Джоана Линдзи
Дивият рай (35)

Глава тридесет и пета

Леонака откри Джаред, седнал на брега, облян от червената светлина на залеза. Замечтано гледаше в океана, дотолкова обзет от мрачните си мисли, че дори не усети Леонака, докато той не проговори.

— Спомням си те доста често така след смъртта на майка ти — колебливо подзе Леонака.

Джаред дори не го погледна.

— Искаш ли да си поговорим, братовчеде?

— Не.

— Споделяхме всичко — въздъхна Леонака. — Какво стана между нас?

Джаред най-накрая го погледна.

— Кога ще отидеш при баща си да му кажеш, че си тук?

— Това значи ли, че ме пращаш да си гледам работата?

— Виж, Лео, няма за какво да говорим. Забърках се в един окаян брак, който не си струва да обсъждаме. Скоро всичко ще свърши.

— Ако бракът не ти допада, защо тогава си толкова разстроен?

— Кой казва, че съм разстроен! — изръмжа Джаред.

— А не си ли? — повдигна вежди Леонака.

— Добре се — сприхаво отвърна Джаред. — Малко съм разстроен. Но не защото тя си тръгна — добави той бързо. — И без това щях скоро да я пусна да си върви.

— Нима, Ялека? Може би тя вече е в кръвта ти — тихо каза Лео. Може би тя е жената, която ти е нужна, за да бъдеш щастлив.

— Но това е смешно — твърдо отвърна Джаред. — Дори и да е вярно, тя не ме иска. Днес го доказа достатъчно ясно.

— Може би си й дал повод? Имаш доста твърд характер — отбеляза Лео. — Познавам те. А жена ти?

Джаред помръкна, като си спомни колко изплашена беше Корин в нощта, когато я удари. Затова ли си беше тръгнала при първата възможност? Все още ли се страхуваше от него? Но не, жена дотолкова изплашена от съпруга си не би била така благоразположена дни наред.

— Корин се е сблъсквала с нрава ми, но и нейният не е по-мек.

— Ялека — започна настойчиво Леонака. — Ако наистина я искаш, тръгни след нея. Тя е твоята жена. Мисля, че я обичаш… Веднъж съм я срещал. Чакай, това не е ли точно тя?

Джаред бързо се извърна и стана, когато Корин ги приближи. Първо го обзе въодушевление, но старият гняв и злоба скоро се върнаха.

— Забрави ли нещо? — язвително я попита той.

Остана втрещен от парещия шамар, който му зашлеви.

— За Бога, дано имаш добро обяснение за това — застрашително изръмжа той.

Корин беше задъхана от тичането, но не му остана длъжна.

— Обяснение? Мразя те — това е достатъчно! Но ако това не ти стига, ето ти факта, че ме изостави при онзи ужасен твой съсед.

— Отишла си при него за помощ!

— Глупак такъв! — сряза го остро тя. — Нима не би се усъмнил в думите на човек, който ти е направил мръсно предложение? Знам какво ти е надумал — само лъжи!

— Ти казваш така — отвърна Джаред и се извърна от нея с отвращение.

Корин го стисна за ръката и се опита да го спре.

— Не смей, по дяволите, да ми обръщаш гръб! — изкрещя тя. — Прекарах целия следобед в мръсна, смрадлива барака. През цялото време си мислех, че Пиърс е луд и иска да ме убие. Ожулих ръцете си, докато опитвах да се измъкна оттам, но не успях.

— Това ли беше най-доброто, което можа да измислиш, Корин? — запита я Джаред със сарказъм. — Какво наистина се случи? Пиърс отказа ли да ти помогне, след като отхвърлих предложението му?

— Оо!

Сграбчи полата си и се запъти към къщата, но изведнъж спря и се обърна към него.

— Не съм молила Джон Пиърс да ме отвежда оттук, Джаред. — Изненада се от спокойствието си. — Когато го срещнах на брега, ми каза, че има кученца, които иска да раздаде. Сетих се за Майкъл и отидох да взема едно. Когато влязох в бараката, където трябваше да са кученцата, той тръшна вратата и ме заключи вътре. Не разбрах защо, докато не дойде да ме пусне.

— И очакваш да ти повярвам?

Тя стисна юмруци.

— Не ми пука. Но след като знам, че Пиърс те е излъгал, искам да знам дали и мен е лъгал. Каза ми, че земята ти е по-важна за теб, отколкото аз, и че не си искал да се върна. Така ли е?

— Да, така му казах — ядът му не позволи да й обясни защо.

Последва дълго мълчание. Корин се мъчеше да преглътне болезнената буца в гърлото си. Надяваше се да не е истина. Пиърс беше излъгал Джаред, защо да не е лъгал и нея?

— Разбирам — спокойно промълви тя. — При това положение можеш да уредиш някой да ме откара до града утре.

Джаред гледаше как Корин се отдалечава. Стоеше и безмълвно се бореше със собствените си чувства.

— Ами ако казва истината?

— Не — рязко отвърна Джаред.

— Да, но все пак — настояваше Леонака. — Това означава, че е имала възможност да помоли Пиърс да я откара до града, но не го е направила. Значи наистина не е искала да си замине.

Джаред рязко се обърна и тръгна към брега.

Беше късно. Корин седеше върху тясното легло в стаята на Флоранс, която се опитваше с игла да извади треските от дланите й. Разказа цялата история на Флоранс, докато кърмеше Майкъл, който сега спеше, Флоранс се съгласи да й предостави стаята си за през нощта, а тя щеше да отиде в стаята на Нанеки, която беше празна.

Корин се чувстваше изтощена. Акила й донесе вечеря, но тя дори не я докосна. Стомахът й се свиваше. Щеше да се върне в града, а после обратно в Бостън. Не беше ли това, което искаше? Не можа да си отговори.

— Не мога да разбера Джаред — гневно отбеляза Флоранс. — Искаш да кажеш, че не ти е повярвал дори и след като е видял състоянието на ръцете ти?

— Не видя ръцете ми, Флоранс. Но дори и да ми беше повярвал, нямаше да е по-различно. Той призна, че вече не ме иска.

— Може да го е казал от гордост.

Вратата се отвори внезапно и двете се извърнаха. На прага стоеше Джаред. Не каза нищо, само погледна Корин със загадъчно изражение.

Флоранс първа наруши тишината и каза възмутено:

— Мистър Бъркет, не е прилично да влизате в стаята на дами без да чукате. А и нямате работа в тази стая.

— Бих искал да говоря с жена си насаме, мисис Мерил. Ще ни оставите ли за няколко минути?

Току-що се беше върнал от брега, където прекара часове, опитвайки се да подреди мислите в главата си. Беше сигурен само за едно — още не беше готов да пусне Корин да си върви.

— Не мърдай, Флоранс — каза Корин, без да сваля очи от съпруга си. — Нямам какво повече да ти кажа, Джаред. Единственото, което искам да чуя от теб е кога ще мога да тръгна утре сутринта.

— Никъде няма да ходиш, не още — тихо отвърна Джаред. — Затова искам да си поговорим.

Корин скептично го погледна.

— Искаш да кажеш, че няма да ме откараш обратно?

— Да.

— Защо?

— Защото така казвам — с детинска инатливост отвърна той.

— Защо все пак? — настоя тя отново.

— По дяволите, няма значение защо!

Майкъл се разплака и Корин се втурна към него.

— Видя ли какво направи с крясъците си? — злобно го изгледа тя.

— Ти първа започна — напомни й той. — Остави го на майка му, Корин. Още не сме свършили.

— О, напротив — отвърна тя и му обърна гръб, притискайки Майкъл към гърдите си.

— По-добре си вървете, мистър Бъркет — заяви остро Флоранс и застана между двамата. — Тази нощ Кори ще спи тук. Тя сама го пожела и ще ви бъда благодарна, ако уважите волята й.

— А аз ще ви посъветвам да не се месите, Флоранс не се предаде.

— След жестокия начин, по който се отнесохте днес с Кори, няма просто да се отместя и да ви оставя отново да я нараните. Казала ви е самата истина.

— Мисис Мерил, сигурно безрезервно бихте повярвани на всичко, което тя ви каже — хладно й отговори Джаред.

— Подценявате интелигентността ми, сър, докато в същото време изглежда на вас не ви достига — твърдо отвърна тя.

Корин ахна от безочието й, но все едно, Флоранс продължи.

— Трябва да сте направо глупак, за да се съмнявате в думите на Кори, когато истината е тук, в ръцете й. Извадих от тях девет трески, мистър Бъркет, а има и доста пришки. Кажете ми как може ръцете й да са в това състояние, ако това, което казва, не е истина?

Джаред се извърна към Корин, която също го погледна в този момент. Присви очи, докато минаваше край Флоранс и се изправи пред Корин.

— Дай да ти видя ръцете.

— Няма нужда.

Не я попита повторно, а просто сграбчи ръката й и я обърна с дланта нагоре. Бавно вдигна глава и срещна гневните й зелени очи.

— Корин, аз…

— Да не си посмял да кажеш, че съжаляваш! Не смей! Твърде е късно за това.

Майкъл отново започна да плаче.

— Сега ще си тръгнеш ли, Джаред? Просто ме остави на мира!

Джаред бързо се обърна и излезе. Моментът не беше подходящ за извинения. Пред стаята той спря, раменете му увиснаха. Дали някога щеше да му прости, че се е усъмнил в нея или за думите му, че вече не я иска, което въобще не беше вярно? Как допусна нещата толкова да се объркат? Дали някога щеше да настъпи време, в което да си вярват безрезервно?