Джоана Линдзи
Дивият рай (17)

Глава седемнадесета

Самуел продължи да негодува срещу решението на дъщеря си. Опита се да я разубеди дори на гарата, но знаеше, че не може да я спре. Все пак я накара да му обещае, че ще пише често.

— И се прибирай вкъщи преди да си се забъркала в някоя каша.

— Добре, татко.

А към Ръсел се обърна с думите.

— Трябваше да ти позволя да се ожениш за нея, Драйтън. За бога, защо не го направих.

— Надявам се да помните това, сър, и след като убедя Корин да се разведе с Бъркет.

— Е, добре — кимна Самуел неангажиращо, а после се обърна към Ръсел и Флоранс едновременно. — Радвам се, че заминавате с нея. Ще я пазите да не прави бели, нали?

— Стига да е по силите ни, сър — отвърна Ръсел и за двамата.

Корин се благодареше, че не срещна никого от познатите си на път за гарата. За първи път излизаше навън от ужасната сутрин след сватбата. Когато се върнеше, вече нямаше да й пука какво мислят хората. Щеше да е спокойна, че се е разплатила с Джаред, а може би и че го е надиграла.

Пътуването беше приятно. Преди четвърт век щеше да е много по-тежко, но с прокарването на Обединената Тихоокеанска железница през 1869 г., то трая само седмица. Тримата прекараха още една седмица в Сан Франциско в очакване на кораба.

Дори и за градско момиче като Корин, Сан Франциско изглеждаше по-оживен метрополис в сравнение със спокойния и подреден Бостън. И на тримата им хареса това шумно и цветно място.

В елегантен покер-клуб, предназначен само за богатите, Корин най-накрая игра на игрите без ограничения, които отдавна й бяха мечта. Спечели пет хиляди долара. Но това не я развълнува особено. Джаред й беше развалил удоволствието от залаганията. Сега мисълта за него я беше обзела напълно.

Независимо къде ходеше или какво правеше, Джаред винаги я преследваше. Колкото повече наближаваше времето да отплава за Хавай, толкова повече Джаред завладяваше мислите й. Нямаше да й е толкова неприятно, ако това не й напомняше за брачната им нощ. Не можеше да я забрави, въпреки че се закле да я изтрие от съзнанието си.

Още щом излязоха в океана, тя се тръшна от морска болест и трите седмици по вода прекара на легло. Отслабна и се чувстваше ужасно. През цялото време проклинаше Джаред за всяка минута от страданието си. Когато най-накрая корабът пристигна в Хонолулу, Корин беше толкова слаба, че почти не можеше да става от леглото. Но с помощта на Флоранс и огромното желание да стъпи на твърда земя, тя излезе от кабината си и се озова на палубата.

Корин беше приятно изненадана. Въпреки че беше дванайсти декември, време за сняг и ледени студове в Бостън, тук имаше лек океански бриз, слънце и въздухът ухаеше упойващо.

— И ти го усещаш, нали? — отбеляза Флоранс. — Да, цветя. Научих доста за Хавай, докато ти беше неразположена. Тук посетителите се посрещат с гирлянди от цветя. Изглежда такъв е обичаят.

— Гирлянди?

— Венци от цветя, които се слагат на шията. Това не е Бостън, скъпа. Цветята тук цъфтят през цялата година. Сега сме в тропиците — каза Флоранс, като вече си вееше с копринена кърпичка. — Предполагам, че ще ни трябва малко време, за да свикнем с жегата.

— На мен ми харесва.

— Нямаше да ти хареса, ако това беше летният, а не зимният сезон — отвърна Флоранс. — Казаха ми, че е непоносимо топло за малихинас през лятото. Добре е, че ще си заминем преди това.

— Малихинас!

— Така хавайците наричат новодошлите — обясни Флоранс с известна гордост в гласа.

— О, наистина си добре информирана — ухили се Корин. — Трябва да ми разкажеш още някои неща.

Флоранс не се засегна от насмешливия тон на Корин.

— Няма нищо лошо в това да се поинтересуваш малко за страната, в която отиваш. Малко от пътниците бяха идвали тук, но капитанът знаеше доста.

— Права си — призна Корин. — Трябваше да използвам времето, докато бях на легло, и да прочета нещо за Хавай, вместо да проклинам белите стени.

— Можеш да го направиш, докато се възстановяваш, и без това ще отнеме няколко седмици.

— Е, колкото по-скоро се настаним, толкова по-скоро ще се възстановя. Къде е Ръсел?

— Отиде да се погрижи за багажа ни. Каза, че ще ни чака на пристанището с карета.

Преминаха през тълпата от хора на пристанището, посрещани от приятелски настроени хавайци в шарени дрехи, които носеха по един венец за всеки пътник. Други местни жители предлагаха пресни плодове. Група тъмнокожи момичета в ярки саронги танцуваха за пристигащите под звуците на музиканти.

На Корин й дадоха два венеца, но от мириса на цветята й се зави свят и тя почувства как стомахът й се преобръща.

— Махни ги оттук, Флоранс — каза тя, улавяйки се за ръката й.

— Ела.

Флоранс я отведе да седне върху един дървен сандък на сянка.

— Чакай тук. Ще ти купя малко плодове от търговците. Нищо чудно, че не можеш да ходиш, напоследък почти нищо не си яла.

Тя се върна след няколко минути с дебел резен ананас, увит в палмово листо и кошница с банани, кокосови орехи и гуава.

— Какъв е този плод?

— И аз не съм виждала такъв, но поне са пресни. Опитай от ананаса. Казват, че нямало нищо по-вкусно.

Корин доближи плода до устните си, но щом го помириса й се догади.

— Махни го.

— Какво ти става, Корин?

— Просто го махни — изстена Корин и стана бяла като платно.

— Корин, сигурна ли си, че не е нещо друго? — запита колебливо Флоранс. Не би трябвало да си още болна. Всъщност корабният лекар ми каза, че не би следвало въобще да се разболяваш при подобно леко пътуване.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би си бременна.

Корин се изкикоти.

— Не ставай смешна. Щях да знам, нали?

— Нима, както си обсебена от Джаред Бъркет? Кога за последен път имаше месечно неразположение? — натъртено я попита тя.

Корин не можа да отговори.

— О, не знам — произнесе тя неспокойно.

— Мисли!

— Можеше да си спомни само за онзи път, преди Джаред да я изнасили. Зелените й очи се разшириха и потъмняха в същия момент.

— Не!

— Няма смисъл да го отричаш, Кори. Този мъж е истински дявол.

— Не искам да имам негово дете! За бога, докога ще разрушава живота ми?

— Нямаш друг избор освен да износиш детето. То вече расте.

— Да, но не мога да го задържа.

— Ти решаваш — каза Флоранс със студено неодобрение. — Но сега трябва да решим къде ще го родиш. Сега вече не можеш да изпълниш плана си, не и в това положение. Може би трябва да се върнем обратно вкъщи.

Корин се намръщи при мисълта.

— По-добре да умра, отколкото пак да се кача на този кораб. Не, ще останем тук. Няма да се откажа от плана си. Само ще го отложа за известно време.