Джоана Линдзи
Дивият рай (33)

Глава тридесет и трета

Слънцето светеше високо, когато Корин излезе да се разхожда по плажа. Усмихна се, като си спомни за тази сутрин. С Джаред влязоха в къщата и установиха, че на никого не са липсвали.

Прекараха толкова приятно… Джаред не се държеше като сваляча, който познаваше от Бостън, нито като разярения съпруг от последните дни. Беше спокоен и безгрижен, страхотна компания. А и какво удоволствие й достави снощи, когато се любиха бавно, чувствено, удължавайки максимално времето до момента, когато и двамата не можеха повече да се сдържат. Беше прекрасен любовник, този неин съпруг.

— Добър ден, госпожо.

Корин вдигна поглед и видя на десетина метра висок, широкоплещест мъж, който размахваше бяла сламена шапка към нея. Приближи се, а тя го погледна уплашено, разбирайки, че се е отдалечила доста от имението на Джаред.

— Името ми е Джон Пиърс — каза той и спря на няколко крачки от нея. — Вие сигурно сте младата госпожа Бъркет.

— Да, но откъде знаете?

— Чух да се говори, че Джаред си намерил красива съпруга в Бостън, момиче с добро положение. Трябва да сте вие, защото не съм виждал толкова красива жена отдавна.

— Е, благодаря, мистър Пиърс — колебливо каза Корин, чудейки се какво ли още е чул за нея. Вероятно всичко. Щеше ли въобще да надживее мръсната репутация, която си беше създала?

— Наричай ме Джон, скъпа. Откъдето и да го погледнеш, аз съм най-близкият ви съсед. Отдавна се каня да навестя Джаред, но просто не намирам време — той направи пауза, за да избърше веждата си с карирана кърпичка. — Сигурно сега е в града?

— Не. Онзи ден се върна вкъщи. В момента наглежда зеленчуковите си градини.

— Да не повярваш — отвърна той замислено. — Не му е присъщо на момчето да идва тук през зимния сезон.

Корин се усмихна. „Момчето“? Джон Пиърс изглеждаше към петдесетте, с кафява коса и дълги прошарени бакенбарди. Беше симпатичен мъж и определено приятелски настроен.

— Защо не дойдете с мен вкъщи? — предложи Корин. — Джаред трябва вече да се е върнал за обяд.

Той я погледна замислено, почти тревожно.

— Не, може би някой друг път.

— Аз по-добре да се връщам преди Джаред да е тръгнал да ме търси.

— Май доста изкъсо ви държи, а? Е, кой може да го вини с такава красива жена.

— Приятен ден.

Корин почувства погледа му върху себе си, докато се отдалечаваше по горещия пясък. Лицето й пламна, когато осъзна двойното значение на последната му забележка. Разбира се, че знаеше за нея. Всички знаеха.

— Почакайте за момент, мисис Бъркет.

Корин се стресна. Беше изникнал зад гърба й без да го усети.

— Да?

— Знаете ли дали някой би искал да си вземе бебе кокер шпаньол? Едно от кучетата ми роди четири преди няколко седмици и вече са достатъчно големи, за да ги раздам.

— Не се сещам.

— Вас питам първа. Може да вземете най-хубавото.

Корин се поколеба, представяйки си Майкъл да играе с малко шпаньолче с дълги уши. Беше още малък, но можеше да израсне с кученцето.

— Всъщност знам някой, който много би се зарадвал на малко кученце.

— Чудесно! Къщата ми е точно там, зад онези палми. Малките са в една барачка отзад. Ще ви отнеме само минутка да дойдете и да вземете едно.

Корин кимна и го последва. Скоро забеляза сред дърветата стара, олющена и разнебитена къща. В двора, който водеше към брега, имаше повече пясък и боклуци, отколкото трева. Не беше особено уютно място и Корин се почуди дали мистър Пиърс е женен.

— Тук вътре.

Той отвори вратата на барака, подобна на склад и изчака Корин да влезе вътре. Слънчевите лъчи проникваха през цепнатините на тавана и стените, а във въздуха се вдигна прах, когато стъпи вътре, сякаш не беше отваряно от месеци. Миришеше неприятно на пръст и плесен и Корин задържа дъха си.

— Къде са кученцата? — Тя се обърна, но врата се тръшна под носа й. За момент остана глупаво загледана в нея, без да може да реагира веднага.

— Мистър Пиърс?

Никой не й отговори. Трябваха й още няколко минути, за да се отърси от объркването и тогава наистина се разтревожи. Корин се приближи до вратата, но от вътрешната страна нямаше дръжка. Бутна я леко, но когато тя не се помръдна, опита отново, с повече сила. Блъсна я с рамо, но без резултат.

Обзе я страх.

— Мистър Пиърс! Къде сте?

Отново никакъв отговор. Тя започна да блъска по вратата с длани.

— Пуснете ме! Чувате ли?

„Джон Пиърс сигурно е луд“, помисли си неспокойно тя. Корин се обърна към вътрешността на бараката, за да потърси нещо, с което да отвори вратата. Можа да види само стари щайги, две ръчни колички и купчина влажна пръст. Претърси щайгите, но не откри никакви инструменти. Установи обаче, че в бараката няма никакви кученца. В какво, по дяволите, се беше забъркала?

 

 

Малиа се върна, след като, проследявайки Корин, я беше видяла да тръгва нанякъде с Джон Пиърс. Устните й се извиха самодоволно, когато влезе в къщата. Беше готова да предизвика нова сцена с жената на Джаред, а сега имаше и какво да му съобщи. Ха, Корин и Джон Пиърс! Джаред щеше да се вбеси. Този път нямаше толкова лесно да прости на блудната си жена.

Откри брат си в задния двор да се мие под помпата, която баща им беше направил, така че пясъкът да не влиза в къщата. Беше закачена на един огромен варел за дъжд зад дърветата.

— Ходи ли да плуваш? — извика Малиа, като се питаше дали е видял Корин.

— Само едно гмуркане. Бурята доста е наводнила градините. Беше кално.

Малиа изкача, докато той затвори помпата и взе кърпа, метната на клона на едно дърво. Беше само по шорти и тя видя, че е загубил доста от тена си. Твърде дълго далеч от брега, далеч от вкъщи, откакто баща им почина. Малиа се намръщи. Липсваха й плуването и разходките им, и вниманието, което брат й отделяше.

— Какво искаш, Малиа?

— Чудех се дали знаеш къде е жена ти. — Каза го с тон, от който Джаред направо замръзна.

— Не е ли в къщата?

— Не. Тя е с Джон Пиърс.

— О?

Спокойната реакция на Джаред направо я вбеси.

— Срещна го на плажа и отидоха в дома му. Това не те ли притеснява?

— Но защо? Може и да не харесвам много Джон заради противната му решителност да ни вземе земята, но той е най-близкият ни съсед — Джаред погледна сестра си. — Време е Корин да се запознае със съседите ни.

Очите на Малиа проблеснаха гневно.

— Говориш така, сякаш тя ще остане тук завинаги.

— Може би да. Ще видим.

— Не те разбирам, Джаред. Как можеш да й простиш, след като те направи рогоносец?

Той присви очи.

— Къде, по дяволите, научи тази дума?

— Доста чета — каза тя в защита. — Като няма хора на моята възраст тук няма какво друго да правя. Нанеки ми беше единствената приятелка, но твоята жена я прогони!

— Нанеки сама избра да се върне в Кахуку — невъзмутимо произнесе Джаред. — Решението беше нейно. А относно това дали съм простил на жена си, не е твоя работа, Малиа. Ще съм ти благодарен, ако повече не го споменаваш.

— Значи не ти пука, ако тя продължава да общува с други мъже? — настоя тя. Третираше я като дете.

— Джон Пиърс? — изсмя се той на абсурдното твърдение. — Не ставай смешна, Малиа.

Тя загуби търпение.

— Видях ги заедно! Видях я да флиртува с него, да го съблазнява. Ако мислиш, че в момента пият чай, значи си по-голям глупак сега, отколкото тогава в Хонолулу!

Очите на Джаред станаха буреносно сиви, докато гледаше как Малиа изтича към къщата. Погледна към брега, но нямаше и следа от Корин. По дяволите, защо Малиа всяваше съмнения у него?

Джаред изчака само час, след което не можеше повече да издържа. Оседла кон и се приготви да язди по брега до пътеката, която водеше към къщата на Пиърс. Доста се разгорещи през този един час, представяше си най-лошото и едновременно с това се ядосваше на себе си. Точно когато възсядаше коня си, Джон Пиърс неочаквано се появи. Джаред го погледна подозрително.

— Джон, какво правиш тук?

— Дойдох заради жена ти.

— Да не би нещо да се е случило с Корин? — попита Джаред разтревожен.

— Не, нищо подобно — увери го Пиърс, но изглеждаше неспокоен.

— Къде е тогава? — настоя той. — Разбрах, че днес те е посетила.

— Знаеш ли, не си постъпил добре с горкото момиче.

— За какво, по дяволите говориш?

— Всички знаят защо я доведе тук, Джаред. Носят се слухове, че я държиш заключена. Изненадах се, когато я видях да се разхожда по брега, но не се учудих, когато ме помоли за помощ.

— За помощ?

Джон се поколеба за миг, но после каза:

— Помоли ме да я закарам до Хонолулу.

— Какво?

— Жена ти изглеждаше ужасно разстроена — бързо каза Джон. — Тя… тя каза, че не може да понася ограниченията, които си й наложил и затова не иска повече да живее с теб.

Джаред присви очи.

— Какво друго ти каза? — попита той с адско спокойствие.

Джон нервно го погледна. Идеята да задържи мисис Бъркет му дойде на плажа. Направи го спонтанно. Сега беше твърде късно, за да изостави плана си, трябваше да иде докрай.

Джон се прокашля.

— Съпругата ти ми обеща доста пари, ако я откарам до града.

— А ти съгласи ли се?

— Още не — отвърна Джон. — Казах й, че първо трябва да си помисля.

— Какво има да му мислиш толкова? Тя е моя съпруга. Омъжи се за мен по собствено желание — Джаред пристъпи крачка напред. — Ще ти кажа само едно — ако се намесиш, ще съжаляваш.

Джон отдръпна коня си. Изпоти се, но не от жегата.

— Виж сега, Джаред — опита се да звучи възмутено. — Няма нужда от заплахи. Виждам, че си прав.

— Тогава какво правиш тук?

— Ами и жена ти също има право. Имам предвид, че младата дама е доста отчаяна и е готова да плати колкото поискам. Би било доста некавалерски от моя страна, ако отхвърля подобна молба.

— Искаш да кажеш, че няма да има полза — саркастично каза Джаред. — Накъде по-точно биеш?

Сега беше моментът.

— Помислих си, че ще можем да се споразумеем. Въпреки, че бих искал да помогна на младата дама, тя все пак ти е съпруга.

— А искаш да помогнеш и на себе си, нали? — попита студено Джаред.

— Не съм виновен за тази ситуация, тя просто ми скочи в ръцете — защити се Джон.

— Какво искаш, Пиърс? — настоя Джаред, търпението му вече се изчерпваше.

— Е, знаеш, че винаги съм искал това малко парче земя, момчето ми. Ще ти платя двойно, ако си съгласен да се разделиш с него сега.

— Нека си изясня нещо — спокойно каза Джаред. — Ще върнеш жена ми, ако ти продам земята си?

— Правилно.

— А ако не ти продам земята, ще отведеш Корин някъде, където няма да мога да я открия.

— Отново си прав — засия Джон.

Планът беше толкова добър! Как не можа да се сети по-рано? Разбира се, щом жена му се върнеше, щеше да започне да обяснява, че той я бил заключил и че въобще не го е молила за помощ. Но ще е нейната дума срещу неговата, а дотогава той вече ще притежава земята, така че нямаше да има никакво значение.

— Къде е жена ми?

— Хайде сега, не мислиш, че съм толкова глупав да ти дам тази информация, нали? — После бързо добави: — Не е в дома ми, ако това си мислиш. Само губим време. Какъв е отговорът ти?

— Учудваш ме, Пиърс. Да не мислиш, че ще се съглася с това изнудване?

— Не искаш ли да си върнеш съпругата? — запита Джон. Увереността му гаснеше.

— Не съвсем — Джаред отвърна с лъжливо небрежен тон. Не и ако тя толкова отчаяно иска да ме напусне.

— Но… но — Джон се запъна, неподготвен за подобен обрат.

Джаред се изсмя.

— Изглеждаш объркан, Пиърс. Жена ми не ти ли каза, че е тук само временно?

— Не — кисело отвърна Джон.

— Нека пък си тръгне, щом толкова го иска. Ако ти плати да я закараш до Хонолулу, още по-добре. Тъкмо няма да се наложи аз да я карам.

— Наистина ли не те интересува? — с недоверие попита Джон, поклащайки глава.

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, но не, повече не ми пука какво прави. Вдигам ръце от нея.

— Но тя ти е съпруга! Знаеш ли какво, ще ти дам ден-два да си помислиш.

— Както искаш, но няма да променя решението си. И между другото, жена ми има една прислужница, ела да я вземеш преди да тръгнете за града.

Джаред се обърна, за да вкара коня си обратно в конюшнята. Едва, когато чу Пиърс да се отдалечава, показа истинските си чувства наяве. Изрева от гняв. Изплашени, конете подскочиха в яслите си.