види, съвсем не отговаряше на действителността.

Преценяващият поглед на Нед веднага забеляза скъпия костюм на Джаред, излъчващата се от него сила и грубостта в острите му синьо-сиви очи. Той бе мъж, който винаги получава онова което иска и Нед се надяваше да спечели от това.

— Честно, мистър Бъркет, не мислех, че отново ще ме потърсите. И, разбира се, не очаквах да се срещнем. Сигурно имате много важна работа, за да дойдете дотук чак от Хавай.

Джаред реши да бъде откровен. Ако този мъж можеше да му осигури това, което иска, той бе готов да му плати солидна сума.

— Това, което възнамерявам да правя в Бостън, е много важно за мен — каза Джаред, като огледа офиса. — Но не съм съвсем сигурен, че вие можете да ми помогнете, мистър Догърти.

— Не позволявайте скромният ми офис да ви заблуди — отвърна Нед в защита. — По-големите детективски компании имат по-високи такси, а аз — повече клиенти.

— Сам ли работите?

— Помагат ми, когато имам нужда — Нед се облегна назад и се усмихна. — Мога да отгатна по притеснения ви поглед, че се съмнявате в мен. Позволете да ви убедя, че никога не съм разочаровал клиент. Независимо дали проучвам някоя компания, издирвам изчезнал човек или следя своеволна съпруга, винаги постигам резултати. Дори съм помагал при разрешаването на няколко убийства.

Джаред не се впечатли особено.

— Имам нужда не само от информация, мистър Догърти, но и от публичност.

— Братовчед ми и няколко приятели работят за вестниците.

— Трябва да стана известен в града за съвсем кратко време — за около месец.

— Никакъв проблем, мистър Бъркет.

— Много добре тогава. Ще рискувам с вас, мистър Догърти, но не искам да остана разочарован.

Заплахата бе явна и Нед почувства студени тръпки по гърба.

— Любопитен съм да узная как ме открихте, мистър Бъркет? Били ли сте някога в Бостън преди?

Джаред започна да се отпуска.

— Не. Взех името ви от един приятел от колежа. Той разказваше една изключителна история за дядо си, който ви наел да следите съпругата му, подозирайки, че на седемдесет и две години тя има връзка.

Нед се засмя.

— Добре си спомням този възрастен човек. Това бе най-абсурдният случай, върху който съм работил.

— Нищо чудно. Никога не забравих името ви — призна Джаред. — Още тогава знаех, че един ден може да ми потрябвате.

— Е, добре, мистър, Бъркет, сигурен съм, че ще удовлетворя желанията ви, стига да ми кажете какви са те.

Очите на Джаред придобиха студен сив блясък.

— Искам информация за Самуел Бъроуз, особено за интересите му в бизнеса, размера на състоянието му и какви спестявания има. Искам да знам всичко за този човек, неговите колеги и семейство. Искам да знам какви са бъдещите му планове, как работи, слабостите и навиците му.

Нед кимна.

— Вероятно ще ми трябват около две седмици и тъй като събирането на информация е доста рутинно, не вярвам да възникнат някакви проблеми.

— Отлично. Сега за публичността. Ще започнете с това незабавно. Както ви казах и преди, искам да стана известен из града. Искам за мен да се говори в най-висшите финансови кръгове, особено в кръга на Самуел Бъроуз.

Дребният детектив взе тетрадка и молив и ги постави на бюрото.

— Тогава ще ми трябват някои данни за вас.

Джаред се намръщи.

— Джаред Бърк, милионер от западния бряг, дошъл тук да инвестира пари. Това е всичко, което ви е нужно.

— Не разбирам.

Джаред стана от стола.

— Не ви и трябва да разбирате. Името и фактите, които току-що ви дадох, са фалшиви, но не искам да се знае истинската ми самоличност. Наистина обаче възнамерявам да вложа пари, ако обстоятелствата се окажат благоприятни. Можете ли да ми препоръчате добър адвокат?

Любопитството на Нед се повиши.

— Значи искате да бъдете мистериозен мъж?

— Точно така.

— Много добре — Нед се приближи до него, за да си стиснат ръцете. — Ще ви дам името на един адвокат след няколко дни. Къде мога да ви открия?

— Настаних се в хотел „Плаза“ тази сутрин под името Джаред Бърк.

 

 

Пътуването обратно към хотела бе приятно. Джаред помоли шофьора първо да го разведе малко из града. Времето в този ден на ранния юни бе свежо, горещо за бостончани, но доста хладно в сравнение с Хавай. Джаред се надяваше да не му се наложи да остава тук задълго, особено за през по-студените месеци.

Каретата навлезе в района на Бак Бей. Когато видя табелата на Бейкън стрийт, целият се скова. Коя ли от тези високи градски къщи принадлежеше на Самуел Бъроуз? Но която и да беше, Джаред съвсем скоро щеше да бъде поканен там. Щеше да се запознае със Самуел Бъроуз! И тогава някак си щеше да го пречупи. Убийството беше нещо твърде бързо. Джаред искаше да остави един разорен човек, който да има време да разбере какво се е случило и защо.

Спомни си кога за първи път устните на майка му произнесоха името на Самуел Бъроуз. Животът тогава беше хубав. Живееше с майка си в провинцията, докато баща му работеше в Хонолулу на много мили разстояние и рядко се връщаше при тях.

Джаред и Леонака тъкмо бяха започнали да се учат на отговорност като помагаха в правенето на кошници от захарна тръстика. Но бързаха да се измъкнат и да отидат на плажа, където ги чакаше Даяна. Играеха си там и караха сърф. Един ден Джаред сам отиде на брега, където видя майка си да върви за ръка с висок мъж, когото не бе срещал преди. Същата вечер Джаред я попита кой е този непознат и тя му отговори — „Самуел Бъроуз, стар приятел от Бостън“, откъдето идваше и тя.

Седмица по-късно баща му се върна вкъщи и Джаред за първи път чу родителите си да се карат. Това стана в пристройката в задната част на къщата. Те не знаеха, че Джаред е в двора, само на няколко крачки от тях.

— Кой, по дяволите е бил онзи мъж, с когото Джон Пиърс те е видял да се прегръщаш?

— Джон?

— Да, съседът. Дойде чак до Хонолулу, за да ми каже какво е видял — ти и някакъв мъж сте се държали непристойно на брега.

— Няма причина да си разстроен, Родни — отвърна тихо Ранел. — Беше Самуел Бъроуз и се прегърнахме, за да се сбогуваме.

— Бъроуз? Мъжът, за когото е трябвало да се омъжиш? Онзи, който вместо това се оженил за богата наследница, защото семейството му се нуждаело от пари?

— Да, разказвала съм ти за него.

— Какво, за бога, прави той тук?

След дълга пауза Ранел отвърна.

— Той… той дойде за мен. Каза, че още ме обича.

Нещо се строши в стената — чаша или ваза.

— Той още те обича? А какво е станало с богатата му жена? Да не би най-накрая да е умряла?

— Родни, казах ти, че няма защо да се разстройваш — изхлипа Ранел. Той вече си замина обратно за Бостън.

— Не отговори на въпроса ми, Ранел. Свободен ли е той сега?

— Не, все още е женен. Но щеше да я напусне, ако аз бях свободна, въпреки унижението. Нямат деца и семейството му вече е платежоспособно. Той не знаеше, че съм омъжена и имам син.

Родни я попита тихо с прегракнал глас.

— Помоли ли те да ме напуснеш?

— Родни, престани — умоляваше Ранел. — Няма никакъв смисъл. Самуел си замина и никога вече няма да се върне.

— Дали?

— Да, искаше да замина с него. Каза, че мога да взема и Джаред. Но както виждаш, все още съм тук. Отказах му. — Ранел започна да крещи истерично: — По дяволите, закъсня с осем години!

Джаред се затича към брега, за да избяга от плача на майка си. Никога досега не я бе чувал да плаче, нито бе усещал тази болка в гласа на баща си.

След онази нощ Ранел Бъркет коренно се промени. Преди бе нежна и любяща майка, посветила живота си на сина и съпруга си. Сега започна да страни и възпираше изблиците на любов. Джаред никога вече не я видя да се усмихва. Започна доста да пие, плачеше тихо и безнадеждно.

В следващите две години Джаред бе доста объркан. Не разбираше защо майка му вече не го обича, защо родителите му непрекъснато се карат. След време се разбра, че Ранел чака дете. Отначало Родни бе много щастлив, но после нещата между тях още повече се влошиха. Ранел от меланхолична стана язвителна. Тя не искаше бебето. Родни често не се прибираше вкъщи, но караниците продължиха. Ранел се караше и с Акила, която беше против нейното пиене. Джаред също гледаше да стои далеч от къщи.

Когато се роди Малиа, Ранел не искаше да се грижи за нея. Даде бебето на Акила и се хвана отново за бутилката — рядко бе в трезво състояние. Най-накрая Джаред разбра защо майка му така се беше променила. Тя все още беше влюбена в Самуел Бъроуз. Чу един скандал между родителите си, който даде отговор на всичките му въпроси.

Случи се една ранна сутрин, скоро след раждането на Малиа, преди още Ранел да бе надигнала шишето. Джаред беше още в леглото си, но понеже стаята му се намираше точно до тази на родителите му, гласовете им го събудиха.

— Тогава върви при него, за бога — крещеше Родни. — И без това не си ми нужна вече, както и на децата си. Престана да си съпруга и майка, откакто онова копеле Бъроуз се появи тук. Да, роди ми още едно дете, но само защото те насилих.

— Моля те, Родни остави ме на мира — отвърна Ранел. — Не мога да се променя.

Гласът на баща му бе пълен с болка.

— Защо, Ранел? Просто ми отговори, защо? Първите осем години от брака ни бяха толкова хубави! Бяхме щастливи. Как сме били толкова щастливи, след като ти все още си го обичала?

— Бях го забравила. Мислех, че няма шанс за нас. Насила се отказах от него. Той смяташе да напусне жена си след няколко години, но аз не знаех дали да го чакам.

— Някога обичала ли си ме Ранел?

— О, Родни — започна да плаче тя. — Никога не съм искала да те нараня. Обичах те, но Самуел бе първата ми любов и още съм влюбена в него.

— Тогава върви при него — съкрушено отвърна Родни. — Ще ти дам развод.

Ранел се засмя, но смехът й прозвуча тъжно.

— Твърде късно е. Той ми писа след като се върна в Бостън. Скъпата му съпруга бе родила дете, шест месеца след заминаването му. При това положение той никога няма да я напусне.

— Ранел, забрави го. Не можеш ли да го направиш? Преди си успяла, не можеш ли и сега?

— Как бих могла, когато знам, че той още ме обича? Доказа го като дойде тук да ме търси.

— Трябва да направиш нещо, Ранел. Не можем да продължаваме така. Не мога да работя, а поведението ти влияе и на Джаред. Той се отчуждава, станал е мрачен. Трябва да спреш да пиеш и отново да влезеш в ролята си на майка и съпруга.

— Остави ме на мира, Родни.

— Моля те, Ранел.

— Върви си. Не искам да говорим повече.

Настъпи тишина. Сега Джаред знаеше защо животът му така се беше преобърнал.

Когато Малиа навърши една годинка, Ранел почина.

Това се случи една нощ, когато се изви буря. Джаред още помнеше. Баща му беше в Хонолулу, а Акила бе завела Малиа и двегодишната Нанеки при роднини в Кахуку за няколко дни. Единадесетгодишният Джаред се грижеше много за майка си, не я оставяше сама из къщата, в която онази нощ бяха сами.

В онази нощ чу вратата на пристройката към брега да се блъска и стана да види дали Акила не се е върнала. Когато не откри никой, изтича до стаята на майка си, но не я намери там.

Той се разтревожи, защото майка му никога не излизаше през нощта. Изтича навън към брега като викаше — „Мамо“, отново и отново. Но отговор нямаше. Изгуби доста време да я търси по плажа, докато не я съзря във водата. Тя бавно се отдалечаваше от брега, носена от течението.

Ранел Бъркет не можеше да плува. През всичките тези години, въпреки че живееше толкова близо до океана, тя не се научи да плува. Тази нощ вълните бяха високи, заради приближаващата буря, но Джаред все пак се хвърли във водата да я търси. Нямаше луна и беше много тъмно. Нищо не се виждаше. Сълзите замъгляваха очите му и също му пречеха. Остана във водата цяла нощ — търсеше я, надяваше се, молеше се.

Бурята дойде с изгрева. Джаред съзря майка си на половин миля надолу по брега, изхвърлена на студения, мокър пясък. Беше мъртва.

Откриха ги след дълги часове. Джаред седеше на пясъка, а главата на майка му лежеше в скута му. Не можеше да скрие истината, че се беше самоубила — всички знаеха, че не може да плува, че не се приближаваше до водата, дори и за да се напръска.

Изминаха много години, преди Джаред да спре да се обвинява, че не е могъл да я спаси. Най-накрая той разбра, че не е било възможно, тя щеше да се опитва пак, тя искаше да умре. Самуел Бъроуз я бе докарал до това състояние. Дойде в живота й, когато беше твърде късно и я бутна в морето. Той бе отговорен за нещастието и смъртта й и Джаред искаше този човек да си плати за това.